© 2010 – BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY
НЕУМОРНО – ЗА ОТЕЧЕСТВОТО
ИЛИ
ЧРЕЗ ПЕНСИОНИЗЪМ - КЪМ ЕВРОПЕИЗЪМ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
КОГАТО НОВОГРАМОТНОСТТА, започва да става широко достояние на
Ийхалето Болгарско, че да се превърне в разменна монета; някъде къде средата
на деветнадесети век от Христа; настъпва времето на грамотните хайдут-
воеводи. Едва ли сравними по патриотизъм, с настоящите пишман-грамотни
назлън-депутати с купен докторат от свободен университет. Прочутият
някога, а днес напълно неизвестен – затрупан под тонове вносна
псевдоителектуална смет, Воевода на Воеводите Панайот ХИТОВ, все пак
успява, оцелява, и доживява „Слободата Болгарская“. За да не престане да се
пишманосва и блъска по рано побелялата глава – чак до своята горда бедняшка
смърт.
ПРЕЗ ОТРЯЗЪКА ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА БОЛГАРСКИ; когато
частната собственост и средствата за производство – доколкото ги има, за
пореден път насилствено сменят собственик и господар; надеждите за
народностен ред, социална справедливост, и просперитет по европейски, са
необозримо големи, а резултатите нищожни и плачевни. Та – чак до днес.
Старите воеводи, все още се надяват, подир оттегляне на русите от Мати
Болгария Всевечна, да възтържествуват мечтанията на Ботев и на Левски, така
че на робията и бузгунлука да бъде сложен окончателен държавнически край. В
действителност, до 1878. робията е плод на обичайно верско азиатско право, и
зависи повече от кефа на съответния валия - отколкото от далечните имперски
директиви на Цариград. Докато Европа върви към откровен научно-
технологически прогрес, в националната ни освободителка Матушка Рус,
доживява последни дни отреченото от Европа крепостно право. Княжество
България мъчително устисква модерни права и свободи, на своето си
смъртоносно кръстовище между Изток и Запад. В наше време азиатският
бузгунлук доживява светли бъднини, докато робията придобива все по-фин и още
по-перфиден оттенък на приятно-незабележима, и отвратително коварна
алтернатива на по европейски принадена стойност.
ОЩЕ ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ВЪВ ВЕЛИКО
ТЪРНОВО, бива ярко поставен въпросът – „али като си имаме модерна
конституция – що ли - да си немаме модерни „борчески“ пенсии“. Малцина от
депутатите помислюват, да бъдат материално обезпечени за достойни
старини безусловно всички воеводи, четници и оцелели близки. Комитаджилъкът,
от краят на осемнадесети век, е така характерен за Балканите, че по време на
Освобождението от Агаряна, горе-долу няма неомърсен с кръв балканджия.
Депутатите се кахърят за себе си, в далечна перспектива. Сега им се е паднало,
да стана „поборници“ - кога други път? Оттеглила се с неохота, от
освободените земи, Матушка Русь не престава отдалеч да размахва пръст, а
това означава прясносоло законодателство а-ла-франс. И, от немай-къде – подир
години, подобен закон бива гласуван. Поставя се дъно за най-ниска пенсия – три -
01/06
десет лева болгарски. Толкова ще получава остатъчното семейство на
прочутият поет-хъшлак Христо БОТЕВ, в полза на неговата гражданска съпруга
Венета, и двете му деца Иванка и Димитър. Затънал в дългове в името на
Справедливост, Род и Родина публицист-наивник. Повярвал дотолкова в
предстоящето Комунистическо Бъдно на света, че каталясал от път, се оставя
вместо да падне в плен - да бъде ликвидиран. Щом се оказва, че златото за което
революционерите са поели към Балкана – никакво го няма, а четническата хазна
е отмъкната в посока Петербург от загадъчният четнически доктор латвиец.
Поетът над поетите в Мати Болгария Всевечна, едва ли би могъл да си
представи, как щедро финансираната от Великите Сили четническа инвазия, и
неговата мъченическа смърт над Враца, разбунили общественото мнение на
тогавашният свят, един прекрасен ден би довела до процъфтяване на търговски
вериги тип „Макдоналдс“, „Карфур“, „Бриколаж“ и „Метро“; до безмилостен
финансов натиск върху Народа Все Още Болгарски, от корпоративни електро и
газоразпределителни дружества; до подигравателно нищожно пенсиониране на
наивници, отдали себе си в индустриализиране на комунистическа България,
непосредствено преди нейната междукланова подялба.
Дъно за пенсии Народното Събрание на Княжество България постановява.
Таван за пенсии - не се осмелява.
И, става тя – каквато става.
ПРЕСТАРЕЛИТЕ ВОЕВОДИ все още имат - тук-там - по планини и долини –
скътано за зор-заман комитско, че и комитетско, златце. И, на първо време –
гордо отказват пенсии. Готови всеки миг да потънат обратно в шумата.
За плитката държавна хазна, обезпечена на първо време от Петербург,
това е добре-дошло. И, за мнозина депутати. Въпреки, че воеводите овреме ще
се усетят. С редовите четници е по-тежко. Охтичави от зандани и осакатени
от сражения, полуграмотни – а понякога напълно безграмотни идеалисти;
свободно озовали се в подножието на една трудно понятна имперска управленска
пирамида на импакт; те не престават да се взират в нейният недостижим върх.
От който, от време навреме, капе мед и масло, но никога за самите тях. И
воеводите се усещат, че не са нищо повече – освен – авторитетен инструмент
за манипулативно гласуване. А, ще падне гласуване – със сопи и без сопи – чак до
въвеждане на авторитарната царска власт в краят на тридесетте години на
миналият век, че и по-нанасам.
Непосредствено подир Освобождението, комитаджилъкът неохотно излиза
от мода. За да бъде окончателно унищожен по време на Цар Фердинанд Кобург-
Готта, още докато е княз. Оцелели борци за народна свобода, подобни на
знаменития тракиец Капитан Петко Войвода, биват откровено поставени под
полицейски надзор, и при възможност - открито тероризирани. Цивилизацията не
харесва бунтари, но си ги произвежда в промишлени количества. Че, да си ги
ползва възможно най-безпощадно. В крайна сметка комитаджилъкът в Мати
Болгария Всевечна е овладян, а на остатъчните семена комитски бива лепнато
прозвище „революционер-терористи“.
По-видните комити обаче, биват омайно уважени. Гласувани им са
персонални „поборнически“ пенсии. Годините прекарани по зандани, гори и по
планини, биват – все пак – по балкански осребрени. Мнозина са дотолкова
разочаровани, от налагания коруптивен модел за свобода и правдини, че посягат
на себе си, но това не е достатъчно добре изследвано. Пък да се твърди – без да
се изследва, нито е патриотично, нито лицеприятно.
02/06
ДОКАТО КАРА СЛАВНИ СТАРИНИ В СЛИВЕН ГРАДА ГОЛЯМА, Войводата
на Воеводите Панайот ХИТОВ не пропуска, да си се заяжда с властимеющите.
Въпреки отпуснатата значителна пенсия. Той е установил, че подир
Освобождението от Агаряна, завалиите бедняци сякаш са станали двойно повече
– отколкото през турско. И, ако някога е успявал с оръжие в ръка, да въвежда ред
и християнска справедливост, сега е напълно невъзможно. Русия се е оттеглила
някак прекалено спешно. Без да успее да направи що да е за всички ония, които
векове е подтиквала към бунт. Без да пропусне да посее подир себе си – семената
на предстоящи социални промени. За да зреят и кълнят. Завалиите – свободни за
осъвременена робия бедняци, с нетърпение очакват - в съседното на
Общинското управление кафене, свещенното първо число на всеки предстоящ
пенсионен месец. Когато Войводата на Войводите слиза на бял кон, за да си
получи поборническата пенсия. Видят ли, че излиза по стълбището, втурват се
да просят. Войводата е със широко сърце. И, както някога е вземал, така сега
раздава. За да се върне у дома – често пъти – без пукнат пенсионен грош. Това
прави, в крайна сметка, да се премести да живее – чак в Русе. Където историята
се повтаря. Поне така твърдят очевидци. Просителите, най-често, са негови
бивши ятаци. На които държавна „поборническа“ пенсия не се полага. А и те, със
своята многобройна челяд се правят че не знаят – какво е гладна стачка – щото
постоянно пребивават в нея. Нито подозират, как един ден по Землята
Свещенна Болгарская, ще се наложи зачеване ин-витро, че иначе Родата
Болгарская ще погине. Пред Народното Събрание, бъдещият цар е заявил, че е
невъзможно да бъде пенсиониран „цял един народ от поборници“. Без да
предполага, че в наше време, и това предстои да бъде видно.
По-нататък? Е, какво по-нататък. Във връзка с поредната оптимизация на
народното образование, Воеводата на Войводите бива развеждан из началните
училища на Княжеството, че да видят учащите, що е истински хайдутин – борец
за народни правдини. Воеводата на Войводите облича бойната си хайдушка носия
с черни потури със ширити и бяла фустанела на дипли; надява кожени цървули с
върви от пресукан конски косъм; нахлузва вълнени навуща върху белени партенки;
увесва вмирисан на барут и кървища кожен силях с пищови, ножове и саби; и
тръгва подир директора на съответното училище - от стая на стая. Върви
патриотическо възпитание - срещу събран от учениците бакшиш; буца сирене и
самун хляб – дарение от съседна бакалия. Отвън, закъсалите за комат хляб
бивши и настоящи ятаци очакват. Заптиета не се видят, но странни сенки с
вносни бомбета, папионки и шлифери, кръстосват насам-натам попипвайки се
под кръст. Съвестта на нацията дебне.
ЗА СЛОБОДАТА БОЛГАРСКАЯ оцелява, и Хвъркатият Филип Тотю
Воевода. Надупчен от куршуми и сачми на повече от четиридесет места, със
сакат крак и посечена ръка, по Божия Воля оцелял, към 1901. Филип Тотю е
принуден да обикаля, от стая в стая, училищата из Мати Болгария Всевечная, че
да разказва на учащите бунтовни спомени несвестни. Никой не го пита – как я
кара у дома. Всички се възхищават на огромните негови мустаци, бялата
колосана фустанела; кожен силях с барутница, ками и ножове; и високият калпак
със сърмено алено дъно, и позлатена ламаринена плоча на чело с надпис „Свобода
или Смърт“. И, тъй като Воеводата прекалено често сочи тази табела „Свобода
или Смърт“ на показ; изпускайки се пред учащите да твърди, че и двете са дошли
прекалено рано, подозрително наведнъж, и завинаги гробовно; но и, че никога не е
прекалено късно за Борба за Слобода, престава да бъде експониран.
03/06
ЗАГАСВАЩИЯТ ДНЕС НАРОДЕН КУМИР ВАСИЛИЙ ЛЕВСКИЙ, има щастие
да не доживее Слободата Национална Болгарская. Гладен, недоспал, изнемощял и
болен, с полуотворена рана от недоплатен белградски докторлък; в резултат на
перфектна полицейска операция ръководена от експерти на Великите Сили; той
бива заловен в ханче на „народни ятаци“ при Къкрина, Ловешко. (На Европа никога
не са били необходими самоосвобождаващи се народи. Такива нации лесно
претендират за нови територии, и излаз на три морета.) В неговото трудно
издирване са вложени златни наполеони, фотографска техника, и безброй
шпиони-потурнаци, които подир Слободата Национална Болгарская се
превръщат в почтени депутати, преуспяващи банкери, и първа ръка патриот-
индустриалци. В преследването участват хора на Димитър Общи, апаратът на
едва създадената Българска Патриаршия, руските интереси в Цариград в
лицето на знаменият приятел на Българският Народ Негово Превъзходителство
Граф Игнатиев, разузнаванията на Великите Сили. Всъщност целият Народ
Болгарски, който Дяконът е тръгнал да буди и организира, заедно с неговите
незаменими бъдещи приятели световни. Съдбата на Дякон Василий Левский
решава не толкова турската съдебна система, колкото основният съветник на
тази система – Исконният Български Чорбаджилък. Набързо ликвидиран накрай
София, без съдебно решение - въз основа на неясен протокол, Василий Левский
бива незабавно забравен. Борбите вътре в БРЦК са преднамерено неизследвани.
Можеби, за да не бъде отвратен окончателно Народо, от борби за жива пара-
звонк, и власт в перспектива. До 1882., никой не се сеща, че на този Лъжовен
Свят е имало дякон на име Левский. И, се прави всичко възможно, щото гробът му
окончателно да се затрие. Доказан през Времето на Времената национален
майсторлък, на който единствено пишман-българановци са способни. (Само в
град Варна, бъдеща културна столица на Европа, подир 1944. са закрити без
никакво допитване до ийхалето, католическото и протестантското, а малко
преди това - и гръцкото гробища.) Тогава неочаквано се появява първият опит за
биография на Левский от Георги Янакиев Кирков, продавана по сборове и панаири
до петдесеттях години на миналият век. Такава е съдбата на родолюбивата
българска книга – да старее заедно с нас. Още през 1878 година обаче, един
инициативен комитет съставен от онези - които навремето са предали и
продали не само Дякона, но и душите свои, полага темелите на настоящият
скромен паметник. Чийто градеж продължава цели петнадесет години. Не така
отдавнашното брутално премахване на изключителното технологическо
съоръжение „Мавзолей Георги Димитров“ в столицата ярко показва, че вятърът
над Балканите прекалено лесно променя посока, направление и сила. И, прави да
се питаме, какво всъщност очаква подобни съоръжения в бъдеще? А на въпроса –
абе защо алаанколуу, Българската История Всевечна, се оказва винаги по-
различна от онази писана от Паисия Хилендарец – рядко отговаря някой? Дякон
Василий Левский не оставя изяснено потомство – тоест претенденти за
„поборническа“ пенсия. Майка Гина Кунчева почива около 1879.. Подир
Освобождението от Агаряна, и Старо Карлово решава че би могло да бъде Виена,
та се прави такъв градоустройствен план, който да отърва на новоимащите.
Домът на Дякон Левский предстои да бъде затрит. Един смел действащ офицер,
някой си подполковник Петър Димков, се противопоставя, като разполага около
жалката съборетина войскова охрана - докато кметът на Карлово дойде на себе
си. Домът на Дякон Василий Левский е спасен, но това не минава току тъй за
Димков. Подир Девети, като бивш царски офицер, той бива оставен без пенсия,
а като набеден магьосник и ефективен билкар, бива преследван до дупка.
04/06
БАЛЧО НЕЙКОВ ДЯКОВ, е поборник от постосвобожденски мащаб. Без да
претендира за някакво възнаграждение, той провежда смайващи частни изслед-
вания на родата на Стефан Тодоров Димов - Караджа, с който го свързва буйно
юношество, и далечни роднински връзки. Задълбавайки назад всред вековете,
кръстосвайки нашир-надлъж Мати Болгария Всевечная, Балчо Нейков успява да
спаси дузина древни надгробни паметници – кой знае как неупотребени за градеж
на обори. Събитията от 1878. го заварват в Стара Килия, Румънско, където е
градоначалник. Още през 1868., Стефан Караджа и Хаджи Димитър са развели
зеленото знаме на Свободата в Балкана. Напълно наясно с отчаяната
перспектива – да погинат, но да разбутат непробудната рая. Към 1890., Балчо
Нейков се явява при младият столичен даскал Теодор Балан, с молба за отзив по
онова, което е събрал и описал. Теодор Балан остава като гръмнат. Подобно
задълбочено изследване, дори самият той – все още – не е извършвал. Започва
ходене по мъките. При което Теодор Балан бива допуснат в лоното на науките, а
Балчо Нейков си остава с прякият отказ от Министерство на просветата.
Гордеещо се, че вече е успяло да игнорира и отрече „Веда Словена“. И наистина. И
до днес у нас домува, без да пропусне да ни се надсмее, позитивното отрицание
на неочаквано откритото органично стойностно. Всичко вносно е повече годно за
консумация, по-майсторски извратено по характер, и по-подходящо за
конвертиране на Българският Национален Гений – в незнам що си. Ще изминат
осемдесет години земно време, преди изследванията на Балчо Нейков да видят
бял свят, благодарение на една дама, на която не й бе писано да властва, защото
бе прозряла – до корен - веднъж-завинаги нещата. Никой не се сеща, дори буден
мозък като Теодор Балан, да съдейства на Балчо Нейков, за . . . държавна пенсия.
Целият свой имот, цялото свое скромно имущество Балчо Нейков влага за
издирване родовите корени на Караджата, а по-скоро - в издирване магическата
формула на Българският Национален Съпротивителен Гений. Дали някой би
успял да я дефинира? По време на голямата криза от 1917., трупът на Балчо
Нейков, самомумифициран, полуизяден от манастирски плъхове, бива случайно
открит в една забутана килия от монахини, на която отворената врата
прекалено силно се тръшкала. Там – в Илиянският Манастир, недалеч от
столицата София, където се пече Бъднината Болгарская. Фукнал към висши
академични кръгове, за Теодор Балан, Балчо Нейков остава само един случаен
спомен.
БЕЗСПОРНИЯТ НАИВНИК ХРИСТО БОТЬОВ, се втурва на бой за
Слободата Болгарская, прекалено добре екипиран. И, достатъчно хубаво
заблуден от уверенията на консулите на Великите Сили, за международна намеса
и незабавно решаване на т.н. „Восточний Вопрос“. Въоръжението ново-новеничко,
доставено от холандският консул в Русе, се намира готово натоварено в
трюмовете на невинния „Радецки“. На борда на парахода, който неслучайно му
предоставя временно гостоприемство, Ботев не обръща внимание на морякът-
сигналщик на кърмата, комуникиращ с преследващата ги турска канонерка.
Нещата са двойно купени, и незабавно препродадени. Високият интелектуалец
Христо Ботьов едва ли се е самозаблуждавал, че неговата чета от някакви си
200 необучени човека, би могла да вдигне робът на борба за Слобода. Като
погрешно разчита, че Робът веке се е приповдигнал. Поне така твърдят
куриерите-лъжци от БРЦК, по чуждо внушение определили Козлодуй, за
дебаркационен план. В по-късни години, когато всичко свършва, а народът
многократно отрезвява, излиза мръснишки антиреволюционен стих. Затова пък -
05/06
колко много трагично точен.
НА ВОЛА НА РОГАТА,
КАЦНАЛА МУХАТА,
И УМРЯЛА ЗА СВОБОДАТА ...
Широко експлоатиран, и от леви – и от десни, и от революционери, и от
търгаши, Светецът на Българската Национална Съвест Световният Поет от
Европейски Мащаб, Христо Ботьов едва ли именно това си заслужава. Но,
преценките на анонимни словослагатели, понякога са отчайващо точни.
Преди да тръгне на бой за свобода, Поетът се прощава със своята майка,
по това време слугиня в домът на Евлоги Георгиев в Букурещ. Вместо пари,
Ботев й връчва първият брой на своят последен вестник „Нова България“, че да
го обсипе със вдовишки сълзи – за късмет. Под уверенията на маститите
собственици на БРЦК, че – за сега - ще се плаща по 100 франка месечно на
Венета и едва роденото дете Иванка. В случай че – не дай Бог - Господин Ботьов
погине за Слободата Национална Болгарская, ще им се отпусне пожизнена
пенсия. Което разбира се – не се случва. Независимо, че политическият отклик на
това Руско-Австрийско-Френско-Холандско добре обезпечено мероприятие, е
значителен за тогавашният свят и сериозно предупреждение - за всички нас. Още
следващата година Имперска Русия получава добро от Великите Сили, за
поредна война срещу Падишаха. Русия успява. Както на Балканския фронт, така и
на Азиятският – за който няма политически допуск да го отваря. Което обяснява
компресирането на Мати Болгария Всевечная – в настоящите лимитирани
граници. Подир военната окупация, когато руските войски се оттеглят зад
Дунава, наистина идва поевропейчената Слобода. Борбата за власт, пари и жени
дотолкова се ожесточава, че вестниците пишат единствено - и само за това.
Идеалите сякаш завинаги зачезват. Забравен е и Наивникът-Поет-Революционер
Христо Ботьов. Докато през 1884., будното българско овчарче Захарий Стоянов,
не си позволява да напомни за Поета в пловдивският вестник „Южна България“:
„НАРОДЪТ ЗА КОЙТО ТОЙ СЕ БОРИ – ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА“.
Това съкровно напомняне иде овреме. Европа напъва на вратите на Мати
Болгария Всевечная, да инвестира - основно в минодобив, докато младежта се
чуди – кой път да хване – на чий Бог да се моли. Захари Стоянов отива с пълният
текст на биографията на поета при министъра на просветата Георги Живков.
Министърът избухва в презрителен смях, наричайки Ботев „онзи вагабонтин“.
Захарий Стоянов тъжно се оттегля. Семейството на Ботев обаче, отдавна е в
България. Едва свързвайки двата края. Съвсем овреме, през 1880., Народното
Събрание гласува специален закон за подпомагане на „поборници и опълченци“.
Навреме, защото повечето вече са измрели, но има и подходящи за харесване. От
приемането на Закона изминават години. Никой не се сеща да отпусне пенсия на
някой член от семейството на Христо Ботьова. През 1887., Майката на Поета
се пресрамва, и подава молба до Народното Събрание за поборническа пенсия.
Новите владици на Княжество България се циганят, че и надсмиват. В името на
старата поетическа дружба, новоизбраният министър-председател Стефан
Стамболов, прави неочакван жест. На старата жена, на която много не й остава,
е отпусната пенсия в размер 1200 франка годишно. (Има лев, но облагите се
измерват за по-достоверно във франкове!) Десетина години по-късно, през 1896.,
пенсията внезапно бива отнета. В средата на месец Декемврий 1896., Иванка
Ботю Петкова подава нова молба до Председателят на Народното Събрание .
06/06
И, отново получава мълчалив отказ. Този странен национален абсурд –
МЪЛЧАЛИВИЯТ ОТКАЗ – в наши дни наложен по време на президента Желю
Желев, днес е безпощадна норма за административно поведение в страна от ЕО,
загърбила времената на „безсрамният тоталитаризъм“. Когато законът налага
петнадесет дневен срок за административен отговор – и никакви мълчаливи
откази. През януарий 1905., Народното събрание – все пак – отпуска на
престарялата жена пенсия в размер на 100 тогавашни лева. И, тъй като името
Христо Ботьов е взето на всеоръжие, решението на Народното Събрание бива
така широко оповестено в пресата, че се превръща в истерия. За Венета
Ботьова някога се считаше, че не е получавала държавна пенсия, по простата
причина, че е нямала църковен брак с Поета на Поетите Болгарски. Това обаче не
е така. Още Първото НС й отпуска пенсия в размер на ... 30 лева. На 16.01.1885.,
Венета „кандидатства“ пред Народното Събрание, за увеличение на тази
откровено мизерна държавна „поборническа“ пенсия. Мълчаливият отказ отново
е налице. Възмутена, Венета Ботьова, една горда еманципирана жена, излиза с
декларация във вестник „Млада България“ (No 46/21.11.1895.!), където посочва, че
жената на Захарий Стоянов получава пенсия от 500 лева срещу нейната от 30
лева, а Графиня Хартенау – съпруга на О Бозе почившия Княз Александър
Батемберг – 40 000 златни франка годишна рента за сметка на Народа
Болгарски.
КАК СА НЕЩАТА ПОНАСТОЯЩЕМ? О, в Наше Време нещата стоят
значително по-добре. Безусловно всички поборници за комунистическата правда –
фиктивни или не – запазиха и увеличиха своите пенсии, чрез подходяща промяна
на националното пенсионно законодателство. Без никой да се заинтересува –
аджеба кардашим – каква е съдбата на пенсионните фондове на Мати Болгария
Всевечная начиная от 1878 – до 1988., че и по-нанасам. С помощта на едно
Народно Събрание, така безсрамно нарекло себе си Болгарско, че Самият Господ-
Бог запрати гръмотевици по него. За истинските поборници за демокрация,
наричани някога „дисиденти“, нещата са решени съвсем държавнически. Лесно е
да ги откриете край кофите за смет.
THE END
19.06.2010/17:32
07/06
