понеделник, 21 септември 2015 г.

ЗЛАТОТО НА СТРАНДЖА - ФБ - 2I.09.2I05.

Стъпила ли е Странджа върху река от злато

21-09-2015 47
 
Снимка:
Георги КОСТАДИНОВ
Странджа е една от най-мистичните планини на Балканите. За нея се знае още от древни времена, като летописци още от 5-6 век преди новата ера са я обикаляли и дори възславяли. Според последните проучвания на база на стари карти от римско, византийско и османско време под планината има големи залежи от злато. Става въпрос за стари добивни мини, които са били най-вероятно зарити от природно бедствие. За наличието на подобни залежи пръв съобщи преди време историкът Божидар Димитров, като уточни, че през планината са минавали много важни транспортни коридори по време на Византийската империя и българската държава през Средновековието.

Първите добиви на злато обаче са започнали по време на Римската империя. Император Траян е прокопал над 50 километра галерии, като е заповядал над 10 хиляди роби да градят мините. Той се е позовал на стари карти от тракийско време, които изобразявали находищата на злато в Странджа. Факт е, че планината е пълна с тракийски гробници, много голяма част от които не са разкопани. Според някои от легендите, тук е била съкровищницата на древните траки, които са складирали големи количества злато и накити именно в тайни скривалища и пещери в Странджа. Те са правели това по съвет на своите жреци, които са казвали, че тази планина има мистична сила. Именно заради старите карти, император Траян е решил да търси златото. Не е ясно дали е намерил съкровищата на траките, но според тогавашните римски летописци под Странджа е успял да открие големи залежи от самородно злато. Той е наредил да започне добив, като е струпал още роби да работят под земята. Добивите са били обаче на голяма дълбочина, което е изисквало много ресурс. Разходите в човешки жертви са станали огромни, като живота са си давали по 50 души на ден. Траян е бил много доволен от добива, но за негова зла участ около 112 година от Новата ера тук е станало голямо земетресение, което е разрушило всичко. Под земята са останали десетки хиляди роби, а галериите са били засипани и срутени. Златната жилка е останала неразработена. Заради това след няколко века византийските императори са се опитали да възстановят мините, но без успех. Те са били изтласкани през 8 век от българите, които трайно са се настанили в района. Българските царе са се опитвали да намерят старите карти, но те са били дълбоко пазени в Константинопол. Така тайните на император Траян и неговите златни мини са останали там.
В същото време през Средновековието Странджа става важен транспортен възел, като през планината са преминавали много богати кервани от и за Ориента. Те са ставали обект на остри пиратски нападения, които са били чести явления през 10, 11 и 12 век. Пиратите са идвали по море и са спирали около крайбрежието на днешните градове Ахтопол и Царево. Оттам са нахлували в Странджа, атакували са керваните и са бягали с плячката. Част от заграбеното обаче оставяли в тайни пещери, защото не са могли да го пренасят.
По време на Османската империя, султаните са успели да намерят старите карти от римско време, които били пазени във вече превзетия Константинопол. Пръв е наредил да се направят проучвания през 16 век Сюлейман Великолепни. Той е изпратил свои учени и специалисти да търсят доказателства за наличие на злато и да разпитват местните хора. Тази делегация обаче не е направила нищо съществено. По това време в планината е било страшно и трудно да се ходи, защото в нея върлували безбройни хайдушки чети. За османлиите е било много опасно да остават вечер някъде в Странджа, защото имало много голяма опасност да бъдат нападнати. Самите кервани, които преминавали, били сериозно охранявани от редовна турска армия, като войниците получавали допълнителни пари от султана.
По-късно местните войводи Вълчан и Индже също натрупали големи златни богатства, които скрили в недрата на планината. За тях е писано много, стотици иманяри са опитвали да ги намерят, обаче безуспешно. Смята се, че Индже войвода е знаел къде има златни находища. Той е искал да разработи един подобен участък, дори е превзел района, но не е успял да го удържи, след като му изпратили 5000 души редовна войска срещу неговата чета от 120 хайдути.

В интерес на истината най-достоверната карта, която е останала до наши дни, е изготвена в началото на миналия век.
В периода 1914-1917 година турски изследовател е направил подробна карта на вероятните места, където има злато и скъпоценности. Той е обиколил цялата планина, посетил е многобройни селца, овчарски колиби и е разговарял с много стари хора, които помнят преданията на своите баби и дядовци. На базата на тази информация турският археолог е направил много пълна карта с описание на местните хълмове и районите с ценности. Той е бил пратен тогава от последния турски султан Мехмед Шести да направи проучването. Размирните години около Първата световна война и тогавашното съюзничество между България и Турция са позволявали тази разходка. Освен това султанът е знаел, че скоро тази земя е нямало да бъде турска, и е искал да вземе колкото може злато и ценности.
Независимо от това изследователят е поел и огромен риск, защото точно в този период Странджа е гъмжала от разбойници и главорези. Така или иначе той се е завърнал в Истанбул и е предал картата на своя господар. Малко след това обаче султанът е бил детрониран от Кемал Ататюрк и Турция е провъзгласена за република. Съдбата на картата не е известна и до днес. Най-вероятно тя е приложена в турския държавен архив.
Иманяри от цял свят са се опитвали да се докопат до заветната карта. Авантюристи са предлагали подкупи на висши турски чиновници, за да получат информация, но не са стигали до нищо. Така самата карта придобива мистериозен и тайнствен статут. Иманярските атаки в Странджа обаче продължават. Освен старите съкровища, "изследователите" търсят и златни жилки по реките в планината.
"Ние сме опитвали да открием най-вече находища на злато. Това е по-важно, защото може да ни донесе много пари. Сигурен съм, че в Странджа има много злато, това е факт, дори се учудвам, че държавата не разработва района" - коментира Никос Яцес. Той е на 62 години и посещава България всяка година от месец май до месец септември. Отсяда на квартира в Китен или Царево и заедно с няколко свои приятели-търсачи тръгва да дири злато в планината. Групата изследва най-вече района от връх Граничар на юг до Папия, а след това и районите около Малко Търново и Граматиково. Според Никос там са най-големите залежи от злато, като той търси имане и в многобройните тракийски гробници в района.

Повече яснота по въпроса внася професор Божидар Димитров. "Действително има много информации и писания за несметни златни находища в Странджа. Нашите данни показват, че планината е била и е много богата на сребро. Такива находища има около Граматиково, Росен, Малко Търново и други райони. Цялата Странджа е насечена от такива сребърни жилки, които обаче са примес с медна руда. Това е безспорен факт. Чувал съм за златото, но такива големи залежи не са открити" - коментира професор Димитров. Той уточнява, че среброто се е добивало още от тракийско време, до соцвремената. Сега обаче процесът е спрял заради особеностите на родния икономически преход. "Що се отнася да керваните със скъпоценности, наистина те са били често нападани. На наши хайдути дори се е налагало да ги охраняват, заедно с турска войска понякога, понякога сами. За това са били щедро платени от султана. Имало е грабителства, но все още не е ясно какво е ставало с цялото злато. Ние сме намирали златни накити при разкопките, които правим. Те обаче са били в не толкова голям обем. Става въпрос за монети, пръстени, женски гердани, турски лири и пендари. Чувал съм и за гърнета със злато, но не сме открили такива. Странджа е голяма мистика. Тук са минавали и много походи. Пътищата за Константинопол и по-късно Цариград са били през проходите на Странджа. Въртяла се е много търговия, имало е делови живот. Историята на Странджа е много интересна и тук могат да се изпишат хиляди редове. Това е жива планина, която е била използвана дълги векове. За съжаление сега обезлюдява" - коментира още Божидар Димитров.
Така около Странджа се носят много митове, истини, полуистини и легенди. По въпроса за златото учените са разделени в мненията си. Един факт обаче говори сам по себе си. Съвсем наскоро е имало запитване в Министерството на икономиката, дали е възможно да се вземе на концесия район с площ от 180 хиляди декара, която да се изследва за полезни изкопаеми. Запитването е било направено от смесена американо-канадска фирма. На този етап обаче отговор няма. Самата планина Странджа в по-голямата си част е природен парк... В същото време набезите на иманярите за търсене на злато и съкровища продължават.

четвъртък, 3 септември 2015 г.

ЗА ИМЕТО "БЪЛГАРИЯ" - БЛОГ-БГ - 03.09.205.

06:10 - "България е единствената европейска страна, която не си е сменяла името"... дали?
автор: mglishev категория: История   
прочетен: 1228 коментари: 12 гласове: 
5

последна промяна: 06:56
Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bgПостингът е бил сред най-популярни в Blog.bg




Разпространено клише е, че България никога не си е сменяла името. Към това вървят и съпътстващи клишета за политическата приемственост и някаква безподобна, едва ли не от Потопа древност на името и на самите българи. Няколко уточнения по темата сигурно ще разгневят патриотарите от кухненски тип, но все пак фактите стоят над желанията на когото и да било. Първо - истинската история не е фантастика, нито приказка, нито пропаганда, а е наука и тази наука цели не задоволяването на чието и да е самочувствие, а създаването на възможно най-точна представа за миналото. И второ - ако човек толкова държи да е патриот, то нека да е такъв по истински причини, а не заради някакви измислици. Ако някой се опита да оправдава кавато и да е псевдопатриотична глупост с фалшивия аргумент, че така били правели другаде, на това може само да се свият рамене. Това, че някой някъде си измисля, не значи, че ние трябва да си измисляме.



Думата "България" 
Самата дума "България" не е българска по произход. Гръцка е. П
ротоколите на Шестия Вселенски събор в Константинопол (състоял се в 680-681 г.), водени на гръцки език, приписват на свещеника Константин от Апамея Сирийска думи за "войната с България". Не "с българите", а именно "с България". Това най-вероятно е първото споменаване на думата "България", ако приемем за сигурно, че протоколите са съставени в цялостен вид още по време на събора или много след него.
Окончанието за имена на страни -íα е много типично за старогръцкия език. Името "Βουλγαρíα" е образувано по много естествен за този език начин - от корена на самоназванието на българския народ "Βουλγαρ-", изписано с гръцки букви, плюс това съвсем обикновено окончание. От гръцки този начин за образуване на имената на страни е преминал в много езици като латинския, а през него - дори до модерен български. Но не се среща в старобългарски.
Гръкоезичните византийски източници възприемат лесно тази форма и системно наричат страната ни "Βουλγαρíα", тоест именно "България".

Думата "България" не е засвидетелствана в текстове на български език преди осемнадесети век.
Нито един ранен български каменен надпис с гръцки букви от осми-девети век, бил той на езика на самите ранни българи или направо на гръцки език, не включва думата "Βουλγαρíα" (разбира се, ако някой реши, че има рунически надпис с името "България", това ще е великолепен виц, достоен за македонската "историческа" школа).
Нито един глаголически или кирилски текст на старобългарски език от християнския период на Първото царство, от периода на византийското владичество и от Второто царство също не включва думата "Българиѧ", "Булгариѧ", "Боулгариѧ", "Болгариѧ" или "Блъгариιа" (както би било най-правилно на старобългарски), изписана по какъвто и да било начин и в каквато и да била падежна форма.
Същото се отнася и до цялата литература на среднобългарски, преминаваща постепенно в църковнославянски и ранен модерен български от периода на османската власт - чак до края на осемнадесети век.
През цялото Средновековие и в Новото време (ХV-ХVІІІ в.) думата "Βουλγαρíα" или "България" изобщо не прониква сред българите и не е употребявана от тях.
Нещо повече - на старо- и среднобългарски почти не се срещат имена на страни и градове, завършващи на окончанието "-ιа". В "Пространно житие на св. Кирил" се среща името "Венетиιa", но това е изключение под гръцко влияние. По същия начин в старобългарски евангелски текстове може да се срещне "Юдея" - окончание, дължащо се на авторитета на гръцкия евангелски оригинал върху консервативните преводи на свещените книги. Когато засягат съвременни на съставянето си събития, старобългарските текстове говорят за "гръцка земя", "българска земя", "сръбска земя", "фръзка земя", но никога за "Гърция", "България", "Сърбия", "Франция".

В началото на тринадесети век, по времето на царете Калоян (1197-1207) и Борил (1207-1218) думата "Bulgaria" се появява в латински текстове, а "Bulgarie" - на среднофренски, както и "Bolgaria" - на провансалски, в "Песен за албигойския кръстоносен поход" от Гийермо де Тудела, съставена по времето на Йоан ІІ Асен (1218-1241). Френската и провансалската версия се появяват под латинско влияние, а латинската форма е заета направо от гръцки, без българско езиково посредничество. Не само че в старобългарските текстове липсва каквато и да е съответстваща саробългарска форма, но и писмата на българските владетели и първосвещеници до латинския Запад са съставяни на гръцки език. Впрочем, формите за имена на страни, завършващи на "-ia" са жизнени и на латински език под гръцки влияния още от античността, така че въпросът дали в началото на ХІІІ столетие изобщо е имало нужда от нов гръцки импулс за възникване на конкретна латинска форма е донякъде излишен. Във всеки случай имената "Bulgaria", "Bulgarie" и "Bolgaria" добиват популярност в Западна Европа по две причини - сблъсъка на българските царе с латинската Константинополска империя и разпространението на запад на т. нар. "българска ерес", катарството.
Пак от първата половина на тринадесети век трябва да е и староиталианската форма на името на страната ни: "Bulgheria".


Как българите наричат себе си

Разбира се, българите наричат себе си "българи". Изписано с гръцки букви и всъщност на гръцки език, както това е правено по най-ранните български каменни надписи от осми и девети век преди Покръстването и появата на глаголицата и кирилицата, името на народа ни изглежда така: "Βουλγαροι", най-често в родителна форма, "на българите": "Βουλγαρων". От това самоназвание, изписано с гръцки букви, ромеите взимат корена, който адаптират със своето окончание, за да се получи византинизмът "Βουλγαρíα".

След Покръстването от 864-866 и най-вече след появата на глаголицата и кирилицата по нашите земи (от 886 г. нататък) българите вече изписват името си на старобългарски, ето така: "блъгари". Собствената им страна за тях е: "земл'ιa блъгарстѣмъ", "страна блъгарска" или "земл'ιa блъгарωмъ", тоест "земя на българите", но не "България". Вероятно особено от управлението на св. цар Петър І (927-969) нататък, когато ромеите системно започват да наричат този свой съюзник "βασιλευς Βουλγαρíας" ("цар на България"), в центровете на грамотност по нашите земи вече е позната гръцката "Βουλγαρíα". Не е изключено да е била позната и по-рано, дори още преди Покръстването. Тя обаче просто не се налага сред самите българи по това време.


Кога прониква името "България" сред самите българи

В 1761 г. францисканският монах Блазий Клайнер пише "История на България" на латински език. Книгата му е доста подробна и демонстрира добра информираност около българското Средновековие, вероятно благодарение на латински преводни издания на по това време вече отпечатаните на запад византийски историци. Клайнер използва името "Bulgaria", но точно както и още по-ерудираният Шарл Дюканж по-рано, просто не е четен по българските земи. По това време много малко българи изобщо са способни да четат на латински и други западни езици. В най-голямата си част това са български католически монаси. Възможно е да има и известен брой грамотни, но по-скоро частично грецизирани търговци и също така - малък брой начетени източноправославни монаси.

Година след Блазий Клайнер и напълно независимо от него добре познатият ни Паисий Хилендарски се наема да напише своята "История славянобългарска" за самите българи. Всъщност той я пише най-вече заради българските монаси на Атон, подложени на "по-престижни" към момента гръцки и сръбски влияния. Годината е 1762 и тя е приета за началото на българското национално Възраждане (или, ако сме по-точни в терминологията си, Просвещение). Паисий вече ползва името "България" или "Болгариѧ". Той също говори за "българите", "българската земя", "българското отечество" и "българското царство", но и - за първи път на български език! - за страна, наречена "България". Просто тази дума дотогава не се използва на неговия роден език (нито на литературния, на който той се опитва да пише). Може да се каже, че Паисий е пионер дори по отношение на името на страната ни. На лист 9а и 9б от Зографската чернова на своята "История" Паисий използва име на страна с окончанието "-ιa", говорейки за Тракия и Панония. На лист 10а и 10б - за Тракия и Македония. На лист 11б - за Панония. На лист 12а - за Франгия, тоест за Франкското кралство или "Франкия" от седми век (на това ще обърна внимание и по-долу). На лист 12б - за Армения. И едва на лист 14а Паисий споменава страната "Болгариѧ". От 14 до 33 лист на Зографската чернова Паисий говори за България с точно това име в различни падежни форми поне двадесет пъти, а освен нея споменава още ред други страни с това окончание, включително Гърция и Далмация. Езикът на Паисий и разнобразните влияния над него сами по себе си са интересна тема. Той ползва много термини, заети от източниците, на които се доверява - например нарича българските благородници "барони" по примера на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Същевременно ползва без притеснения западнобалкански заемки от немски и италиански като "щамба" ("печатен шрифт") и думи с турски елементи като "занаятлии" и "едринелийска". Собственият му западнобългарски диалект е разпознаваем под опита за литературен църковнославянски. И със своята неголяма книга той всъщност е оказал огромно влияние не само в историографски и просвещенски смисъл, но и в модерния български език. Ако днес наричаме страната си "България", дължим го на Паисий Хилендарски.

Думата "България" широко се разпространява в собствено български текстове едва в деветнадесети век, когато Възраждането вече тече с пълна сила. Неофит Бозвели пише своя "Плач бедния мати Болгарии" в 1846.
Много интересна е употребата на името "България" от Васил Левски. Когато говори за "България", той има предвид само Дунавската равнина, тоест Мизия или Северна България. Левски поставя на едно равнище "България", "Тракия" и "Македония". Когато обаче иска да изрази понятието за цялото българско землище, за цялата българска страна, Левски пише "Българско". Това у него може би е остатък от по-стар езиков рефлекс за това как се съставя името на цялата страна - по същия начин, по който днес се казва "Hrvatska", а не "Hrvatia". Неформално продължаваме да употребяваме "Влашко" вместо "Влахия" или "Румъния". Поляците също не наричат страната си "Polonia", а "Polska" на своя роден език. Същото се отнася и за чехите, които продължават да наричат страната си "Česko" (а наричат и България "Bulharsko", тоест бувално "Българско"). В това отношение Левски демонстрира интересни и разнопосочни езикови рефлекси, водещи до разлика между личното му разбиране за "България" като област и "Българско" като страна, състояща се от три области. Изразът "по цяло Българско" е архаичен, но е разбираем и днес. И вероятно дълго време е бил по-разпространен в говоримия език в сравнение с Паисиевата заемка "България".

Накратко, думата "България" по произход е византинизъм, тоест средновековна гръцка дума, проникнала в латинския език, а от него и в редица западноевропейски езици. През Цезар Бароний и Мавро Орбини тази дума е възприета от Паисий, който я прави част от българския език, защото преди него тя просто не е употребявана у нас. Постепенно тази дума се налага като единствено правилното име на всички български земи и в 1878 за първи път става име на вече модерната българска държава, Княжество България.


Няколко съществуващи европейски страни, които не са сменяли името си отпреди България
Латинската дума "Francia", образувана по същия начин като "Βουλγαρíα" (но доста по-рано), обозначава страната на франките поне от шести век (стотина години преди основаването на Първото българско царство - и това е максимално късна датировка). Думата е запазена в идентична форма и до днес в италиански и испански, на френски е минала през формата Francie, а днес съществува като France вав френски и английски. Разбира се, от време на време франкските и френските крале са били наричани владетели "на Галия", както е по-старото име на страната, но самата дума "Франция" никога не е спирала да бъде употребявана във френските земи. Отделно от името "Francia", различни германоезични източници говорят също за Frank rice и Frankland.

Няма нужда да се припомня, че самите думи "Hispania", "Italia" и "'Ελλας", та дори и "Belgium", които се употребяват и днес, са всъщност антични. Няма смисъл да се задълбочаваме извън Европа, където вероятно имената на Китай, Индия, Израел (Палестина) и Египет (както на собствените им, така и на някои старинни езици) са с достатъчно известна древност. Дали Армения е в строгия смисъл на думата европейска страна е интересен въпрос, но и нейното самоназвание "Хайастан" определено не е от вчера. Същото можем да кажем и за места като Сирия и Иран (Персия).

Любопитно е, че в Западна Европа например Ирландия никога не е сменяла самоназванието си. "Ейре" или "Ерин" винаги е било името, давано на Зеления остров от собствените му обитатели. По-скоро самото "Ирландия" е относително късна чуждица, внесена от скандинавски викинги и англосакси.

Наименованието на Шотландия "Scotland" и "Scotia" е от девети век и не е местно. Най-старото име на страната, "Alba", се използва и до днес на шотландски гаелски език. То произлиза от античното "Albion" или "Albania", което, заедно с "Britannia" ("Prydein")  и "Cambria" ("Cymru") е едно от най-старите запазени имена на страни в Европа.

Името "England", съкратено от "Engla land", е засвидетелствано най-рано в девети век и към единадесети век е редовно употребявано като име на държава, останало неизменно до началото на осемнадесети век, откогато се запазва вече само като име на законодателна цялост.

"Danmark" или "Danernes mark" също е интересно име на държава с дълга и най-вече непрекъсвала приемственост. Датската монархия е основавана и се е разпадала няколко пъти в дългия период между пети (!) и десети век, когато най-сетне се установява постоянно. Дори и преди това полуостров Ютланд не е бил завладяван от чужденци (например от сакси или франки). Страната е наричана и Daneland, и Danmark, тоест съответно "датска земя" и "датска област". Самият етноним обаче е много по-стар от българския и държавата не е прекъсвала съществуването си от над хиляда години, с което България няма как да се похвали. Mutatis mutandis, относително подобни са и фактите за имената и приемствеността в Норвегия и Швеция (Норвегия не е спирала съществуването си, а е споделяла общи монарси с Швеция и Дания).

Разбира се, повечето тези запазени старинни названия са с прекъсвана употреба и са засвидетелствани в много и изменчиви форми. Но като се вземе предвид, че самото политическо съществуване на нашата страна на два пъти е прекъсвало за столетия и че, както показах, самото име "България" се употребява тук едва от края на осемнадесети век, по-скоро няма причини за някакво особено биене в гърдите с някаква предполагаемо неизменна традиция, каквато у нас не съществува.

А срещу наивните разговори за това "кои сме", "откъде сме дошли" и "идвали ли сме изобщо отнякъде или тука сме си расли" препоръчвам прочитането на "Изобретяването на еврейския народ" от Шломо Занд и Приложенията към "Властелина на пръстените" от Дж. Р. Р. Толкин. И дори не се шегувам!