петък, 17 юли 2015 г.

ЗА ЦАР БОРИС ТРЕТИ ОБЕДИНИТЕЛ - 17.07.2015.

04.08.2011 01:16 - Смъртта на цар Борис ІІІ – срещу някои лъжи
автор: alexanderherzdorf категория:История   
прочетен: 7883 коментари: 26 гласове:
10

последна промяна: 10.08.2011 21:38
Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
 

Смъртта на Негово Величество Цар Борис ІІІ е едно от най-мистериозните, загадъчни и трагични събития в новата история на България. Застигнало страната в буреносен и съдбоносен период от нейното развитие, то лишава народът от неговата естествена опора и водач, оставяйки огромна празнина в неговата душа и един спомен за владетел, който се е стремил да прави най-доброто за народа си. Разбира се тази историческа памет беше тровена в продължение на десетилетия от така наречената „народна власт”. С пера пръскащи отрова комунистически историографи се надпревардаха, кой да оплюе повече и да почерни повече паметта на този български владетел. Народната памет обаче се оказа по-силна от пошлостта и цинизма, като запази споменът за Народния Цар и неговото управление. И до днес, все още се намират достатъчно стари хора, живели по времето на Царство България, които могат да разказват продължително за Негово Величество и за близостта му с народа. Народната памет обви образът на цар Борис в една романтична осанка, която се оказа най-силното оръжие срещу болшевишката злоба, и именно тя запази неговият светъл образ в паметта на хората, за да бъде съхранен и ненакърнен от поколения за поколения. Мистерията около смъртта му обаче все още остава неразяснена...
 Първата тревожна вест за здравословното състояние на Царя е разненеса от Радио София на 25 август 1943 г., като в емисията е съобщено, че Негово Величество е заболял тежко и че са взети спешни мерки за неговото лекуване. Три дни по-късно на 28 август 1943 г. Цар Борис ІІІ предава Богу дух. Докато цялата страна е потопена в скръб от смъртта му, нейната неизясненост започва да поражда различни слухове. От различни среди, от правителството и от неговото семейство се говори за инфаркт, но наред с това тръгва слухът е Царят е бил отровен. Но от кого? Веднага излиза отговор: от германците. Българските комунисти, яростни лакеи на СССР, веднага се хващат за това нещо и започват да го разпростаняват, с цел да бъдат засилени антигерманските настроения в страната. Възможно ли е обаче това нещо? Историческите свидетелства отричат подобно твърдение и то бива разгромено с факти. Като за начало може да се спомене взаимната симпатия, която е имала, между Адолф Хитлер и Цар Борис. Самият фюрер заявява по време на юнската си среща с Цар Борис през 1943 г. следното: „Сега най-после ще науча какво наистина става по света! Вие, вие, нищо не знаете. И до един ме лъжете! А Цар Борис знае. Разбира световното положение и ми казва истината.”. Хора от обкръжението на Хитлер пък свидетелстват, че настроението на му рязко се подобрявало, когато трябвало да се среща с българският владетел, докато в останалото време той ставал все по-тираничен, неспокоен и непрекъснато ругаел. Свидетелство за доброто отношение между двамата държавници идва и от Светослав Помянов, началник на царската канцелария: "Царят много добре се разбираше с Хитлер". Оттук нататък подобно действие от страна на Германия би могло да бъде изключено.
 Цар Борис ІІІ и Хитлер
Но нека обърнем поглед и към свидетелите, които болшевишката историография се опита да заглуши. В спомените на Констан Шауфелбергер, възпитател на Цар Борис, с когото двамата се срещат в Швейцария фигурира следният интересен факт: „Твърдеше понякога, че лица, заплащани от Москва, Прага и Белград, са натоварени да го убият преди 30 август. Поради това запази най-строго инкогнито, преместваше се бързо, неочаквано, даваше неверни сведения”. Интересни факти идват и от мемоарите на професор Александър Цанков. През януари 1945 г. той се намира във Виена като глава на Българското задгранично правителство и се среща с професор д-р Епингер, интернист във Виенския медицински факултет. Епингер е едно от трите светила на немската медицина, заедно с професорите Тьонис и Дегренис, изпратени по личната заповед на Хитлер в България по време на болестта на Цар Борис ІІІ, за да го лекуват. Лекарите обаче пристигат твърде късно и не могат да помогнат с нищо на умиращият владетел. Пред професор Цанков Епингер споделя следното нещо: „Цар Борис не умря от естествена смърт. Той бе отворен. Германското разузнаване знаело, че отровата е дошла от Турция.”. Тези показания, ясни и категорични, идващи от един авторитетен източник, показват че Негово Величество е станал жертва на отравяне. Интесерен е и фактът, че видният германски политик и дипломат Франц фон Папен, заявява по време на Нюрнбергският процес, че Цар Борис ІІІ е станал жертва на отравяне. За това свидетелства и дневникът на фон Шьонебек, германски представител в София: „”Каква е истинската причина за смъртта на цар Борис” - попитах лекарите. - Моят въпрос висеше във въздуха, но отговор не идваше. Професор Зайц запали цигара, дълбоко погълнат от мислите си. Проф. Епингер си почеса главата и каза бавно: „Аз мисля, че това е отравяне. Този безупречен цар е станал жертва на едно най-вулгарно убийство. Това е моето мнение! А вие какво мислите, драги колега?” Професор Зайц кимна утвърдително и рече, че петната, които се бяха появили по тялото преди настъпването на смъртта, показват абсорбция на отрова. Заключение с пълна сигурност обаче би могло да се направи само след аутопсия”. Разказът му става още по-интересен впоследствие: „Професор Епингер вярваше чак до смъртта си, че Борис III е бил отровен, и то със същата отрова, екстракт от някакво пълзящо растение или змия, която той (Епингер) бе намерил при следсмъртния (post mortem) преглед, направен от него на гръцкия министър-председател Метаксас. Отрова, която предизвиква появата на петна върху кожата на умиращия точно преди смъртта”.  Интересна подборност е че Метаксас се разболява няколко дни след пищен обед в английското посолство в негова чест...
 професор Ханс Епингер

 Кой е имал интерес от смъртта на Цар Борис ІІІ? Изложените дотук факти свидетелстват, че хипотезата, че това е дело на Германия и на Адолф Хитлер е абсолютно невярва. Нищо повече, свидетелствата говорят за активно вмешателство от страна на Съюзниците в това дело. От всички съюзни страни, най-голям интерес от смъртта на българският цар има СССР и Сталин, който изпитвал лична омраза към Негово Величество. В дните на Втората световна война българският цар представлявал голяма пречка за интересите на Сталин на Балканите, който възнамерявал да превърне страната в свой сателит и да изпълни мечтата за Задунайската губерния. Освен това болшевиките вече имали опит в убийството на монарси, спомняйки си за тяхното кърваво деяние в Ипатиевия дом от 17 юли 1918 г. Мистерията около смъртта на цар Борис ІІІ обаче продължава, но всеки може да допринесе по нещо за нейното окончателно разгадаване, като са абстрахира от наложените ни чрез болшевишка пропаганда факти и погледне свидетелствата от това време такива, каквито са. А в същото време не бива да позволяваме светлият образ на този български цар да потъне в забрава и отново да бъде окалян от лъжи и измати и разбира се най-важното – да го помним такъв, какъвто е бил: ЦАРЯТ-БЪЛГАРОФИЛ!


Цар Борис ІІІ

Цар Борис ІІІ и Царица Йоана
народът изпраща своят Цар за последен път...

неделя, 5 юли 2015 г.

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 75

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 74

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 73

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 70

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 69

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 68

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 66

VARNA-CITY - YOUTH EUROPEAN CAPITAL - 2017.!?! / 062

VARNA-CITY - EX-EUROPEAN CULTURAL PRETENDER - 2019.!?!

VARNA-CITY - EX-EUROPEAN CULTURAL PRETENDER - 2019.!?!

ЗА ТАВРИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ - ФБ - 05.07.2015.

Трагедията на таврийските българи разбива лъжата за руския и съветския "освободител"

Последна редакция на 26/06/15 11:35
 
 
Раковски предупреждава: Българи, ще бъдете вечни роби на русите и те ще ви продават един другиму си като добитък
Периодично, след всички войни на Русия срещу Османската империя българите се разреждат чрез добре обмислени и организирани преселения
От днес Faktor.bg стартира нова рубрика – „Историята без митове“. Фалшификациите, манипулациите и легендите съпътстват държавата ни почти от нейното създаване. Особено тежка е подмяната от зората на Възраждането, та до наши дни. Образът на Русия е крайъгълен камък в тази патологична митологизация. Днес повече от всякога българите трябва да прочетат и осветлят историята си, но не от русофилска, а от българофилска гледна точка. Това е истинският патриотизъм и родолюбие.
Янко Гочев*, историк
(Част първа)
Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944г. Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и "Голодомора", преживели сталинския "голям терор", таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за " изменници и предатели" стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им репатриране към СССР. През комунизма това е тема табу за българската казионна историография. Едва в последните две десетилетия поради нарастналия интерес към съдбата на тези българи се появиха и интересни изследвания, статии, монографии, популярни съчинения и публкации в периодичния печат. Без да претендираме за изчерпателност, по-важните изследвания по темата са дело на Бойка Василева (1), Елена Хаджиниколова (2), Иван Грек и Николай Червенков (3), проф. Петър Тодоров, който е съставител и редактор на цял сборник с документи и материали заедно с Благовест Нягулов (4), Йонко Бонов (5), проф. Стефан Дойнов (6), д-р Владимир Калоянов (7), проф. Тодор Балкански (8), Васил Митков (9), Георгий Журков (10), добричкия краевед Атанас Марков (11), Мишо Хаджийски (12), Румен Липчев и Наталия Симеонова (13), Радослав Симеонов (14), от РИМ - Добрич и др.
Сред тях изключително важни са изследванията на самите представители на общността и по-конкретно мемоарите на таврийския българин Георгий Журков, успял да се спаси със семейството си от депортация и явна смърт, Мишо Хаджийски, наречен още "Таврийския Йовков", който е автор на "Българи в Таврия" - ценен труд, претърпял до днес три издания
(1943, 1994 и 2014г.)
Корицата на книгата на Мишо Хаджийски "Българи в Таврия"
Едно от най-добрите изследвания по темата излезе през настоящата 2015г. в рамките на проекта "Да помним сталинизма: таврийските българи в Добруджа" под авторството на историка Радослав Симеонов от историческия музей в Добрич.
И до днес обаче липсва единно цялостно научно изследване, посветено на трагичната съдба на таврийските българи в контекста на събитията в България в навечерието на 9.09.1944г. и веднага след тази дата.
Все пак появата на подобни трудове и изследвания си е цяло постижение. Същите се явяват сериозен пробив в казионната българска истриография, която и до днес робува
на комунистически и русофилско-съветски митове за "освободителната" роля на Червената армия в България и цяла Източна Европа.
Тъкмо поради това казионните историци избягват открито да споменават за тези трагични събития във Втората световна война. Причините са ясни - разбива се митът за съветския "освободител" червеноармеец.
Историческите факти категорично разобличават този мит, защото на 5.09.1944 г. СССР обявява без повод война на Царство България. Войските на Трети Украински фронт на маршал Фьодор Толбухин нахлуват на българска територия на 8.09.1944 г. и започват военна операция, довела до окупация на страната и преврат на съветската "Пета колона", нарекла се "Отечествен фронт", в който влизат предателите комунистите и техните съюзници.
Препъни-камъкът за казионната българска историография са тъкмо тези събития, които водят до налагане на комунизма в България и изтреблението на елита на българския народ в дните след 9.09.1944 г., в условията на окупацията от Червената армия.
Част от този процес е и депортацията на таврийските българи през 1945г. Време е тази трагедия да бъде осветлена. В рамките на поредицата "българската история без митове" ще се опитаме да направим това в няколко части.
В първата част ще се спрем на въпроса за формирането на българската таврийска общност и нейната историческа съдба до преселението й в България в годините на Втората световна война.
Заедно с бесарабските и кримските българи таврийските българи са неделима част от българската диаспора, оформила се през XVIII - XIX век в Южна Русия. Българите в Таврия са далечни потомци на тези българи, които в годините на османска власт в българсите земи на Балканския п-в поемат по пътя на емиграцията. Повод за миграциите им стават руско-турските войски от края на XVIII и особено през първата половина на
XIX век.
Одисеята на българските преселници към Бесарабия
по време на тези войни е добре позната и отразена в българската историография. Затова тук само ще маркираме основните моменти.
От втората половина на XVIII век нататък районът на Северното Причерноморие става основна посока на българските миграции. Това съвпада с натиска на Русия на юг с оглед осигуряване на излаз на топлото Черно море, като етап към овладяването на Цариград и Проливите - главната и вечна цел на руската имперска политика по Източния въпрос.
Първото по-голямо преселение на българи в пределите на Русия става още по времето на Руско-турската война от 1768 - 1774г., завършила с подписването на мирния договор от Кючук Кайнарджа от 21.07.1774г. От тогава датира създаването на първото компактно българско селище - Олшанка в Херсонска губерния, основано от над 400 семейства бежанци от силистренското село Алфатар.
Счита се в края на XVIII век във връзка с двете войни на императрица Екатерина Велика против османците от 1767 - 1774 и 1787 - 1791г. в Южна Бесарабия се заселват около 20 000 българи.
В началото на XIX век се създават българските селища в Херсонска губерния и на п-в Крим - Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка.
Техните жители имат права и привлегии на чуждестранни колонисти в Русия като всяко семейство разполага с 53 десетини земя. Селищата са под пряко подчинение на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, която е отговорна на свой ред пред руското Министерство на външните работи.
"Обетовната земя" за много българи става областта Бесарабия. Тя има площ от 45 000 кв. км. и се простира между реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море от ръкава Килия на Дунавската делта до Днепровския лиман. Южната й част е известна с древнобългарското название Онгъл и татарското Буджак. Тук е важно да се отбележи, че Бесарабия е трайно свързана с българската история. Тя е била в пределите на средновековна България от средата на VII век до падането й под византийска власт (1018), вероятно и малко след това, а после с някои прекъсвания и в периода от 1187г. до средата на XIV век. От тогава е тази земя е в Княжество Молдова, а от XVI век става част от Османската империя. След сключването
на Букурещкия мирен договор от 16/28.05.1812г. цяла Бесарабия преминава към Русия, чиято нова западна граница вече става р. Прут.
До нови, още по-големи преселения на българи към Южна Русия водят следващите
Руско-турски войни от 1806-1812г. и 1828-1829г. След първата война, водена от император Александър I (1801-1825) емигрират над 20 000 българи, предимно от днешна Северна България - Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско.
Към 20-те години на XIX век българите в Бесарабия са вече около 24 000 души, като населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода от 1808 до 1822г.
За уреждане на статута на българите през 1818г. е създаден Попечителен комитет за чуждестраните заселници в Южна Русия, подчинен пряко на Министерството на външните работи. За негов председател е назначен генерал Иван Инзов (1768 - 1845), считан за благодетел на българите в Бесарабия.
Генерал Иван Инзов
По негово настояване император Александър I решава да им предостави права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на указ от декември 1819 г., с който се определя правното, социално-икономическото и административното положение на колониите. Според указа всяко семейство разполага с 60 десетини земя за вечно ползване без право на покопко-продажба. Българите са освободени от данъци за известен период и от носене на военна служба.
Те получават и особен административен статут. Населяват 57 колонии, обединени в
4 окръга, като всяка колония се управлява от кметство. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население.
Най-голямата миграция на българи е след Руско-турската война 1828-1829г. Русия
като победител от войната вкарва специален чл. 13 в Одринския мирен договор от 2/14.09.1829г., който дава възможност на всички българи, участвали във войната да се преселят в Русия. Българските бежанци се насочват компактно към селските райони
в южноруските губернии, където създават много от своите чисто български селища.
По Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват стотици хиляди българи, предимно
от югоизточните и североизточните български земи. Все още не е ясен точния брой на преселниците. Той варира от 86 700 по данни на Иван Мещерюк до 130 000 - 140 000
по данни на проф. Стефан Дойнов. (15)
Сливналията Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се български семейства.Изселниците са предимно от Одрин, Бургас, Варна, Стара Загора, Сливен, Ямболи селата около тях.
През 1831-1834г. поради недостига на достатъчно свободна земя в Бесарабия една част от преселниците реемигрират в Добруджа, Влашко и Молдова. Така към 1835 г. в Бесарабия живеят над 61 000 български преселници, от които към 33 000 - 35 000 новодошли - след Руско-турската война от 1828-1829г. (16)
Истинските мотиви на руското правителство
да организира мащабното преселение на дунавски българи и до днес остават скрити за казионната ни историография. За да се разбере същността на тази руска демографска политика, трябва да се посочи, че тя засяга основно българите от североизточните и югоизточните български земи в непосредствена близост до Черно море, Цариград и Проливите. Мащабното присъствие на голям български етнически масив, който тепърва се консолидира вследствие напредналия процес на неговото възраждане в този стратегически район явно плаши руските императори, още повече, че от тук минава най-прекият път на руската армия към Цариград и Проливите. Затова българите периодично, след всички войни на Русия срещу Османската империя се разреждат чрез добре обмислени и организирани преселения.
В тази епоха Русия следва системна антибългарска демографска политика. Така тя постига едновременно две цели: с труда и работоспособността на българите усвоява и колонизира пустеещите новозавладени южни свои земи и разрежда дунавските българи в районите, разположени в непосредствена близост до Цариград и Проливите - зоната на специалните имперски интереси на Русия в Източния въпрос, която от XV век се е самообявила за пряк наследник на Източната Римска империя (Византия).
Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за "преселението" им в южноруските степи.
Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII- XIX век в Русия се преселват повече от 300 000 българи. (17)
По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души български преселеници.
След войната от 1828-1829 г. Русия въвежда ново административно управлението на колоните. Те са вече 83 на брой и са разделени на четири окръга: Кагулско - Прутски, Горнобуджакски, Долнбуджакски и Измаилски. През 1832 г. канторите са закрити и се създава Управление на отвъддунавските преселници, което влиза в състава на Попечителския комитет. Начело на Управлението застава управител с огромни правомощия в окръзите, пряко подчинен на министъра на външните работи на империята.
Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общност
е Кримската война (1853-1856). Тя започва като поредна руско-турска война в 1853 г.,
но се разраства до евреопейска след намесата на западните държави Англия, Франция и Сардинското кралство на страната на султана. През 1856 г. изостаналата Руска империя губи войната и е принудена да подпише унизителния за нея Парижки мирен договор от 30.03.1856 г.
Договорът променя статукво в региона. Очертани са нови граници, които разсичат Бесарабия. През 1856 г. областта Бесарабия е разделена. Южната й част е дадена на княжество Молдова. Част от Бесарабската област, разположена между долното течение
на реките Дунав и Прут с 40 колонии, в това число административният и културен център на българите Болград попада в Молдовското княжество. Останалите 43 колонии в руска Бесарабия остават в империята под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските провинции.
Тези промени водят до разделението на бесарабските българи. Нарушена е административната уредба на техните колонии. Това ги мотивира да търсят спасение чрез преселение в други посоки. Разбира се, решението не е взето бързо. Необходими са няколко години, за да поемат отново по страдалческия път на новото си изгнаничество.
Парижкият мирен договор въвежда тригодишен срок на местните българи, в който
те трябва да избират или подчиняване на новата власт или ново преселение.
През 1857 г. българите поставят въпроса пред молдовското правителство за запазване
на своя автономен статут и социално-икономически привилегии. Молдовската власт се опитва да спечели българите. Причините са международни - нежелание да се дискредитира пред великите сили гаранти на мира и икономически - да впрегне производствените сили на работливото българско население за икономическия подем на страната. Затова в специално възвание молдовската власт обещава да гарантира правата
и привилегиите на българите. Предприети са и съответните действия в тази насока чрез обособяване на две чисто български околии - Измаилска и Кагулско - Прутска. Чрез новото административно устройство властта цели да спечели българите на своя страна.
В контекста на тази политика трябва да се разглежда и следващият важен акт на молдовската власт - откриването на българската Болградската гимназия през май 1859г. Събитието има изключително важно значение за целия български народ и маркира
важен момент от просветните борби през епохата на Възраждането. Болградската гимназия придобива национален характер и в нея са се обучавали и българи от дунавските български земи.
Благосклонното отношение на молдовската власт към българите обаче е временна тенденция, която е пресечена с изтичането на тригодишния срок за доброволно преселение. През 1859 г. Влашко и Молдова се обединяват в нова държава, наречена Румъния. Фанариотският елит се заема да обезбългарява земите на новосъздадената държава. Това е продължение на старата фанариотска антибългарска политика в Отвъддунавска България от предните векове.
За бесарабските българи под румънска власт настъпват тежки дни. По инициативата на румънския политик, историк и публицист Михаил Когълничану (1817-1891) започва процес на румънизация на националните малцинства. През 1860 г. автономният статут на българите в Южна Бесарабия е премахнат. Румънската власт нанася още два тежки удара срещу местните българи - увеличава данъците им и въвежда военна повинност. Вторият акт се приема на нож от свободолюбивите български колонисти. Достига се до сблъсъци чрез силово вкарване на румънски войски в селищата с по-компактно българско население.
През ноември 1860 г. в Рени и Болград се провеждат протестни демонстрации на българите, които са жестоко смазни. Убитите са 10 души, а ранените над 100. (18)
Поставени в непоносими условия на живот и заплашени от брутална румънизация, за бесарабските българи остава единствен изход да търсят спасение в нова емиграция.
По същото време руската пропаганда се възползва от техните неволи и агитира за преселение, като обещава достатъчно земя и фианнсова помощ за колонистите.
В края на ноември 1860 г. от името на над 2600 семейства от 60 български селища е изпратено прошение до руския император Александър II с искане да разреши заселването им на руска територия в свободните държавни земи. (19)
Молбата е удволетворена. Причините са в острата нужда от заселници в региона. Разбира се, Русия си гледа своите интереси, защото след 1856 г. уговаря с Османска Турция преселение на кримските татари на нейна територия. Последват ги и татарите в Приазовието. В резултат на това обширни земи в руската Таврическа губерния и на п-в Крим опустяват. Търси се ново население, което да бъде заселено.
Идеята българите от румънска Бесарабия да се заселят там се възприема от руските управници по ред причини. Тези българи са православни християни, работоспособни хора, които с трудовите умения могат да облагородят региона, така както са постигнали това преди години в Бесарабия.
На 26.12.1860 г. руският император Александър II издава декрет, според който преселващите се от Бесарабия български семейства трябва да бъдат настанени в Приазовието.
На българските преселници трябва да бъдат отпуснати парични помощи, с които на първо време да се изхранват и устроят, а заедно с това земя между 50 и 60 десетини т.е. между 500-600 декара на семейства. (20)
За да привлекат български преселници, руските власти им обещават да ги освободят от данъци и военна повинност за дълъг период от време - 10 години от данъци и 25 години от военна служба. Свободна земя за обработване се предоставя в Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезди на Таврическа губерния.
Така през пролетта на 1861г. започва преселението на част от бесарабските българи към Приазовието. Всъщност в периода 1861-1863г. в тази посока има два паралелни потока от български преселници. Първият от тях е от молдовската част на Бесарабия, от където
се вдигат и преселват цели села. Това са потомци на преселници от Южна България - от Ямболско, Сливенско и Елховско и Странджа.
Вторият поток преселеници към Таврическата губерния са от българските земи под османска власт - от Видинско и Одринско (Източна Тракия). Този втори поток маркира последното голямо преселение на българи от 1860-1861 г., наречено още "Видинско."
То е резултат от споразумение на Русия с Високата Порта за размяна на население: българи от Видинския край в пределите на Южна Русия срещу татари и черкези в българските дунавски земи.
Това преселение предизвиква острата реакция на Г. Раковски, който на странциите на своя вестник "Дунавски лебед" през май 1861 г. започва открита борба срещу преселеническата кампания.
Прозрял коварният замисъл на руската имперска политика,
"патриархът на българската революция" предупреждава
сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи, защото там ще разберат що е то истинско руско робство.
Г. Раковски отпечатва и брошура в обем от 15 страници, в която изобличава изцяло руската политика спрямо българите и живеещите на нейна територия народи. Тя носи заглавието "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите".
Брошурата на Г. Раковски против преселението. Издание от 1886 г.
В брошурата си Г. Раковски разобличава лицемерието и имперските ламтежи на Русия:
"Всякога проклета Русия, когатое имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че ужтях иде да освободи! Но нейната целвсякога е била да им разори милотоОтечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейнатазлобна политика се познава твърдеотдавна и от това, щото тя нив един си договор с Турция нищодобро не е споменала за българи, акои да е имала най-добри удобстваза това. Тя всякога е само своятаполитика гледала, а собствено зазавладетелните си планове е ималагрижи, как по-добре да ги приложив действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала заоръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните българи, които в тях времена са гледали на нея като наедин спасител!"
Г. Раковски предупреждава наивните българи, че руското робство ще им се види много
по-страшно от турското:
"Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли вие Русиякаква е? Знайте ли какво робствои вечни мъки ви чакат тамо? Защосе не посъветувахте с ония българи,които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате дасе хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас!Тамо няма оплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!" (21)
Във в. "Дунавски лебед"от август, октомври и ноември 1861 г. Г. Раковски публикува и редица свидетелства на очевидци, в които се разказва за незавидната съдба на преселените в Южна Русия българи.
С активната си патриотична позиция Г. Раковски успява до известна степен да ограничи мащабите на новото преселение. В крайна сметка "Видинското" преселение завършва с масово завръщане на българите по родните им места, вкл. и заради неизпълнените обещания от страна на Русия, избухналатаепидемия от тиф и лошите условия за живот.
Някои обаче остават и се вливат в тези, които се преселват от румънска Бесарабия. Половината от населението на 24-те български села на гр. Болград, в частта, дадена
на Румъния се преселва на територията на Русия и създава селищата на таврийските
или приазовските българи с център град Бердянск. (22)
Предполага се, че общият брой на установилите се тук българи е над 30 000 души. (23)
Тази цифра е спомената от Мишо Хаджийски, който описва в детайли преселението. Сведенията му са изключително ценни, защото произхождат от преки участници в тези събития, негови съвременици:
"От молдовската граница до брега на Азовско море бежанците вървяли два месеца.
Отпред казаците конници посочвали пътя и закриляли кервана от разбойници, върлуващи по онова време из степта. На Гергъовден бежанците стигнали Днепър. 30-хилядният керван се разположил на бивак да празнува деня на Св. Георги. Заклали агнета, пекли ги
на шиш на огъня, на въртел. Направили общ курбан, всяко село дало по три вола.
Селата се движели отделно едно след друго. На бивак също застанали отделно, но бивакът направили общ." (24)
"След веселбите по Гергъовден бежанците минали Днепър със салове. Зад великата украинска река се простирала безкрайна дива степ без нито едно селище. Нямало ни път, ни пътеки. Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на 10 км. Казаците вървели отпред и през всичкото време стреляли, за да плашат вълците и разбойниците. Нощем, като оставали на бивак, спирали каруците "на кръг".
По средата запирали добитъка. Край огнищата котлоните, се настанявали бежанците.
Пет дни върели бежанците през степта, докато стигнат река Молочна и селището Кизияр (дн. Мелитопол - б.м.), границата на Таврия. Тук всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад. В Кизиярската църква бежанците отслужили молебен и
на другата сутрин минали реката. Тук била същата степ, без нито едно селище, виреел висок треволяк, а наоколо върлували вълците. Бежанците се спрели на бивак до морето, дето днес е село Ботево, и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят място за поселение." (25)
Преселниците са снабдени с поземлени площи и са освободени от данъци за няколко години. Предоставена им е и парична помощ.
Българите създават селищата си, като запазват имената на тези в Бесарабия, от които идват, а дори тогава, когато някои селища получават нови имена преселниците дълги години пазят и старите названия.
В новите земи българските преселници основават над 40 селища. Възникват Инзовка (Инзово), Палаузовка (Палаузово), Романовка (Коларово), Строгановка (Строганово), Андреевка, Богдановка (Богданово), Ановка (Аново), Андрово (Андорово), Георгиевка, Гюневка (Гюнево), Дяновка, Манойловка (Манойлово), Михайловка, Първо Николаевка (Среден Караагач), Петровка (Горен Караагач), Радуловка (Радолево), Райновка (Райново), Романовка (Коларово), Степановка (Степаново), Софиевка (Софиево), Ботево, кръстено
на поета-революционер Христо Ботев. Едно от селищата е кръстено Преслав на името на старата средновековна българска столица.Четири от населените места запазват старите си имена от Бесарабия - Бановка, Болград, Вълканещи и Троян.
Карта на българските селища в Таврия (по Мишо Хаджийски)
М. Хаджийски посочва много характерна особеност за таврийските български селища:
"Всички наши села имат по две и дори по три имена. Едното е българско, общоприето от народа, другото е официално руско и третото, често пъти е татарско, по името на мястото, дето е основано." (26)
Българските селища в Приазовието влизат в три окръга: Мелитополски, Молочански и Бердянски. Окръзите се управляват от окръжки кметства, а селищата - от селски. Колониите са в състава на Попечителния комитет, в който влизат всички български колонии в Южна Русия.
Понеже това са земи от старата руска административна единица Таврийска губерния,
тези българи започват да бъдат наричани таврийски. Другото им название е приазовски или запорожки, понеже днес териториите, които те населяват се намират в Запорожката област на украинската държава. В по-старата историческа литература се среща и понятието "бердански българи". Причината за използването на този термин е обстоятелството, че селищата, в които те образуват компактна маса са разположени в околностите на град Бердянск, в който между другото и до днес живеят доста българи.
Самото название Таврия постоянно еволюира във времето. В Античността с него се обозначава най-южната част на Кримския п-в, по името на обитаващото там племе таври, През Средновековието понятието Тарвия вече се разпростира над целия п-в Крим.
През XVIII и XIX век с руската агресия на юг в посока към Азовско море и Черно море
и анексията на Крим през 1783 г. е въведена руска администрация. От 1784 г. до 1802 г. съществува т. нар. Таврийска област, а от 1802 г. вече Таврийска губерния с център град Симферопол в Крим.
Карта на Таврическата губерния
Тук е важно да се уточни, че с понатието Таврия до болшевишката революция от 1917 г.,
се означава не само Кримския п-в, но и земите, които са разположени на север от него в Приазовието. На запад този район достига до р. Днепър, а на изток - до днешните украински градове Бердянск и Запорожие.
В тези земи през 1861-1862 г. на територията на днешна Украйна, северно от Азовско море се заселват нашите сънародници, за да формират диаспората на таврийските българи.
Първите години след преселението за новите колонисти са трудни. Причината е,
че приазовските степи се отличават с доста сурови климатични условия. Има няколко години на адаптация към новите непознати условия на живот. Това разколебава част от преселниците. Тези от Видинско и Одринско през есента на 1861г. потеглят обратно, но са покосени от глад и болести и 
повечето измират по обратния път
Между 1862 и 1865 г. и дори през 1866 г. преселниците правят опит да се изселят отново, този пък към Кубан, но енергичната намеса на руското правителство успява да ги задържи.
Постепенно с течение на времето българите се устройват. Въпреки трудностите болестите, глада и политиката на руската власт, която често накърнява правата на преселниците, българските селища се развиват и стават един от най-уредените и богатите в региона.
Благодарение на пословичната си работоспособност, пестеливост и патриархални традиции, българите превръщат пустеещата степ в грижливо обработени ниви, градини и лозя. Някои селища започват да процъфтяват. Селата Инзовка и Преслав се прочуват в Запорожието със своето плодородие. Започват да ги наричат "Златна Инзовка" и "Сребърен Преслав" и с тези определяния ги възпяват дори в песни.
Българското население се отличава със своето трудолюбие и честност. Земеделието става основният му поминък. Българите се специализират в лозарство, овощарство,
зеленчукопроизводство. По-слабо развитие имат занаятите и търговията, поради това, че
те се практикуват основно от градското българско население, което е по-малобройно от селското. Търговците установяват и развиват добри търговски връзки с метрополията, което благоприятства на социалното положение на българите от диаспората като цяло.
Според сведенията на М. Хаджийски за кмет на селището Бердянск е бил назначен българинът Тодор Велков, който решава да построи пристанище, за да се развива търговията. Строителството на пристанището продължава 5 години. След откриването му българинът Янко издига до пристанището големи хамбари - магазини. Купува жито от българите и започва да го продава на турци и гърци и потепенно забогатява.
"Бай Янко дошъл в Таврия гол бежанец, без счупена пара в джоба, пеш, понеже нямал ни кон, ни каруца. От бай Янко той става господин Янкпо, а по-късно и милионерът Янко" - отбелязва М. Хаджийски. (27)
Същият автор описва специфични черти в начина на живот на тези наши сънародници: "Във всички български села кметовете били българи, избрани от народа. Избирали обикновени най-старите, най-мъдрите, отличили се като първенци още в Бесарабия и в най-старото отечество - България. Съд нямало, ако някой се провини, осъждало го селото."(28)
Още след първите масови преселения преселниците изграждат свои училища и църкви. Първо се появяват частни училища, а след това църковно-енорийски, в които са се обучавали както момчета, така и момичета. Първото българско училище в Таврия е
е открито през 1875 г. Това е Преславската гимназия, която в периода 1875 – 1885 г. носи името "Преславска българска семинария". Богатото село Преслав се превръща в културен център на Таврия. Освен гимназия в селото е имало 3 народни училища.
"Преславската гимназия даде най-много видни българи - отбелязва М. Хаджийски -
Д-р Топалов, д-р Парапанов, Георги Соломонов, д-р Иван Милчевски, Гришо Балабанив, Сашо Мунтянов, З. Димитров, Васил С. Хаджийски, Иван Гогунски, полковник Малаков влязоха в историята на българска Таврия като будни национални дейци, ратуващи за светли бъднини на нашия народ."
Българската църква в село Преслав
Към края на XIX век българите в Русия по процент на грамотност отстъпват само на евреите и немците. Те грижливо пазят и поддържат своите традиции в обичаите, облеклото, песните и танците. Успяват да се съхранят като общност в чужда етническа среда благодарение на своята традиционна духовна култура и нравствени добродетели.
Русия гледа с подозрение на техните икономически и културно-просветни успехи.
Тя дава известен близо 10-годишен период от време на приазовските българи да се
устроят и да усвоят необитаемите земи. След като българите превръщат пустеещите степи в плодородни градини, ниви и лозя, руската власт започва настъплението против тях.
Отстъпките, чрез които ги е стимулирала да се заселят и устроят, са счетени за временна мярка и излишна проява на свобода, акт, който в ретроградната и самодържавна Руска империя никак не може да бъде толериран.
Затова започва ограничаване на привилегиите на колонистите и насилствената им русификация. И това е политика следвана последователно както от император Александър II (1855-1881), така и от приемника му Александър III (1881-1894).
При "Царят Освободител" Александър II започва открито настъпление срещу правата
на приазовските българи. През 1871 г. с царски декрет е премахнато местното самоуправление, с което те са приравнени към останалото население на империята.
"Руското царско правителство, известно с колонизаторската си политика спрямо националните малцинства, се мъчеше да поруси и българите" - отбелязва изрично в своя труд М. Хаджийски. (29)
В Таврия се повтарят събития, които описани и от Христо Ботев, които се отнасят за съдбата на българите в руската част на Бесарабия.
Руският ярем над тях е описан от великия ни поет - революционер в статията му във вестник "Знаме" от 04.04.1875 г.
Хр. Ботев се оказва верен последовател на Г. Раковски и подобно на него разобличава вредния за българите мит за "дядо Иван."
Няма да се спираме подробно на тази важна Ботева статия, а само ще подчертаем, че тя много добре характеризира варварския образ на руския деспотизъм, на който поетът-революционер като всеки свободолюбив българин е голям противник.
Христо Ботев
Хр. Ботев пише: "Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан от закона на варварския деспотизъм! Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат, виждате ли вие край на българските страдания?
В Турция ни мъчеха и продаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот; в Румъния ни преследваха и продаваха на турците,
а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат всяко едно средство за същестуване…
а Русия, тая мнима защитница на славянството,
тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни под закона на "общата повинност" и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари,които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се завърнем в своето Отечество, изпроводи ни черни български души, за да ни отърват от това намерение.
Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха го казаците със своите камшици и копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите - 25 по гърба.
Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и ги изпроводиха куда " Макар телят не гонят", не оставиха ни една жена необезчестена, но една мома неразвалена, ни едно дете неизнасилено. Изпокрадоха имането и покръщнината на селяните, изклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството… Кажете ми после това - не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли всичкото това знак, че тоя народ се смяташе, и сега даже се смята, за стока, с която всеки има право да се обръща както иска?" (30)
Подобно е било и теглото на приазовските българи. И спрямо тях според сполучливото определение на Хр. Ботев се е прилагал "закона на руския варварски деспотизъм".
На прицел на руската власт са църковно-училищните права на българите. И това не е случайно, защото те са средството за поддържане на българския дух сред поколенията и тяхното възпитание в националните идеали и традиции.
Властта посяга на българските училища, вкл. на единственото средно училище - Преславската гимназия. Само 10 години тя съществува като самостоятелно българско училище. После са уволнени всички български учители и на тяхно място са назначени руснаци. Така до 1918 г. Преславската гимназия остава руска, макар че всички ученици са българи от околните села. Църквите в българска Таврия също са били руски и службата в тях се провеждала само на руски език.
Руското правителство започва да изпраща руски колонисти в българските села. На тях се дава най-хубавата земя, която принудително се отнема от българите.
При император Николай I (1896 - 1917) колонизацията на българска Таврия се засилва.
През 1910 г. той осъществява размяна на населението. Изпраща от Таврия в Сибир 100 български семейства, а от Сибир в селата също толкова руснаци. Това е приложение на Столипиновата аграрна реформа, само че в региона е направено в ущърб на българите.
Достига се до брутални форми на русификация, които включват дори забрана да се слуша и свири българска народна музика, български народни песни, танци и хора.
Забраняват се български театрални представления на български език, който става един от най- преследваните езици в Руската империя. За нарушение на тези забрани наказанието е заточение в Сибир или най-малкото арест и бой в полицейските участъци.
От руските власти е задействан план за цялостна русификация на Таврия чрез система от демографски (т. нар. размяна на население винаги в ущърб на българите), културни, икономически и политически мерки. Този план се проваля и за неговия неуспех съдейства съпротивата на приазовските българи, която придобива разнообразни форми.
Стефан Българов в своите спомени разказва покъртителни истории за опити за опазване
на българщината от най-брутални форми на русификация.
Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание "Културно единство" от 1908г.:
"Жестокостта на русите надминавсяка мяра
Властите забраниха поцяла Таврия гайдата, за да убиятвсичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, дане играем народните си хора, че дазаспим и умрем като народ…
През първата година посърна цялата Таврида - нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа.И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяхабозаджиите наши "вилаятчии" или"велаклии", както се наричаха у насгурбетчиите македонци.
И на лятото - година след рускотозабраняване на гайдите - стохилядната българска маса от Тавридасе сътресе от една вест: гайдарятдядо Видю от село Мъгла се решилда изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началотона забраната имаше българи, пребити от бой в участъците, а имашеи заточени като бунтовници. Нодядо Видю от Мъгла -72 годишенстарец, заявил в селската кръчма,че му е останало малко да живее,нека го заточат в Сибир, но той щепорадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, чеда го помни народът.
В села и паланки заочакваха с трепет уречения отдядо Видю ден.
Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяхазаселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как севълнуваше целият град, как с часовеходеше баща ми мълчалив и строг,как накрая реши, че ще иде… И едназаран ние, баща ми и аз, се понесохмена талига за село Мъгла. То беше на40 километра от нашия град, но ниеотидохме да чуем гайда… Не бяхмесамо ние: хиляден народ от всичкистрани бързаше към Мъгла… Нямада забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: "Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си." (31)
Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист и по-късно се преселва в България.
В русификаторската политика към диаспората руските императори са улеснени от нехайството на българските правителства, управляващи във възстановеното през 1878 г. българско княжество. То концентрира основните си насоки на своята национална и външна политика на юг, към поробените тракийски и македонски българи в Османската империя и забравя за съществуването на огромни маси от български общности в Северна Добруджа, (подарена през същата 1878 г. от Русия на Румъния), Бесарабия, Приазовието и Крим.
Въобще Княжество България се оказва пасивно и не поема протекцията на българите в Бесарабия и Таврия под руска власт. Вина носят управляващите русофилски правителства, обсебени от мита за "Освободителката" Русия, които изключват всякаква форма на диалог и не допускат никаква конфронтация с нея в името на защитата на българските национални интереси и интересите на българите в Бесарабия, Приазовието и Крим.
Незаинтересоваността на официална София към тези български общности помага на Русия да нанесе серия от удари в посока към тяхната денационализация и русификация. И това ще се окаже трайна тенденция в българската външна политика за десетилетия напред чак до наши дни.
Въпреки българофобския курс на императорска Русия към българските общности на нейна територия те успяват да оцелеят.
През 1897г. е извършено преброяване на населението на Южна Русия. То констатира горепосочения процес независимо от оставащите подозрения за силно занижаване на някои цифри, особено на неруските народности.
Според официалните данни в Бесарабия живеят 103 225 българи, в Херсонска губерния - 25 687 българи, в Таврическа губерния - 41 260 души, или общо 170 172 души.
Но фактически броят на българите е по-голям, защото тези цифри са само на жителите колонисти. Не са броени българите в градовете и селата със смесено население, които са повече от 20 000 души. (32)
Според официалната руска статистика от 1910 г. техният брой е снижен на едва 98 000 души. (33)
Неблагоприятно отражение върху съдбата на местните българи имат войните на дунавските българи за национално обединение от 1912 до 1918 г. на Балканите.
Руската империя е последователен противник на идеята за целокупна България, защото вижда в осъществяването й бариера против реализацията на своите имперски амбиции към Цариград и Проливите. Свободна (суверенна), независима и обединена България би погребала окончателно руските византийски проекти.
Затова и в трите войни за обединение (1912-1918) Русия застава открито против България, По време на Междусъюзническата война от 1913 г. дори стои в основата на организирането на антибългарския заговор за унищожение на Царство България, провалил се заради силната българска съпротива и победите на Българската армия в боевете при Калиманци и Кресна, но довел до ново поробване на македонските, тракийските и добруджанските българи.
През 1916-1917 г., по време на Първата световна война двустранните отношение с "Освободителката" достигат своето дъно. Води се истинска руско-българска война, в
която руските императорски войски, нападнали България по суша, въздух и вода търпят унизителни поражения в Добруджа и Македония.
След като пътищата на Руската империя и Царство България се разминават и то изцяло по вина на Русия, властите в Петербург си отмъщават на българите на руска територия.
Влизането на България в Първата световна война на страната на Германия отприщва дива шовинистична антибългарска кампания, довела до убийствата на много българи в град Ногайск през 1916 г. Русификацията дори в условията на световен конфликт отново се превръща в основен инструмент за асимилация на българските заселници.
През 1917 г. избухват обаче руските революции, които помитат самодържавието и водят до разпадането на империята. След векове русификация регионите с национални малцинства полушават шанс за самостоятелно развитие.
В Киев властта преминава в ръцетена Централната Рада, която обявява първоначално автономия, а след това и независимост. Създадена е Украинската народна република.
Разярени от този ход на Радата, болшевиките напускат Киев и в Харков обявяват създаването на Украинска съветска република. Те формират проруско марионетно правителство начело с Георги Пятаков, а по-късно - с Кръстю Раковски.
От този момент започва кървавата борба за власт в Украйна между народната Централна Рада в Киев и сепаратисткото правителство в Харков, зад което застава болшевишка Русия.
Повикана от болшевиките, Червената армия нахлува в Украйна.
През декември 1917 - февруари 1918г.на територията на Украйна възникват няколко съветски републики, които са част от РСФСР.Това са Украинска народна република на съветите (Източна Украйна), Донецко-Кривойрожка, Одеска, Съветска Таврида, преименувана по-късно в Кримска съветска република. На 17-19.03.1918г. всички съветски републики се обединяват в една УССР със столица Харков в състава на РСФСР.
От 1918 до 1920 г. в Украйна бушува жестока гражданска война. Страната е голямо бойно поле, в което властта постоянно се сменя.
Отначало българските села в Таврия са включени в анархистката държава на Нестор Махно. Тя възниква през 1918 г. в село Гуляй Поле (Екатеринославска губерния, днес Запорожка област в Украйна), което М. Хаджийски нарича "наше село". (34)
Н. Махно (1888-1934) е украински анархокомунист от казашки произход. Той стои в основата на "черното" анархистко движение в Южна Украйна по време на Гражданската война в Русия (1918 - 1921). Н. Махно е идеолог, организатор, пълководец и основен ръководител на Черната армия и на своята Република с център Гуляйполе. Не случайно последователите му го наричат "Батька Махно." Неговите войници пък са наричани махновци. В началото на 1918 г. Н. Махно започва да обединява около себе си недоволните от германската окупация, националистите на С. Петлюра и управлението на хетмана
П. Скоропадски в Киев. Създадената от него през 1918 г. "Революционна въстаническа армия" в Украйна бързо започва да нараства. В нея доминират като социални групи казаците и селяните.
Нестор Махно
Доста таврически българи се включват във въоръжените отряди на анархистите на
Н. Махно. Според изследванията на М. Хаджийски по-конкретно в тях са присъствали много български селяни от Палаузово, Дианово, Троян и Ботево.
"Свободната анархистка държава" на Н. Махно е заемала огромна площ от бреговете на Азовско море до Кременчуг и от Донбас до р. Днепър. Седалище на правителството й е в град Бердянск. Населението под контрола на тази "държава" е близо 8 млн. души. Българска Таврия става област в в "Свободната анархистка държава" на Н. Махно.
Той не посяга на придобивките на българите. Напротив, в селата се запазва българското самоуправление. Оставени са избираеми кметове, писари, дори народна българска стража. В политическо отношение властта е делегирана на местните съвети, които могат да включват хора с различни революционни възгледи.
През 1919 г. въоръжените отряди на Н. Махно помагат на болшевиките да отблъснат голямото настъпление на руската "бяла" армия на генерал Антон Деникин към Москва.
За благодарност през 1920 г. Лев Троцки поставя армията на Н. Махно "извън закона" и нарежда разоръжаването й.
След Н. Махно земите на таврийските българи са окупирани от войските на руските белогвардейци. Това е т. нар. Доброволческа армия, действаща в Южна Русия и Украйна. Тя създадена от генерал Лавр Корнилов, чийто приемник след неговата смърт в 1918 г. става генерал Антон Деникин.
Младежи от таврийските села са насила мобилизирани в техните бели армии и стават жертва на кървавите боеве между "бели" и "червени".
Руските белогвардейци тероризират местните българи
Споменът за техните репресии отеква дълбоко в историческата памет на таврийските ни сънародници. М. Хаджийски отбелязва: "Генерал Деникин се помни от народа и досега като достоен последовател на инквизиторите. Заедно със щаба му пътувала и… бесилка! Наказателният отряд "Дроздов" прочиства селата през решето. Наказани са участниците в украинската армия на
С. Петлюра, генерал Тютюник, четническите отряди на Голик и особено тия на Нестор Махно. Няма българско село в Таврия, дето да няма жертви на дроздовци. Освен бесилката генерал Деникин въвежда в селата и мобилизация. Мобилизирани и изпратени на фронта са много младежи да леят кръвта си заради страстите на руските генерали.
Сетне Деникин, подгонен от украинската армия, отстъпва, а по пътя си оставя хиляди пресни гробове. " (35)
След Деникин българска Таврия е окупирана от войските на барон Врангел.
През април 1920г. той оглавява последната "бяла" армия в Украйна. Барон Врангел планира да завземе Северна Таврия и Донбас, а също да продължи настъплението си на север с цел сваляне от власт на болшевиките.
Отношението на врангелистите към българите е същото като на генерал А. Деникин. Предприета е нова мобилизация за борба с болшевиките. През юли 1920г. врангелистките войски започват поход от Крим. Разгромяват 13-та съветска армия и излизат на линията Херсон - Николаев - Бердянск. През юли- август 1920г. се водят боевете за Александровск, който няколко пъти преминава от едни ръце в други. Постепенно врангелското настъпление се задъхва и е прекратено.
През октомври 1920г. Южният фронт на Червената армия под командването на Михаил Фрунзе преминава в настъпление. Осъществен е пробив в бойния ред на врангелистката армия, която се изтегля зад укрепения Перекоп в Крим.
На 9.11.1920г.,след като претърпява големи загуби Червената армия нахлува в Крим. Целият п-в Крим е очистен от врангелистките войски на 16.11.1920г.
Голям принос за разгрома на барон Врангел внасят махновските въстанически отряди, обединени в кримска група. Махновци обаче претърпяват големи загуби при щурма на Перекоп. Следва евакуацията на врангелистите от Крим, която е насочена и към България.
Така някои от насила мобилизираните от тях български младежи намират убежище в прародината заедно с врангелистките войски.
Накрая след успешната офанзива на Червената армия в Крим в цяла Украйна е установена съветска власт.
През ноември 1920г. болшевишкото правителство взима решение за унищожаване на армията на Н. Махно като ненадежден и излишен вече съюзник. Част от силите на махновската армия са унищожени в района на Евпатория. Друга част е обкръжена в района на Гуляйполе. След ожесточени боеве Н. Махно с малък отряд отстъпва в Румъния и през август 1921г. се предава на румънските власти. Идеологът и осъществителят на единствената анархистка република в историята преживява остатъка от живота си в изгнание в Полша и Франция, където умира през 1934 г.
След оттеглянето на врангелистите и Махно в селата в Таврия настъпва нова анархия.
Те стават жертва на различни разбойнически банди, които върлуват чак до 1922 г.
Някои български села са почти изцяло разорени. Особено силно са пострадали селата Ботево, Инзово и Коларово. За да се защитят от разбойниците, българите са принудени да се самоорганизират. Българинът по произход полковник Малаков от село Ботево заедно с други български офицери, организира полк за самоотбрана - т. нар. Малаков полк със седалище в Бердянск. В него влизат главно студенти и бивши анархисти на Н. Махно, обединени от своето национално чувство. Този полк, който е бил въоръжен с картечници и полски оръдия влиза в успешни боеве с разбойническите отряди и ограничава мащабът на техните жертви. Съдбата на този полк е трагична.
Малаковият полк не се изтегля с врангелистите в Крим. Барон Врангел има враждебно отношение към полка и въоръжените българи и не допуска никаква българска автономия. Разоръжава българските легионери. Остатъците от полка са разгромени при атаката на Перекоп. Хиляди таврийски българи загиват в битката при Перекоп.
От ноември 1920г. цяла Таврия е вече съветска. Болшевиките веднага посягат на старите придобивки на местните българи. Премахват техните изборни кметове, писари и стража по селата. На тяхно място са назначени комисари комунисти и предимно руснаци. Започва "червен терор" над "контрареволюционерите". Т. нар. тройки от комисари нахлуват из българските селища и издават присъди над "враговете на съветската власт".
Помагат им и някои български комунисти преминали на страната на болшевиките.
Такъв е Иван Манолов - едно зловещо име, известен с прякора "Мужичок" замесен в много убийства без съд и присъда.
Гражданската война е голяма трагедия за таврийските българи, които понасят огромни загуби. Цяла Таврия по време на гражданската война се покрива с масови гробове на жертви, както на комунистическия, така и на белия терор.
М. Хаджийски се опитва да обобщи данните на жертвите сред сънародниците ни за периода 1917-1922 г. :" Накрай село Инзово, на брега на Лозотовка, при лозята и до ден днешен (към 1943-1944 г. - б. м.) личи Братската могила - гробът на 32 незнайни души, разстреляни от тройката. В Куца - Бердянка и в Дюнево има също такива гробове, но те са дело на Дроздовия наказателен отряд. Самотни гробове чезнат по баирищата и деретата. Гробове на знайни и незнайни души. На Петровден бащи и майки тръгват из степта да дирят последните леговища на синовете си. На Петровден тихата пустош бива поливана със студена и изворна вода. Гробове, гробници, могили… те не са малко:10 000 души изгуби Таврия за шестте размирни години. " (36)
Съветската власт в Украйна се ражда с много кръв и масов глад и това е трагичният исторически факт, който не може да бъде скрит. Болшевиките следват политика на т. нар. военен комунизъм. Тя се характеризира с принудително изземване на храните от селяните. При отказ да се предадат излишъците се прилага масов терор.
Съпротивата на местните селяни е силна и е предопределена и от някои специафични особености на региона. Почвите в Украйна са едни от най-плодородните и поради тази причинаселяните са свързани тясно с пазарните принципи. Те печелят добре от продажбата на своятареколта и заради това въвеждането на принудителното изземване на храните драстично удрявърху стандарта им на живот.
Друг проблем е, че през 1919 г. квотите за припаси, събирани отнаселението, са многократно повишени. Това често оставя селяните не само без излишъци, но ибез зърно за храна и посев за следващата година.
Тази политика на болшевишката власт в комбинация с лошата реколта през 1921 г. ражда първият в съветската истроия масов глад, характерен за годините 1921-1922 г.
За приазовските българи това са години на небивал глад и мизерия. Гладът през 1921-1922 г. отнема живота на милиони украинци и на голяма част от местните българи. Броят на покосените от глада остава обаче и до днес неясен.
В началото на 1921 г. икономиката на бившата империя е разбита напълно. Населението гладува. Промишленото производство е замряло. Селски бунтове разтърсват бившите плодородни губернии. Дори в бивши болшевишки крепости като Кронщат моряците вдигат бунт с лозунг "Съвети без болшевики!"
Тази обстановка налага спешна промяна на политиката на болшевишката власт и отказ от "военния комунизъм".
През март 1921г. се провежда X конгрес на РКП (б), който обявена т. нар. НЕП (новата икономическа политика). Същността й се изразява в това, че вместо изземване на зърното се въвежда поносим данък.
В УССР преходът към НЕП започва веднага след решенията на X конгрес на РКП (б). Извънредната сесия на ВУЦИК на 27.03. 1921г. приема закон за замяна на изземването на зърното с данък. Излишъците от пшеницата селяните пускат на пазара. Освен това НЕП-ът развива кооперативното движение. Позволява се арендуването на земята.
НЕП-ът по селата се прилага в края на 1921 и началото на 1922г. Но масовият глад, който обхваща южните области на съветска Украйна в 1922г. отлага с още година и половина нормализацията на обстановката в селското стопанство. Политиката на НЕП има положителен ефект за селското стопанство и удовлетвоява украинските селяни зърнопроизводители, много от които след революцията през 1917 г. са се сдобили със земя.
В градовете преходът към НЕП-а протича по-бързо, отколкото в селата. Разрешена е частната търговия. В частни ръце преминават доста дребни и част от средните промишлени предприятия. Възобновяват дейността си кооперациите. Освободени от административния контрол, те се развиват бурно. Преодоляна е инфлацията. Връзката на доминираната от държавен сектор промишленост със селския производител сеосъществява чрез усилване на ролята на пазара.
В условията на НЕП е ликвидирана трудовата повиност и са разформировани трудовите армии. Извършена е парична реформа. Заменено е заплащането на заплатите от натура в пари. Разрешена е свобдната продажба на стоки за широко потребление, която заменя централизираното разпределение на храни с купони.
Годините на НЕП (1924 - 1929) съвпадат с известна либерализация на режима в отношението му към българите.
През 1924г. въз основа на националния принцип в съветска Украйна се провежда административна реформа, която трябва да осигури права на националните малцинства.
В Таврия (Мелитополски район) са образувани два български национални района: Романовски (по-късно Коларовски) и Цареводарски (преименуван в Ботевски).
През 1925г. в Одеския край се създава третият район - Голямбуялъкски (Благоевски).
През 1927г. е създаден четвърти български национален район - Олшански. В Крим възникват 9 национални селски съвета. (37)
Мнението на повечето изследователи на историята на българската диаспора в Украйна е, че в периода след революцията през 1917 г. до началото на масовите репресии в средата на 30-те години българите получават своеобразна административно-културна автономия.
Тъй като живеят компактно (предимно в Южна Украйна), те са обединени в няколко национални района: Ботевски и Коларовски (около Запорижие), Благоевски (около Одеса) и Олшански (около Кировоград). Съгласно редица решения на украинската власт се създават държавни структури, които се занимават с националните малцинства.
Благодарение на Кръстю Раковски, посетил българските села в Таврия през 1922 г. се появява указът на украинското съветско правителство, подписан от него за създаване на народни (начални) български училища в Украйна, в които се преподава на български език.
В Преслав е възстановена дейността на гиманзията, наречена вече "Български педагогически техникум", където започват да се обучават кримските българи и дори българите от Одеса. До 1936г., когато е закрита тя става важно просветно средище и истинска опора на българщината. В Инзово, Ботево и Коларово се отварят и средни училища - гимназии.
През 1924 г. в Украйна има 43 български училища с 4314 деца и 98 учители. Година по-късно училищата са 74, броят на учениците нараства до 7185, а учителите - до 109. (38)
Така почти 90% от българчетата са обхванати от образователната система. Преподаването се води на български език по специално подготвени учебници по български език и литература, физика, естествознание и география. По-късно, през 1931-1937 г. се появяват и други учебници на български - по математика, ботаника, зоология, анатомия.
Пак по това време е създаден Българският театър в Одеса. В Харков възниква издателство за литературите на националните малцинства, в което има и българска секция. Издават се вестници и списания на български език.
Украинският учен д-р Елза Стоянова е автор на интересното изследване "Письменность болгарской диаспоры на Украине - 1861-1993". Тя твърди, че през периода 1917-1944 г.
на български език в Украйна са издадени 1037 заглавия с общ тираж 1,7 млн., като художествената литература обхваща 179 заглавия с тираж 175 000. През този период украинските българи издават и 17 обществено-политически периодични издания на български език. (39)
Цялата просветна и културна дейност обаче е силно идеологизирана в болшевишки дух, което е неизбежно за епохата. Същото важи и за литературата на български език.
Главното е това, че украинските българи са имали възможност да четат на родния си език. Освен това, книгите и периодичните издания на български език спомагат за раждането
на местни автори-българи. Постепенно в Украйна започнала да се създава българска художествена литература. Сред по-известните нейни представители са прозаиците Николай Фуклев и Михаил Хаджийски и поетите Димитър Марков и Иван Гедиков.
По такъв начин постепенно в Украйна започнала да се създава българска художествена литература.
През 1926г. според официалната статистика в Украйна живеят 92 078 българи.
По същото време в документи на българските съвети и партийни органи се посочва цифрата 200 000 души. Според приазовския българин и историк Михаил Дихан, който живее в емиграция, българите в Украйна през 1926г. са 120 000 души, в Крим - 13 000 души и в Молдовска АССР (по левия бряг на Днестър) 6 000 души.
Според бесарабския българин Владимир Дякович, който по това време живее вБългария и оглавява Съюза на бесарабските българи, създаден през 1918г., през 1928г. в цяла Бесарабия, Украйна и Крим живеят 530 000 българи. (40)
Суровите изпитания пред тях обаче тепърва предстоят. След смъртта на Ленин през 1924г. започва борба за власт сред болшевишката върхушка. Постепенно на власт идват привържениците на грубите форми на тоталитаризъм начело със Сталин. Установяването на неговата еднолична власт в края на 20-те години означава отказ от НЕП.
Украйна и СССР навлизат в един от най-мрачните години в своята история - периода на сталинизма (1929-1953).
Сталин обявява нов курс на индустриализация с форсирано развитие на тежката промишелност, както и насилствена колективизация на селското стопанство. Към края на 1932 г. в Украйна са колективизирани почти 70% от селските стопанства, които обработват над 80% от земеделската земя. Този процес засяга силно и селата в българска Таврия.
За богатствата на таврийските български селяни, на които посягат болшевиките съдим по сведенията на М. Хаджийски. За своето родно село Инзовка той разказва следното:
"Селото е разположено на десния бряг на Лозотовка, в равнище. По брега на реката са орманджийските лозя, които заемат една площ от 15 000 декара. А общо селото има 80 000 декара удобно землище. До 1917г. селото имаше повече от 120 конни и моторни вършачки, до 500 жетварки. Всяка пролет инзовци изкарваха на пасището в Толоката 50 000 овце.
В Инзово имаше десетки селяни с по 2000 - 3000 декара земя, с 15-20 коня в обора.
Това приказно богатство, разбира се, дължи на упорития труд, на обичта към майката земя, на каквато е способен нашия българин." (41)
През 1932 г. болшевишката власт секвестира цялото зърно на селата от Запорожието. Заможните селяни в тази богата и плодородна земя масово са обявени за кулаци, а по-бедните - за подкулаци, защото
отказвали да станат колхозници
За да се сломи съпротивата на селяните, властта използва всякакви прийоми. Започват с проверки и репресии по домовете на българите и украинците за скрито жито, което според издадените разпоредби е престъпление. Българите, като по-безхитростни хора, както разказват очевидци, сами посочвали къде са заделили храната на зимата.
В резултат на разкулачването стотици български семейства са изселени в Сибир, от където повече никога не се завръщат, а имуществото им е конфискувано. Това е ново преселение, само че организирано по политически причини и то като жестока форма на репресия на властта.
През 1932-1933г. милиони хора в Украйна, включително и българи, умират от изкуствено създадения от болшевиката власт глад. Масовият глад в Украйна (1932-1933) е известен в украинската история още като "Голодомор".
В Украйна той е много голям, заради жестоката разправа на болшевиките с масово съпротивляващите се селяни и безпощадното изземване на храните. Масова практика, въведена от болшевиките в тези години е на т. нар. "черни дъски." На тях са били изписвани селата, които не изпълняват "зърнозаготовките". Поради неизпълнението на плана за предаване на зърното непокорните украински села са обкръжавани от въоръжени отряди, които не допускат под заплаха от разстрел неговите жители извън своето село. Така гладуващите селяни са обричани на сигурна смърт.
Изследователите на Голодомора констатират, че гладът е започнал в края на лятото на 1932г. Той достига своята кулминация до началото на пролетта на 1933 г.и приключва в началото на лятото на 1933 г. Именно за тази по-малко от една календарна година в Украйна са загинали милиони хора.За украинците Голодоморът от 1932-1933 г. е голяма трагедия и престъпление против човечеството - геноцид.
Престъпният режим на Сталин не само убива една голяма част от украинския народ, но и използва Голодомора, за да русифицира допълнително Украйна. През 2010г. в Украйна се появява една уникална карта "Голодоморът през 1932-1933г." На картата са показани пътищата, по които са били преселвани с цели ешелони хора от Русия и Беларус на обезлюдените украински земи. Според приложената към нея таблица на преселниците към края на 1933г. са били преселени 33 000 домакинства (семейства) в Одеска, Донецка, Харковска и Днепропетровска област заедно с коне, крави и други домашни животни.
Така тези райони са допълнително русофицирани. Излиза, че проруски настроената днес Югоизточна Украйна е резултат от Голодомора от 1932-1933г. и по-нататъшното масово заселване на обезлюдените украински земи предимно с руснаци.
Трагедията на украинския народ от 1932-1933г. е и българска трагедия
Българските жертви на Голодомора обаче и до днес не са проучени. Този въпрос стои като открито предизвикателство пред поколения български историци.
Проблемът е сериозен, защото може да се говори не само за един, а за цели три Голодомора: през 1921-1922г., ("първи глад"), през 1932-1933г., ("Великия глад") и през 1946-1947г., ("втория сталински глад"), чиито жертви към този момент не могат точно
да бъдат определени.
Счита се, че време на двата Голодомора от 1921-1923 г. и 1932-1933 г. българите в Таврия дават общо около 30 000 жертви. Поне 20 000 души са измрелите по време на "Великия глад" от 1932-1933г. През зимата на 1946-1947 г. сталинската власт организира нов следвоенен Голодомор и в Бесарабия (Молдова и Одеска област на Украйна), при който умират над 70 000 етнически българи. Така общо в трите сталински Голодомора по приблизителни данни умират около 100 000 бесарабски и таврийски българи, което е около 1/3 от техния брой.
Ето как е описал най-мащабният глад от 1932-1933г. украинецът Станислав Хусак:
"Зимата на 1933г. била страшна. През януари само един от всеки пет останал жив.
По улиците на запустелите села се търкаляли трупове на деца, старци и жени. Неестествено присвити мъртъвци са валели по дворищата. Останалите полуубити от глад нямали сили да изкопаят гробове в замръзналата земя.
През март части на НКВД обградили областта. Никой не бивало да влиза или да излиза от нарочените за унищожение села. Не можело да се внася храна. Гладът и студът довършили хората. Мълвата разправя, че се спасили само две кърмачета, които майка им натоварила на случайно преминаващ през гората товарен влак. Майката не се качила с тях, за да не пострадат и децат, ако я открият (пропускам описание на случаи, каквото човешкият слух не бива да чува)…
През април вдигнали блокадата и украинците влезли в българските села. Заварили мъртвило. Вятърът затръшвал врати и прозорци. Единствените изправени фигури
били бостанските плашила. Нямало кучета, нямало животни. За да не избухне епидемия, погребвали мъртвите българи в масови гробове, без кръст, без име. Никой не помнел рожднната дата на мъртъвците. Но всички знаели датата на смъртта – 1933 г. От тогава няма български села в Приазовието." (42)
Демографският удар върху българските селища в Таврия от глада е голям, но те не изчезват. По най-нови изследвания вследствие на Голодомора жителите на българските села са намалели в тези страшни години от 60% до 80 %.
М. Хаджийски пише в книгата си за силно изразена демонстрация на солидарност в рамките на общността дори на междуселищно ниво в тези страшни години. Той дава за пример будните и заможни за съветските условия жители на село Паланка (Федоровка, Българска Покровка): "Покровци са се проявили като добри българи през време на глада
в 1933г. Това селце единствено в Таврия не почувства глада и с помощта, която направи, бяха спасени много българи от гладуващите села." (43)
Икономическият удар върху българската общност обаче е голям и се отразява върху благосъстоянието й за десетилетия напред. От "златната Инзовка" и "сребърния Преслав" остават само спомени. М. Хаджийски отбелязва с тъга съдбата на своето село Инзовка, най-богатото българско село в региона: "Златната част от селото днес е в развалини". (44)
От 1936 г. сталинският режим започва планомерния разгром на всички български национални институции в Украйна. Репресивната машина е задейтвана и работи с пълни оборити по инструкции от Москва. Украйна и целият СССР навлизат в мрачните години на "Големия терор" (1936-1939).
"Големият терор" съвпада и с брутално настъпление срещу културно-просветните придобивки и институции на приазовските българи. В мащабите на похода си срещу българщината и разнообразието на формите на репресия болшевиките надминават руските царски власти.
През 30-те години на XX век на територията на Запорожка област в Украйна има два български национални района - Коларовски и Цареводарски. Сталиновата политика срещу националните малцинства води до тяхното ликвидиране, съпроводено със зловещи репресии и геноцид над интекелтуалния елит на българската общност.
Сталин ликвидира културно-просветна автономия на българите. Насила е прекъснато интензивното културно развитие на българската диаспора в Украйна. Населението е подложено на масова русификация на комунистическа основа. Целта е да се заличи българският корен.
Преславският български техникум става руска гимназия. През 1936 г. в сградата му е открито десетокласно руско училище. Неговата богатата българска библиотека е изгорена. Болшевиките унищожават дори портретите на българските национални герои будители и революционери като отец Паисий, Христо Ботев и дори стари български картини, донесени от първите бежанци в Таврия и съхранени от техните потомци в продължение на десетилетия.
Подобна на Преслав е съдбата и на останалите български училища в Украйна. Съветското правителство закрива всички български училища, забранява изучаването на български език, затваря българските театри и забранява издаване на български вестници.
Сталин включва българите в Украйна сред "враговете" си подобно на останалите национални малцинства в империята му. Обучението на роден език се възприема в националните училища като опасно, защото създава предпоставки за укрепване на национализма на местните хора, което би подклаждало сепаратистките им тенденции.
Особено вредна роля за разпалване на терора в Таврия имат политическите емигранти българи комунисти, изселили се в СССР от България след събитията от 1923-1925 г.
Те стават предани сътрудници на болшевиките, които на свой ред им поверяват властта в Таврия. От тези емигранти комунисти дунавски българи се набират част от управленският елит на Таврия. От тях назначават служители в милицията, директори на училища, кметове, дори журналисти във вестници.
Типичен пример е редакцията на българския вестник "Колективист" в град Харков. Журналистите там се занимват с клюки, клевети и доноси пред съветската власт, с което засилват сами репресивната вълна. Описват българите в Таврия като "разбойници" и "бандити" и разпространяват лъжата за съществуване на "нелегално антисъветско правителство" в Таврия. Скоро вестникът е спрян, но поради доносите му и клеветническите материали в 1936-1938 г. в Таврия са били арестувани 5000 българи.(45)
Вълната от репресии над българското национално малцинство в Украйна достига своята кулминация през 1938 г. На 1.02.1938 г. народният комисар по вътрешните работи
Н. Ежов подписва указ за началото на операция против "българите и македонците." Новоизлюпените "македонци" са създадени с декрет на Коминтерна през 1934 г. като нова нация и реперсивната машина на НКВД няма как да не се съобрази с този акт на другаря Сталин.
Започват нови масови арести и физическо унищожение на лица с български произход.
На арестуваните са повдигнати скалъпени обвинения за участие в антисъветски заговори, шпионаж, подготовка на терористични актове и други всевъзможни противодържавни действия и престъпления по съветския наказателен кодекс.
На жестоки гонения са подложени видни представители на българската интелигенция - писатели, журналисти, учители. Унищожени са българските обществени дейци и интелектуалци в Украйна, Приазовието и Одеска област. Истинските мотиви за репресиите над тях са преди всичко тяхното устойчиво и неподдаващо се на асимилация национално съзнание. Българите са съдени и заточени в трудово-изправителните лагери в Сибир, Магадан и Соловки.
Целият колектив на Педагогическия техникум в Преслав е репресиран и обвинен в съчастие в измислена българска националистическа организация. През 1938 г. учителите Гаврил Нейковски, Фъодор Папазов, Захари Димитров и Невена Генчева са арестувани и набързо разстреляни от НКВД в затвора в град Днепропетровск. Другите членове на учителския колектив са заточени в лагерите.
Масови разстрели на таврийски българи (общо 235 души), обявени за "врагове на народа" има на 1 и 2.11.1938 г. (46)
Сред хилядите жертви на сталинския терор от средите на българската интелигенция е писателят Никола Фуклев от Преслав, който е автор на голям роман за живота на местните българи "Позлатена земя". Той е обвинен в "национализъм" и влиза в списъка на "вредителите в литературата". Той е арестуван на 10.02.1938 г. Осъден е на 28.10.1938 г. от "особената тройка" при УНКВД за Харковска област. Разстрелян е на 4.11.1938 г. в Харков. Книгите му са изгорени, а името му е забранено даже да се споменава.
Българинът Михаил Вичев, който е кмет на Коларовка по време на строителството на паметника на жертвите на сталинизма в селото през 90-те години на миналия век разказва своята тъжна родова история: "Дядо ми беше репресиран през 1938 г. През нощта дошли. Викат го в кантората на колхоза. Той казал, че след пет минути ще се върне, но тези пет минути се оказаха навечно. В Коларовка имаше работилница, където шиеха, бродираха, плетяха, тъкаха, и майка ми беше там една от най-челните. Работите й се експонираха на различни изложби. Но й казаха, щом си дъщеря на врага на народа, трябва да те уволним."
Има хиляди подобни такива трагични семейни истории.
Спорен остава мащабът на терора над местните българи и броят на жертвите. Повечето изследователи говорят за 5000 души репресирани, т.е. арестувани и избити в периода 1936 – 1938 г. (47)
Според други автори обаче цифрата на българските жертви е доста по-голяма - над 20 000 души. (48)
Ако включим към тях и жертвите на масовия глад, тогава цифрите на репресираните ни сънародници стават наистина ужасяващи. От 60 000 българи, живеещи тогава в Запорожка област са репресирани 30 000 души, т.е. половината. За 60 % от тях смъртта настъпва вследствие на разстрел като "враг на на народа" или от масов глад!
През комунизма в Русия и СССР са пострадали всички народи. Българите обаче заемат челно място сред най-жестоко репресираните. Някои най-нови проучвания по този въпрос поставят българите в тази черна класация на трето място непосредствено след украинците и германците.
През 1939 г. окончателно са унищожени и двата български национални района в Украйна.
Районният управител на Таврия Стефан (Степан) Цвятков е сред разстреляните българи още през 1937 г. (49) Днес е издигнат негов паметник в село Коларовка, който е и символ на всички български жертви на съветския комунизъм.
Паметникът на Стефан Цвятков в Коларовка
Паралелно с това в 30-те години се забелязва и настъпление срещу православните традиции на таврийските българи. Войнстващият фанатичен атеистичен болшевишки режим посяга и на техните православни християнски традиции. Предприето е масово разрушаване на десетки църкви, съпровдено с изгаряне на икони, някои от които са носени още от бежанците от България, и църковна утвар. Свещениците са безмилосно преследвани и разстрелвани. (50)
Така в края на 30-те години, в самото навечерие на Втората световна война почти целият елитът на таврийските българи е обезглавен от болшевиките. Всякакви прояви на български национален дух се оказват забранени. Сталин почти успява да реализира замисъла си за превръщането на българската диаспора в Украйна в безропотна робска маса. И може би е щял да успее в това си зловещо начинание, ако не беше германо-съветската война, започнала на 22.06.1941 г., която изправя диспората ни в Приазовието пред нови изпитания и предизвикателства.

ОЧАКВАЙТЕ: Втората част на историята на българите от Таврия - преселението им в България през 1943-1944г.
*Янко Георгиев Гочев е историк и юрист. Един от първите съвременни изледователи, който нарушава стериотипите и търси истината за миналото на българите. Автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части.
БЕЛЕЖКИ:
1. Василева Б. "Миграция на население от Украйна в България през 1943-1944 г." - В : "Векове", 1986г., 4, с. 36-40
2. Хаджиниколова Е. "Български преселици в южните области на Русия" 1856-1877, С.1987г.
3. Грек И , Червенков Н. "Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще" С. 1993г.
4. Българите от Украйна и Молдова (1941-1945). Документи и материали - В : Трудове на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", т. 31, кн. 3. В. Търново, 1995г. Съставители П. Тодоров и Бл. Нягулов.
5. Бонов Й. "Таврийски българи. Кратка история на сънародниците ни от Приазовието". Враца 1998г.
6. Дойнов Ст. "Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С. 2005г. "
7. В. Калоянов "Българите в Таврия" 1860-1939г. С. 2005г.
8. Балкански Т. "На пусто пладне. Българите в Руската империя и днес. В. Търново, 2009г.
9. Митков В. "Голгофа болгар Таврии: анатомия репресий" 1920-1940г. Запорожие 2009г.
10. Журков Георгий "Гласът на кръвта", С. 2011г.
11. Марков Атанас "Българи в Таврия и таврийци в България" Добрич 2014г.
12. Хаджийски Мишо "Българи в Таврия", първо изд. 1944г., второ изд. В.Търново 1994г., трето изд. Добрич 2014г.
13. Липчев Р. Симеонова Н. Заселване и депортиране на таврийските българи (1944-1947) . - В : "Минало", кн. 3/2014, с. 64-71
14. Симеонов Р. "Депортацията на таврийските българи през 1945 година: Премълчаната история". Добрич 2015г.
15. Мещерюк Ив. "Переселение болгар в Южную Бесарабию 1828-1934гг. Из изтория развития русско-болгарских дружеских связей. "Кишинев 1965г. Дойнов Ст. "Българите
в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С. 2005г. "
16. Билга (Забунова) М. България и българите от Молдова и Украйна (60-те - началото
на 90-те години на XX век.)
17. Писмо на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 15.10.1990г. до президента на реп. България Ж. Желев.
18. Симеонов Р. Пос. съч., с. 21
19. Грек И. "Преселението на българи от бесарабската част на Молдовското княжество в Приазовието края на 50-те - началотона 60-те год. на XIX век". - В: "Българите в Северното Причерноморие", т. II, В. Търново, 1993г. с. 129-134;
20. Симеонов Р. Пос. съч. с. 22.
21. Раковски Г. "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", 1861г.
22. Колев Й. "Българите извън България", ТАНГРА ТанНакРа ИК, С. 2005г. с.226
23. Турков В. "Дейността на руското правителство по настаняването и устройването
на бесарабските българи в Приазовието" (60-те - началото на 70-те год. на XIX век)
- В: "Българите в Северното Причерноморие", т. VI, В. Търново, 1997г. с. 242; Грек И.
Цит. съч, с.138 - 139, Бонов Й. Цит. съч., с. 5-9
24. Хаджийски М. Пос. съч., Добрич 2014г. с.10-12
25. Пак там, с.12-13
26. Пак там, с.17
27. Пак там, с. 15
28. Пак там, с. 16
29. Пак там, с. 35
30. Ботев Хр. в. "Знаме", 04.04.1875г.
31. Българов Стефан. Сп. "Културно единство", 1908г.
32. Й. Колев. Пос. съч., с. 227; Грек И. , Червенков Н. "Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще" С. 1993г.
33. Симеонов Р. Пос. съч. с.24.
34. Хаджйски М. Пос. съч., с. 29
35. Пак там, с. 30
36. Пак там, с.33
37. Подробно за създаването и функционирането на българските национални райони вж.: Дихан М. Българските национални райони в Украйна. Одеса 2000г., с. 42-56;
38. Колев Й. Пос. съч., с. 231
39. Стоянова Е. "Письменность болгарской диаспоры на Украине - 1861-1993";
40. Й. Колев Й. Пос.съч., с. 231. Грек И. , Червенков Н. Пос. съч.
41 Хаджийски М. Пос. съч. с. 23-24
42. Разкулачването на българите в Украйна, Бесарабия и Молдова през 1922-1933г. - В: Райчевски Ст. "Геноцидът над българите през XX век", с. 116-118
43. Хаджийски М. Пос. съч., с. 17
44. Хаджийски М. Пос. съч., с. 23
45. Хаджийски М. Пос. съч., с. 47
46. Митков В. Цит. съч. с. 110.
47. Хаджийски М. Пос. съч., с. 47
48. Марков Ат. Българи в Таврия и таврийци в България, с. 46
49. Митков В. Цит. съч. с. 101-106.
50. Пак там, с.111-112