събота, 30 януари 2016 г.

НАДПИСЪТ ОТ ПЪРВОМАЙ - ПЕТЕЛ-БТ - ФБ - 30.01.2016.


Сбъдва се пророчество на Ванга: Показаха сензационния надпис край Първомай! Символите разкриват тайната за българите


21.10.2015 / 15:32 13





Харесайте ни във FB







Харесвам101




100




Не харесвам1


Още по темата


29.11.2015 / 08:46
Истината за България плаши смъртно враговете ни! Тайният код на българската дума "Аз" е разгадан!


23.11.2015 / 16:30
Чудото с българина - детето, което сякаш е било на небето! Истината за нашия народ, която вече не може да бъде укривана


12.11.2015 / 14:21
Събуждането на България е в ход! Истината за най-голямата лъжа за нас е пред очите ни! Изображението от Мадара разкри...


10.11.2015 / 16:19
Неизбежното се случва! Истината за България разчупва оковите и преобръща света! Най-старото име на Родината ни е...


04.11.2015 / 15:28
Истината за българите не може да бъде крита повече! Една от най-големите лъжи се разбива - какъв е бил домът на дедите ни?






Току що изследователят Павел Серафимов обяви сензационното си откритие.


Публикуваме без редакция неговият разказ и снимки от надписа край Първомай, който не просто задава въпроси около историята на траките и българите, но направо има потенциала на ядрена бомба, която може да взриви цялата официална световна история.





Ето какво пише Серафимов в блога си sparotok.blogspot.nl








Доста българи знаят за думите на покойната Ванга, за това, че скоро земята ще разкрие тайните си и истината за народа ни ще стане известна.













реклама


Макар да не отдавам голямо внимание на пророчества, самият аз се уверявам, че по отношение на откритията от последно време Ванга е права. Все пак, на територията на България е намерено най-старото колело в света, а и най-старото обработено злато. В нашите земи са издигнати най-старите градове на Европа. Става дума за древните постройки от Провадия и Юнаците, чиито стени са се появили преди повече от 6500 години.





Не е за пренебрегване и факта, че организираното земеделие и скотовъдство се появават в Европа първо на Балканите. Важните за развитието на обществото знания достигат Западна и Северна Европа няколко хилядолетия по-късно. Отново в нашите земи започва най-ранната обработка на желязото и то дълги векове преди ковачите на гали, германи, ибери, римляни и др. се научат как да обработват здравия метал.





Заслужава си да се спомене и това, че най-ранната писменост в цял свят е изобретена не в Месопотамия, или страната на пирамидите - Египет, а тук, на наша територия. Знаците по керамиката от Градешница, Караново, Хотница и други места предхождат шумерския клинопис и египетските йероглифи с около 1000-2000 години и са ярко свидетелство за невероятните способности на предците ни. Те спокойно могат да бъдат наречени прометеевци, защото благодарение на тях Европа, а и региони от Азия са извадени от мрака посредством искрата на познанието.





Жалко е само, че в миналото съществуваше и все още съществува яростна, дори фанатична съпротива против виждането, че траките не само са имали писменост, но и, че са първите хора изобретили буквите. Създадена и усилено поддържана бе заблудата, че дедите ни са заели гръцката азбука при направата на надписите от Ситово, Кьолмен, Езерово, Браничево, Дуванлий, Надарци, Самотраки, Гордион, Птерия, Тиана, Даскилеон и т.н.





Писмените знаци от тези места са различни и не са копие на която и да е гръцка азбука, но това не притесняваше изобщо определена група специалисти. Те също така не се стряскаха и от факта, че Алкидамант определя не кой да е, а тракиеца Орфей като създател на буквите. Непопулярното твърдение на гръцкия автор е подкрепено от свидетелството на Диодор Сицилийски, който е напълно уверен, че хората ползвали най-старите букви са траките Орфей и Лин. Да не забравяме и говорещия за тракийска писменост Еврипид, който споменава за орфеева мъдрост документирана върху плочици.





Някои изследователи не бяха притеснени и от важната подробност, че по времето когато са изсечени фригийските монументални надписи по фасадите на внушителни и невероятно красиви постройки, гърците живеят все още в сламени колиби.












https://c1.staticflickr.com/1/5/9811512_202fbc82e2.jpg


ФРИГИЙСКА МОНУМЕНТАЛНА СГРАДА С НАДПИСИ -VIII ВЕК ПРЕДИ ХРИСТА








Макар да се намериха учени като Вл. Георгиев и И. Дуриданов, които да определят писмените паметници от Градешница, Караново и др. локации за тракийски, тези важни свидетелства не бяха популяризирани и така българския читател бе лишен от ценна информация.





Традицията на спиране на важни данни подължава и до днес. Понастоящем само малцина сънародници знаят заоткритието на Пeтер Ван Сусберген, който спомена преди доста време за значителния брой на тракийски лични именасрещащи се в минойски и микенски документи. Като пример могат да се посочат Арей, Диза, Питак, Резос, Котело, Мокос, Одрис, Перкон, Котис, Рескупорис, Гетас, Бузас и др.





Ограничен е и броя на хората запознати с виждането на д-р Харалд Хаарман и др. относно това, че използваните на остров Крит и континентална Гърция писмености Линеар А и Линеар Б, произлизат от доста по-старата Дунавска(Балканска) писменост. Доста преди Хаарман и колегите му да открият връзката между Тракия и остров Крит, Владимир Георгиев отбеляза сходството на знаци от ранната критска писменост и тези от Градешница и Караново.












Линеар А


https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/bd/Linear_A_cup.png












Линеар Б


https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/55/NAMA_Linear_B_tablet_of_Pylos.jpg








Тези данни показват, че създателите на минойската и вдъхновителите на микенската писменост са нашите деди, които в древността са наричани траки, а в по-нови времена са познати под името българи. Има и други доказателства за това, че без предците ни нито минойската, нито микенската писменост щяха да възникнат.





Присъствието на дедите ни на остров Крит се доказва и от разпространението на така наречената линейна керамика(Bandkeramik) – съдове украсени със сложни спирали и вълнисти линии. Най-ранните образци са от Балканите и Черноморските степи – шесто-пето хилядолетие преди Христа, докато на о-в Крит съдове от този тип се появяват едва в края на третото хилядолетие преди Христа и там те се доразвиват до степен на изящност. Този въпрос е разгледан преди около 70 години от проф. Бедрих Хрозни в работата му “Ancient History of Asia Minor, India and Crete”.












http://www.ou.edu/finearts/art/ahi4913/aegeanslides/009.jpg


http://www.ou.edu/finearts/art/ahi4913/aegeanhtml/minoanpottery2.html












http://media.web.britannica.com/eb-media/85/92985-004-2B53B164.jpg


http://kids.britannica.com/elementary/art-87672/Ancient-Greeks-of-the-Minoan-civilization-made-decorated-pots-in





Точно с появата на линейната керамика на територията на Крит, се наблюдава и появата на най-древната писменост в този регион. Трябва да се отбележи и нещо друго, което е от голяма важност – най-древните критски топоними Ида, Кносос, Пергам, Гортиния, Даво, Капа и т.н. са от тракийски произход.





Самото име Кносос е сродно на българския топоним Книшава (местност в Рила), чието значение според проф. И.Дуриданов е изкоп, ерозирало място. Това е точно описание на релефа на терена на минойската столица, за която знаем от Плиний, че е разсечена на две от руслото на река Кайратус.





Както се уверяваме – има предостатъчно сведения за това, че предците ни са създателите, или поне едни от създателите на минойската и микенска цивилизация, и най-вече писменостите Линеар А, Линеар Б. До неотдавна обаче съществуваше един проблем – имаше хиатус, прекъсване на писмената традиция от Неолита и Халколита с тази от Средната Бронзова Епоха. Докато знаците от Градешница, Караново, Вълчи Дол, Тартария и т.н. са от пето хилядолетие преди Христа, то Линеар А и Линеар Б са едва от второ хилядолетие преди Христа.





Слава Богу, вече е намерено липсващото звено и така празнината бе запълнена. Недалеч от Първомай, г-н Паун Ташев открива древен паметник създаден от дедите ни в дълбока древност. По-късно г-н Ташев обръща вниманието на Сребрин Сребрев, Йордан Стайков и Мартин Константинов на скалата със странни знаци и така камъчето се търкулва по склона.















Откривателят на древния надпис – Паун Ташев – първият човек на снимката























Уникалният паметник е бил известен на местното население под името Писан камък. Не е трудно да се досетим, че причината за това са особените знаци, които са изсечени върху скалната повърхност. Знаците са шест и са с височина 35-50 см, а това е нещо забележително – става дума за първия монументален надпис в историята на човечеството!





Понеже древното послание не се намира в храм с определени архитектурни особености и няма нито керамика, нито пък друг артефакт, с чиято помощ може да се направи датировка, остава само една възможност – сравняването на формите на знаците с епиграфски паметници от различни епохи.





Tака наречената гръцка, а и латинската азбука могат да се изключат веднага. Няма връзка и с хетския, шумерския и персийския клинопис, нo съществува известна прилика с хето-лувитските йероглифи от второто хилядолетие преди Христа.


Разполагането на знаците от Писан камък обаче е доста по-различно от начина на разполагане на хето-лувитските йероглифи. Това може да се види от надписа от Булгар Маден (Български Рудник) в Анатолия – днешна Турция.












http://proel.org/img/alfabetos/picthit10.gif





Прилика има и с критската йероглифна писменост от края на трето и началото на второ хилядолетие преди Христа.Както обаче бе споменато знаците от Градешница и Караново също са сходни с критските, но за сметка на това са по-стари.












http://proel.org/img/alfabetos/picthit9.gif












http://proel.org/index.php?pagina=alfabetos/pictcret





Йордан Стайков е първия, който прави опит за дешифровка на надписа от местност край Първомай. Г-н Стайков намира прилики с йероглифите от Стария Египет. Не може да се отрече, че действително се наблюдава близост във формите. Имаме дори пълно съвпадение в някои случаи. Трябва да се добави и това, че в нашите земи са откривани египетски артефакти, а имаме също сведенията на Херодот и Йордан за идване на египтяни в Тракия, т.е. г-н Стайков има основание да търси връзка със страната на пирамидите. Понеже обясненията и тълкуването на нашия изследовател са твърде дълги, тук ще представя само една част:





“Бог Хапи, който е в храма, рече да се претеглят за садене 4,8 л лимец (зърно), като ¼ от тях да бъдат засяти под ъгъл”





“Бог Хапи повели на бог Непри да вземе (изнесе) за сеитба от храма (зърнохранилището) 4,8 л (хекат) лимец, като ¼ от това количество да бъде засято под ъгъл.”





“Царят (Фараонът) принесе на бог Хапи в храма, един хекат (4,8 л зърно) като ¼ от него да бъде засята под ъгъл.





Повече подробности относно тълкуването могат да се намерят на този линк


http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3916








Дали четенето на г-н Стайков е правилното ще покаже времето. Изучавал съм староегипетски преди около двадесет години и знанията ми вече не са на нужното ниво, за да имам правото да възразя за определени подробности, или пък напълно да се съглася с прочита предложен от г-н Стайков.





Аз лично виждам връзка с най-древната писменост, която специалисти като Хаарман, Мерлини, Ръгли, Кейхил и др. наричат Дунавска, Староевропейска, Балканска и т.н. Тази писменост присъства на много места по Балканите, като най-известните локации са Градешница, Караново, Тартария, Винча, Турдош, Вълчи Дол.












1.Плочка от Градешница.


2.Керамика от Вълчи Дол.


3.Керамика от Винча.


4.Керамика от Турдош.


5.Плоча от Тартария.





* Първият знак от скалата отговаря перфектно на знак от плочата от Градешница, която е датирана пето хилядолетие преди Христа.





* Вторият присъства на артефакт от Вълчи Дол, датиран пето хилядолетие преди Христа. Среща се също сред рисунките от пещерата Магура, които според някои изследователи са на около 7000 години.





* Третият знак отговаря на този от Дунавската Балканска писменост познат под регистрация ОЕ (Old Euroepaen script) 72 а. Подобен знак има и в пещерата Магура.





* Четвъртият знак се може да се види и на плочата от Тартария – пето хилядолетие пр. Христа и е регистриран като ОЕ 141. Среща се също сред рисунките от пещерата Магура.





* Петият може да се оприличи с ОЕ 70, а шестия е идентичен на ОЕ 76. И двата знака имат успоредици със знаци от стените на Магура.








Ясно е, че всички “букви” от надписа, без изключение имат ясни успоредици с най-древната писменост от историята на човечеството – тази създадена от дедите ни преди повече от 6500 години. Понеже знаците показват по-силна прилика с тези от Градешница, Тартария, Вълчи Дол и т.н. отколкото с минойската и микенска писменост, то е съвсем логично да се заключи, че става дума за някакъв преходен вариант на Балканската писменост, вариант, който е възникнал през Ранната Бронзова Епоха – някъде към 3000 -2900 пр. Христа, т.е. надписа от местността край Първомай е на около 5000 години, а пък монументалния му характер го прави уникален за историята на човечеството.





Това е изключително важно, но още по-важно е да разберем какво е древното послание. Аз поддържам виждането на Хаарман и др. по отношение на това, че използваните на остров Крит Линеар А и Линеар Б са вдъхновени от по-старата с хилядолетия Балканска писменост, следователно има логика на знаците от Писан камък да се даде звукова стойност въз основа на тяхната прилика с Линеар А и Линеар Б.















1.Знаци от Писан камък.


2.Знаци от древната балканска писменост.


3.Знаци от Линеар А и Линеар Б.


4.Четене въз основа на приликите със знаците от Линеар А и Линеар Б.





На първия знак може да се даде стойност ПО.





Вторият знак е идентичен на Линеар А и Линеар Б знак със стойност РО.





Третият знак може да се оприличи с Линеар А и Линеар Б знак със стойност ВА.





Четвъртият знак отговаря на Линеар А и Линеар Б знак със стойност ТУ.








Четенето до тук дава думата ПОРОВАТУ. Смятам, че това е име на божество в склонен вид, т.е. ПОРОВАТУозначава – на Пороват. За повечето от нас това име е странно и непознато. То обаче се среща доста по-късно в микенски документи от второ хилядолетие преди Христа във формата ПОРОВИТОЙО, отново в склонен вид.





На микенския документ PY Tn 316 са споменати и други имена на божества, но учени като Чадуик смятат, чеПОРОВИТОЙО, не е теоним, а название на месец – Пловистиос – месеца на плаването. Въпреки, че приликата със стблг. плавати е смайваща, смятам, че ПОРОВИТОЙО не е название на месец, а за име на бог, което е сродно на хетския теоним Перва, на епитет на Тракийския Херос – Перкос/Перкон и на името на почитания на остров Рюген (Северна Германия) бог Поревит. Сродна е и арийската дума парвата-планина, скалисто място.





За името на Тракийския Херос Леонид Гиндин дава следната конструкция - Ἥρως < *Pērw, добавя също, че името на древния топоним Пеиросос, който е в Троада може да се изтълкува като скалисто място – “Πειρωσσός — область в Трое вблизи Зелеи (Strabo. 589. 17), < *perwosso-/perwassa- «каменистая, горная местность”.





Хетският Перва е бог на бурята и покровител на конете, почитаният на Рюген Поревит е бог-боец, какъвто е и Хероса, чийто епитет е било Перкос/Перкон. Този епитет е свързван с по-древното име на Тракия – Перке. Значението на Перкос/Перкон и Перке е скала, този, който удря, а най-добра етимология предлагат българските глаголи перкам, пера-удрям.





Трудно е да се разгадае значението на последните два знака, които могат да се оприличат на “римско четири” – IV. Смятам, че този символ е вариант на свещения за старите българи знак IYI имащ разновидност IVI. За присъствието на особения символ IYI върху неолитната керамика от Винча е писал J.Todorovic през 1970 година. Веселин Бешевлиев вярва, че IYI е символ на върховното божество на дедите ни, за чието име нашият учен твърди, че е Тангра.





В случая обаче, на открития от Паун Ташев надпис срещаме не Тангра, а Пороват – древен вариант на епитет на Тракийския Херос. Коренът в това име е пор, а етимология можем да получим от стблг. прати, порѭ-режа, от своя страна сроднo на пера-бия, удрям, което пък лингвистите извеждат от ие. *por, per (удрям, режа). Наставката ВАТ(У)в теонима ПОРОВАТ(У) срещаме в името на фригийското божество Митрават(а).





Благодарение на надписа, а и на тълкуването на Гиндин разбираме, че най-древното име на Хероса е било Пороват. По-късно то се е развило в Первос→Перкос→ Херос.





На този момент е трудно да се каже какво точно е значението на комбинацията ПОРОВАТУ IV. Каквото и да се предложи, то ще си остане спекулация. Нужни са повече изследвания и проверки. Възможно е на скалата първоначално да е имало знак IVI (явяващ се вариант на IYI), но поради ерозия на скалата, или пък умишлено вредителство последния знак да е бил загубен. Когато скалата бъде изследвана по-обстойно, тогава ще получим и повече подробности, които ще хвърлят по-голяма яснота по въпроса.





Трябва да се добави още нещо, което е от изключително голямо значение. Знаците от надписа открит от Паун Ташев не само имат успоредици с най-древната писменост, Линеар А и Линеар Б, но също така и със старобългарските руни. Интересно е, че особената комбинация IV от надписа край Първомай се среща и по стените на Плиска. Под последният знак на надписа – V има точка, абсолютно същия знак се среща и сред руните на дедите ни. Тук не става дума за някаква забележителна случайност, а по-скоро виждаме продължение на една древна традиция, чиито корени са от преди 6500 години.















1.Знаци от Писан камък.


2.Старобългарски руни.





Понеже знаците от надписа имат паралели с древната балканска писменост, но и с Линеар А, Линеар Б, то е редно да очакваме и, че повече старобългарски руни биха показали, че техните прототипи са възникнали не в дивата пустош на Сибир, или в бруленият от ветрове Памир, а в райската градина на далечното минало – Балканите.




Не една-две, а 26 руни показват невероятна близост с писмеността сътворена преди повече от 6500 години.








БР- Български руни


ТП- Тракийска писменост от Неолита и Халколита





Направим ли сравнение и с Линеар А, Линеар Б, става още по интересно защото в този случай успоредиците са 42.











БР- Български руни


ЛП- Линеарна писменост





Розетката от Плиска сякаш е пратена от Бога. На нея абсолютно всички руни притежават успоредици със знаците от Линеар А и Линеар Б.








ПЛ- руни от Плиска


ЛА-Линеар А


ЛБ-Линеар Б





Поради приликите на знаците от Писан камък със старобългарските руни, нашите специалисти навярно ще са склонни да датират уникалния надпис като сътворен през Средновековието. Няма логика за това разбира се, понеже знаците показват силни прилики и с най-древната писменост в света – тази от Балканите. Успоредиците със знаците от Градешница, Караново, Вълчи Дол, Турдош, Тартария и не на последно място знаците от пещерата Магура показват убедително, че се касае не за нов, средновековен надпис, а за творение от Ранната Бронзова Епоха.





Има и други индикации за това, че надписа е много древен, теонима Пороват е почти идентичен на почитания на о-в Рюген (Балтийско Море) бог Порeвит. За култа към Поревит в Северна Европа свидетелства датския летописец Саксо Граматик, но споменатият бог не е местен, култа към него е донесен от балкански преселници. За присъствие на траки в Северна Европа има данни в изобилие. Находки от датските погребални могили, а и керамиката на намиращата се малко по на юг Лужишка Култура показват ясна връзка с Тракия.





Датските археолози признават, че чужд народ, който е дошъл от юг е въвел бронза и погребалния обред кремация, но избягват да уточнят за кой народ става дума. От друга страна интереса на датската кралица към траките показва, че скандинавските изследователи знаят прекрасно, кой е дал силен тласък на цивилизацията на дедите им.





Най-логичната причина за тракийското преселение на север е дал проф. Асен Чилингиров в своята работа“ВУЛКАНИТЕ, НАВОДНЕНИЯТА, АРХЕОЛОГИЯТА И ПОЛИТИКАТА”, Херон Прес, 2013. Талантливият и прогресивен български учен е обяснил, че след избухването на вулкана на остров Санторини, (част от дедите ни) са били принудени да напуснат Балканите. Едни са се отправили към Испания и Британия, други към Скандинавия. За връзка на траките със Скандинавия е писал и Erik Nilén в “Der Norden und die Verbindungen mit dem Thrakish-Dakisheem Raum, Studia Gothika, Stokholm, 1972.





Миграцията на траки описана от проф. Чилиггиров е и причина за появата на бог Перва при хетите, които са обитавали Централна Мала Азия и са били доста далеч от вулкана на о-в Санторини. В Хетската Империя намират приют част от дарданите, а и мизите наречени в по-късни времена българи. За дардани и мизи в хетската армия знаем от египетско хроники от Бронзовата Епоха.





Благодарение на учени като О. Гърни и др. знаем също, че хетите приемат в пантеона си боговете на своите васали. Това става причина в Хатуса да бъдат почитани хиляда божества. Ето за това не бива да се удивяваме на присъствието на тракийския Пороват, който хетите преименуват Перва. Ще добавя и това, че в Хатуса са били на почит също Кубаба- Кибела и Яриш-Арес – тракийския бог на войната...





Паун Ташев едва ли е предполагал какво земетресение може да предизвика надписа от Писан Камък. Този уникален паметник е забележителен с много неща:





* явява се най-стария монументален надпис;


* документирано е най-старото име на Тракийския Херос;


* знаците показват връзка с най-древната писменост в света;


* знаците показват връзка с Линеар А и Линеар Б;


* знаците показват връзка със старобългарските руни;


* името Пороват показва връзка с почитания в Северна Европа бог Поревит;


* името Пороват показва връзка с почитания от хетите Перва;


* името Пороват притежава българска етимология;








Не очаквам голям шум в научните среди. По правило учените са длъжни да подхождат предпазливо към важните неща, а нашите учени са едни от най-предпазливите. Разбрах, че за този надпис се знае от доста време и съм удивен, че няма популяризиране на епиграфския паметник.





Дори да не се предложи превод, поне връзката с най-древната писменост, а и със старобългарските руни би могла да се посочи. Това би затруднило работата на спекулиращите с произхода на българския народ и би дало заслужено самочувствие на много българи.





Грехота е да сме потомци на хора, които са считани за богове от много народи и да не знаем това. Грехота е да сме потомци на ковачите на историята, а да сме принудени да се свием в ъгъла и да се подчиняваме покорно на прищевките на чужденци. Грехота е в гените ни да са закодирани сила и способности, но те да бъдат подтискани.





Историята не е само изучаване на прашните книги, тя е и средство за възпитание. Както родителите оформят бъдещето на детето си посредством пример, съвети и напътсквия, така също и историята оформя бъдещето на един народ посредством примера на достойните наши предци. За тях трудностите не бяха проблем, а предизвикателство, за тях опожаряването на земята им не бе край, а ново начало. Така дедите ни оцеляха на кръстопътя наречен Балкани, днес ние имаме примера им, трябва само да го следваме.





Следете всяка минута 24 часа в денонощието последните новини - такива, каквито са, от Света, България и Варна в Petel.bg!


Изпращайте вашите снимки на info@petel.bg по всяко време на дежурния редактор!

БОРИ ТРЕТИ - РЕЧ Ю-ТКУБЕ - 29.01.2016.

https://www.youtube.com/attribution_link?a=ISFlsDjbJYk&u=%2Fwatch%3Fv%3DRAcv83yPRD0%26feature%3Dshare

ТАЙНАТА КНИГА НА БОГОМИЛИТЕ - ФБ - 30.01.2016.

Тайната книга на богомилите предрича, че България ще поведе света!


богомилиТова е ръкописът, който разказва великата история на Артур, Мерлин, Утър Пендрагон. Наскоро обаче, учените забелязали, че в белите полета има нещо изключително странно! Има едва забележими оттенъци, които наподобяват букви.
Скъпоценната книга е изследвана детайлно и е подложена на скенер и наблюдение чрез ултравиолетови лъчи. След като разкодираха написаното обаче, изследователите остана изумени!
Специалното невидимо мастило съдържа богата информация, която засяга целия свят и в частност България! 
Оказа се, че голямата част от невидимото писание представлява пророчество за бъдещето, написано в стихотворна форма!
Текстът ясно цитира и описва Богомилите (Просветените), които са били бързо развиваща се религиозна общност в Европа точно по времето, когато е написана Черната книга! Те са били ненавиждани от официалната християнска църква заради радикалните си виждания – не са вярвали, че църквата има право да застава между хората и Бог, което тръгва директно срещу интересите на свръхсилата на средновековието!
Книгата ясно обяснява, че всъщност Богомилите са най- чистите християни и ще бъдат подложени на ужасни гонения, което всъщност впоследствие се случва.
Както всички знаем, центърът на богомилското движение е бил в територията на днешнаБългария.
Текстът за богомилите включва един изключително интересен ред, който засяга директно България.
„От сърцето на земята на Просветените, както са наричали богомилите, ще се зароди щастието на новия свят, след като тежката прокоба се вдигне (премине), и всички мъки и терзания на богоизбраните преминат!“
След като се смята, че Богомилството се е зародило именно в България, логичният прочит на написаното означава, че всъщност нашата държава ще поведе света! 
Може би древният текст е послание за вяра в собствените ни ценности и надежда, че много скоро прокобата, която тегне над нас ще свърши. Много учени смятат, че именно гоненията над богомилите са предизвикали Бог и България се сблъсква с непрестанни кризи в съвремието- политически, икономически, кризи на вярата…

петък, 29 януари 2016 г.

ЗА БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ - ФБ - ДИЧО ДИЧЕВ - 29.01.2016.

МЕЖДУ 80% И 90% ОТ ДНЕШНИТЕ "СЪРБИ" ИЛИ "СР’БИ" СА ЕТНИЧЕСКИ БЪЛГАРИ С ПОДМЕНЕНО САМОСЪЗНАНИЕ.
***
РОССИЙСКАТА МАНИПУАЦИЯ СЪС СЪЗДАВАНЕТО НА ДНЕШНАТА НОВА СЪРБИЯ В ПЕРИОДА 1817-1829 г. Е С ДВЕ ОСНОВНИ ЦЕЛИ:
1., ДА ОТКЪСНЕ ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИТЕ, НАМАЛЯВАЙКИ ОБЩАТА ИМ ЧИСЛЕНОСТ В РЕГИОНА НА ЮГ ОТ ДУНАВ (към 1812 г. Българските земи на север от Дунав, за които Россия имала други планове, вече са поделени или дадени на Австрия, Влахия, Трансилвания, Молдова, Бесарабия - именувана също Богдан и Боджак, и др.);
2., ДА СЪЗДАДЕ НА БАЗАТА НА ИЗНАЧАЛНО ЗАЛОЖЕНИЯ СРЪБСКИ АНТАГОНИЗЪМ ПОСТОЯНЕН АГРЕСИВЕН ВРАГ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ И НА БЪДЕЩАТА СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ (през последните седем /7/ десетилетия Кремълската и сръбската агентури се опитват активно да денационализират и българите в Македония);
Днешната Сърбия е създадена от Российската империя в периода 1817-1833 г. в исконно* български земи, където в същия момент етническите българи са над 90% от населението. Това са Белградска област и Браничевска (Пожаревецка) област, с източната (българската) част на Сремска област (включен е само района на юг от р. Сава, защото на север от Сава земите са в Австрия). През 1833 г. към новосътворената "Сърбия" под натиска на Россия са прибавени българските райони с центрове Крушевец, Парачин, Неготин, областта на р. Черни Тимок (Черноречки район) и др. А пък през 1878 г. от Россия към ново-Сърбия са добавени още безспорно български земи и градове - Ниш и Нишка област с Бела Паланка, Пирот (Прут), Куршумлия, Лесковец, Враня, и др.
Самото порочно зачатие на новата уж "Сърбия" от Руския смърдящ дворянски галош в исконно* български земи и етнически предели, е предопределящо за мракобесната и неморалната демагогско-политическа същност на новосъздадената държавица. Това нечистоплътно сътворение по презумпция задължава ново-сръбските марионетки-управници, които от тогава до сега са в жежка порно-симбиоза с Руските властници и чиновници - изповядващи по рождение едиповска страст към лъжата и псевдофактологията (с които подменят истината), да вършат от 1817 г. до ден днешен непрестанно две основни неща -
1., да налагат брутално, нагло и насилствено "сръбско" самосъзнание на местното исконно-българско население;
2., да крадат най-безцеремонно българската история и исторически личности и най-цинично да ги обявяват за "сръбски" (ха сега си помислете на кого служат сегашните македонитски нео-политичарци - далѝ в основата на техния крещящ анти-българизъм стоят сръбските агенти-службаши и сръбското държавно-политическо зловредство или базата е всъщност Российско-имперската демагогия, инсинуации и агресивна ненаситност).
Необходимо е да се вземат предвид някои съществени факти:
1., че средновековната област - "склавиния", в която са въдворени от Аспарух* (668-699) да живеят склавите "Сърби", е в пределите на България и е под българска власт поне от 679-680 г. до XII (12) век, независимо че понякога след 8-ми век Сърбите се бунтуват - най-често подкупвани от Византия, когато има нужда да дестабилизира България;
2., че етно-името Сърби е известно чак от средата на 10-ти век (Конст. Багренородни), а преди това те са наричани единствено с общото нарицателно "склави" ("роби"), както и обитаваната от тях област е наричана само "склавиния" (в този регион - западно от областта на Солун, северно от Черна Гора /Зета/, и източно от Хърватия и от Босна, има само една склавиния - сръбската);
3., че и след 1018 г. склавинията на Сърбите остава в пределите и под контрола на "областта" България (южно от Дунав), която формално е в пределите на Византия, обаче по законите установени от Василий II (976-1025) и от българо-византийската династия Комнини (1057-1185) продължава да се управлява от българските велможи и НЕЗАВИСИМАТА Българска православна църква;
Сръбската "склавиния", с пряката воля на Цар Борис I (852-914), наследниците му и българската стратегическа политика от 969 г. насетне, чрез няколко последователните бракове на български аристократки с водещите млади трима-четирима сръбски родови князе, а после и с жененето на техните преки наследници за българки, е превърната малко по малко в централизирана управленска структура, която е оформена от България постепенно в легитимен феод-банство; така управляващият сърбите бан, поради родството си с някои български аристократични родове, вече става легитимен за цяла Европа аристократ от средно равнище.
След 1190 г. това "сръбско" банство (по-късно жупанство) - в пряка връзка с независимата от 1183-1185 г. България и с настъплението на войските на Третия кръстоносен поход (1189-1192) - получава автономия от Византийския император Исак II (1185-1195). По-късно, чак през 1217 г. владетеля му - жупан Стефан II Неман (1196-1217, крал 1217-1228) - получава от Римския папа и сан "крал" (rex).
Сръбския владетел Стефан Урош IV Душан (септ. 1331 - дек. 1355), който е син на българка и внук на българка, и пра-внук на Българския цар Смилец (1292-1298), и правнук на Цар Георги I Тертер (1280-1292), и пра-правнук на Цар Иоан Асен II (1218-1241) и на прочее българи, получава на Великдан 1346 г. от Българския цар-император Иоан Александър (1331-1371) титлата "цар" със статут "МЛАДШИ ЦАР И СЪВЛАДЕТЕЛ" (т.е. съвладетел на Българския върховен цар-император); същата титла по онова време носят както Българския престолонаследник Иоан Срацимир (1355-1371, род. сл. 1331 г., върховен цар-император 1371-1396/7), така през цялото си царуване и неговия брат и младши престолонаследник Иоан Шишман (1371-1395, род. ок. 1350 г.), а и всички други синове на тези български царе.
Тоест, от Великден 1346 г. Сръбският владетел Стефан Урош IV Душан (rex/крал 1331-1346, цар 1346-1355) и неговата страна-държава официално влизат в състава на новосъздадено единно униатско българо-сръбско царство, което е доминирано от България и Българския цар-император (от тоя период насетне създаването на униатски държавни общности в Централна Европа - тоест на запад от Днепър, вече започва да се се превръща в нормална практика - например т.н. Краевска уния между Кралство Полша и Великото княжество/херцогство Литовия е от 1385 г.).
Сърбия, като автономна коронована държава съществувала всичко около 186 години или 159 години като държава с кралски статут, била създадена към 1190 г. и била въздигната в кралство от 1217 г., а престанала да съществува в края на 1376 г., когато починала последната владетелка на Сърбия - Царица Елена (1332 - 7 ноември 1376, род. ок. 1318 г.), родна сестра на Българския цар Иоан Александър (1331-1371) и на Деспота на Арбана, Валона и Канина принц Иоан Комнин Асен (1331 - сл. 1363<).
След 7 ноември 1376 г. Сръбската владетелска (царска и кралска) корона отива по пряка наследствена линия при Българския цар-император Иоан Срацимир (1371-1396/7), който е наследен от сина си - Българският цар-император Константин II Срацимир (1396-1422), и т.н.
През 1496 г. вече виждаме както Българската царска корона, така и Сръбската корона, в титлата на Уласло ІІ Ягелон (1490-1516) - той е и Краля на Бохемия (Чехо-Моравия) Владислав ІІ Ягело. Той на 8 декември 1496 г., в присъствието на “господата прелати и барони на Нашето кралство”, издава грамота на латински език, утвърждаваща герба на прогласеното от него в този миг eдинно (униатско) “КРАЛСТВО СЛОВЕНИЯ”, като титулува себе си:
“... по Божията милост Крал на Унгария, на Бохемия (Чехия), на Далмация, на Кроация (Кроатия, Хърватия), на Влахия* (Трансилвания), на Сърбия* (? или Сервиа*), на Галиция* и Лодомерия (Галичко-Волинското кралство*, Южна и ЮЗ Литовия; вж. карта: 1490-1795 г.), на Кумания* (българите Половци*, между Днепър и Дон, Comania regio в планисфера от 1448 г.) и на Царство България (Regnum Bulgariæ), също Княз на Силезия и Люксембург, и Маркиз на Моравия* и Лозация” (БКО*);
Но да се върнем към 7-14 ноември 1376 г., когато умира Сръбската царица Елена (1332-1376, българска царска принцеса, ерцхерцогиня) и се слага край на средновековната държава Сърбия, а Сръбската корона става по закон и наследствено право притежание на Българския цар Иоан Срацимир (1355/1371-1396). Тогава сръбския княз Лазар Хреблянович (1376-1389) се опитва още през следващата 1377 г. да създаде наново КЛАЛСТВО (! а не Царство) СЪРБИЯ, ползвайки за тази си цел Босненския бан Твърдко I Котроманич (1353-1391, род. 1338; женен от 1374 г. за Дорослава Срацимир или Доротея Българска - дъщерята на Българския цар-император Иоан Срацимир). На 26 октомври 1377 г. Твърдко I се заклел в Милешево на гроба на Св. Сава* (княз Растко Неманич, 1169-1236), като с тази клетва приел сръбското династично владетелско име Стефан и се самообявил най-тържествено за Крал на Сърбия, Босна, Приморските земи (Далмация) и прочее.
Опитът на деспота-сърбин Лазар Хреблянович (1376-1389) и на Босненския бан Твърдко I Котроманич (1353-1391) да възстановят през октомври 1377 г. Кралство Сърбия се провалил бързо и напълно. Защото бил (1) изначално незаконен и (2) нелегитимен, (3) по същество се оказал опит да разедини християнските сили в Централна Европа - от Цариград до Рим, Буда-Пеща, Виена, Прага, Краков, Галич и Киев - и то единствено в името на (4) дребнавите лични мегаломански амбиции за самовъзвеличаване на двамата провинциални князе - Лазар и Твърдко, а пък и (5) те се възправили срещу интересите на могъщата династия на България и нейните родственици от Византия до Унгария, Италия, Франция, Трансилвания, Полша, Литовия, Кримското ханство и Волжка България (сл. 922-1583).
Поради така стеклите се събития деспотът-сърбин Лязар Хреблянович останал да управлява само над собствения си феод-деспотство, като дори не успял да обедини под своята власт всичките ЕТНИЧЕСКИ СРЪБСКИ ЗЕМИ (друг въпрос е, че за битката при Плочник, както и за своята битка в 1389 г. с турците на Косово-поле княз Лазар успял да привлече за съюзници много от съседните му феодали - като българина Кобыла*: "висш боил, главен боил, принц, господар", по-късното наричан също Кобылич, - обаче това не означава, че казаните феодали и земите им са му били подвластни и част от неговото деспотство).
Самата етническа Сърбия - т.е. земята на склавите Сърби, наричана в 14-16-ти век от османо-турците "земята Лаз" и "земята Лазар" (Нешри /пр. 1450 - сл. 1520/), се намира по-южно, малка е и много добре са известна териториалните ѝ параметри - северната ѝ граница е западната част на река Сръбска Морава, която ново-сръбските доктринери още от XIX (19-ти) век са преименували на "Западна Морава", за да заличат спомена за същинското битие на Сърбите и на етническа Сърбия. Западната граница на същинската етническа Сърбия е река Дрина, от която на запад са Босна и босненците. Източна граница е река Ибър, от която на изток са България и българите, а южна граница са земите на Черна Гора и черногорците, и на Северно-Албанците.
Това именно е местоположението на етническите Ср’би и същинска етническа Ср’бия, която в германо-австрийските карти от XV-XVI (15-16-ти) век до второто десетилетие на XIX (19-ти) век ясно и категорично е отбелязвана с името "syrfen", "syrphen", т.е. "sərphen" = "сърпен/сърбен" (ясно се вижда, че немското название се базира върху българската форма "сЪрби", "сЪрбин", а не върху сръбската "срби, ср’би, срьби", което е показателен репер за хегемонията на българския етнос и култура в района на Централните Балкани - т.е. на юг от Срем-Митровица, Белград и пр., а по-точно на юг от дъгата Мохач, Байа, Сегед, Арад и Лѝпа, включваща Банат с Темешвар и др.).
Тази същинска етническа Сърбия е покорена от османците скоро след 1427 г., когато починал последният сръбски деспот Стефан Лазаревич (1404-1427, мюсюлманин и османски военачалник в 1389-1402 г.), и е заличена от тях още през 1439 г., когато е разделена на тимари и вакъфи (поземлени владения с различна големина) и изцяло е раздадена, заедно с прилежащото сръбско население, на Османските паши, бейове, еничари, спахии, имарети, джамии и текета. В това състояние етническите сърби и сръбски земи, с изключение на присъединените към нова Сърбия след 1817 г. Ужичка и Пожешка нахии, и в 1833 г. Старовлашка нахия, останали под турско робство и са подложени на ислямизиране и претопяване чак до окончателното им освобождаване през Балканската война в 1912-1913 година.
Същевременно етнонимът "сърби", както и етническите "срби", нямат нищо общо с названието Сервия (Servia), дадено през втората половина на 15-ти век на областта между Белград и река Българска Морава (наричана сега от сърбите "Голяма Морава", за да бъде заличено определението "Българска"), чиито граници през вековете постепенно са разширени на изток и на юг. При това тази област е създадена първоначално извън земите на етническите сръби, които остават южно от нея.
Османските властници, започвайки с емир Мехмед II Завоевателя (1451-1481, род. 1430 г.), син на българката-принцеса Мара Бранкович (1416-1487), създават областта Сервиа чак след 1456-1459 г., т.е. цели 20 години след пагубната за етно-сърбите 1439 г.. Те я наричат Сервиа (Serviæ, Servia), от лат. [визант., фр., англ.] - Servio: "служа, слугувам, робувам, обслужвам, старая се, грижа се", лат. Servo: "наблюдавам, пазя, стоя на пост; намирам се в бойния строй, стоя под знамената". Областта е създадена именно като специализирана "сервизна" военна област за обслужване, тил и логистично подосигуряване на османския фронт срещу Европейската християнска антиосманска коалиция, срещу мощната Унгаро-Чешко-Полско-Литовска християнска държава на Ягелоните и техните наследници, както и конкретно срещу християнския български Белград - предаден от българите за съвместна защита под егидата на Унгария и завзет от османците чак в 1521 г. (след 83 години непрестанни османски опити и атаки за завладяването му - започвайки от 1438 г.).
Поне от XII (12-ти) век насетне Дунавският български град Белград е столица на рода Шишман и на апанажа им, а откъм края на XIV (14-ти) век именно Белград е столицата на Българския цар-император Константин II Срацимир (1396-1422), където той и умира. Този факт, видимо под сръбски и руски натиск от XIX, XX и до ХХI век, не само напълно се неглижира в българската историография, но свръх това даже и умишлено се прикрива - нпр. в историографията се говори единствено за "Видинско царство", докато то трябва да е "Белградско царство" или в компромисния вариант да е поне Белградско-Видинско царство. Има достатъчно безспорни документи и карти от XII-XVI век, които сочат категорично Белград за столица на Шишмановци, а явно и на сродените с тях Срацимировци, както и за столица на т.н. "Видинско царство".
За да стане напълно категорично ясно, че названието Сервиа няма никаква връзка с етно-името Сърби, ще припомним, че Османските управници създават още две сервизни военни области със същото име през 15-ти и 16-ти векове. Това е Сервиа (Servia, Serfia) в Северна Добруджа, която е разположена с фронт срещу Бесарабия и Молдова (там османците заселват и известно количество татари, които са засвидетелствани през 16-ти век от минаващите през тези места Полски, Галицийски и Литовски християни-търговци по пътя от Исакча към Одрин и Истанбул, и обратно). А по-късно е създадена от Османските властници и областта Сервиа нова или Нова Сервиа (Servia Nova), която е на западния бряг на долни Днепър и в района на среден Южен Буг. Напълно е ясно, че нито в Северна Добруджа, нито в района от долни Днепър до Ю. Буг има дори и един "сърбин".
През 16-ти век (1573-1578 г.) е засвидетелствана от немски дипломат тезата, че в Ниш и на запад от него християните "са серви, защото тук свършва България и започва Сервиа"; тоест, българите от Ниш до Белград и Срем са "серви" или "сервийци", като това е нарицателно, което е свързано пряко с името на областта - Сервиа (Servia), а не с етнонима "сърби" (syrfen, sirfen). Същият дипломат, само 5-6 реда по-надолу в своя пътепис съобщава, че в град Ниш - който има пет черкви (стр. 325) - привечер "дойдоха много БЪЛГАРИ от жътва, от полето, и пееха своите обикновени (традиционни български) песни с припяване" (НА*, стр. 350), тоест "пееха едни срещу други в хор и преди едната партия да свърши, другата започваше" (стр. 344). На друго място той пише, че "[Сервите] от Белград насам [до Цариброд (Saribrodt)], които са МИЗИ (понеже това е античната област Мизия, т.е. Горна Мизия), също [наричани] БЪЛГАРИ - ИСТИНСКИТЕ ЖИТЕЛИ НА СТРАНАТА, са измъчвани много от турците ..." (стр. 326). Свидетелства се, че в Белград, по присъщата си традиция "българите с песни се завръщат" привечер с каруците си от своите крайградски лозя към домовете си (вж. "Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV и XVI в.", изд. Наука и изкуство, София, 1979).
---------
*
ИСКОННО, ИСКОНЕН - това е по-правилната форма на тази др.-българска дума, доколкото ново-българската правописна форма "иЗконно" е обвързано с "изначално", "излаз", "извор", "извлек", "изход" и пр., обаче др.-българското и ст.-българско Исконен е пряко свързано с др.-бълг. Истина, Исто, Исток, Искам, Исперих и пр., като др.-бълг. Ис-, Исъ- (от базовата форма Ас-, Аса) означава "висша сила, висша мощ, висша даденост, висша правда, която не подлежи на контрол нито от боговете, нито пък от царете, жреците и хората";
----------------------
Yanko Gochev
Паметник в Неготин на българския хайдутин Велко Петров (1780-1813), обявен за сърбин под името Вељко Петровић. Кражбата на земи и личности от българската история и представянето им за ''сръбски''' е последователна многовековна държавна политика на Сърбия.

четвъртък, 28 януари 2016 г.

БЪЛГАРИЯ НА УНАВ - АЛЕНА - ФБ - 28.01.2016.

Кога е създадена България на Дунав?


han-asparuh
Кога е създадена България? Този безкрайно интересен, а и важен за нас, българите, въпрос все още няма отговор. Историческите извори дават достатъчно много информация за присъствието на българските ни прадеди в земите отсам Дунава, но категорична яснота с коя дата да отбележим началото на нашата държава липсва. Дали сме на 1300 години или на 2000, или на 10 000? Кои сме ние, кой е нашият творец, каква е мисията на българите? Всеки от тези въпроси си има отговор. Аз получих право да разкажа за последното преселение на българите, причините, които са го породили, и хората които го осъществиха. Моят разказ е основан на преход във времето и пространството, а не на астрологично изчисление.
Всичките дати, които посочвам, са съгласно Юлианския календар. Ако посоча години според тогава ползвания от българите календар ще бъда разбрана от малцина.
Първото българско присъствие по крайдунавските земи датира от 142 г. пр. н. е. И това, и последното голямо заселване, 800 години по-късно на тези земи с българи, е само и единствено заради промяната на климата, довела до намаляване на обработваемите площи, слаби реколти и глад. Хората, които наричаме прабългари, са били миролюбиви, толерантни към околните, а агресията и кръвопролитието винаги са били крайна мярка в действията им независимо от превъзходството заради съвършените за онова време оръжия, с които са разполагали. Оръжия, които са ги превръщали в страховита сила.
Първата голяма група прабългари, която е тръгнала от Памир, е надхвърляла 5000 души. До Дунав са стигнали около 4500. Задачата на тези наши предци е била да разкрият има ли плодородни земи, годни за живот. Земи, на които ще могат да раждат и гледат децата си. Това е времето на Авитохъл, който за историята е митологичен герой, отгледан от сърна, но всъщност е реално съществуващ човек, бебе кърмено от сърна. Правилно е името му да бъде произнасяно Авитохъл, като ударението е на „о”, а не Авитохол, както, неизвестно защо, е популяризирано името.
Не всички от тези повече от 500 първи заселници не достигнали до Дунава са загинали. Някои от тях са останали и са се заселили на места, които са им харесали по пътя. Цялата група конници е била само от мъже, които са били 16-18-годишни. По-голямата част се заселва в днешните български земи и постепенно се прелива в местните тракийски държави, които вече са били на заника на своето съществуване. Българските конници са се оказали свежата кръв, която им е помогнала да оцелеят във войните с Рим и им е дала потенциал за живот в следващите векове до окончателното изчезване на траките като самостоятелен етнос.
Малка част не е успяла да се приспособи към местните условия на живот и след 10 години група от 50 мъже тръгват по обратния път към Памир. До родината успяват да стигнат 35 конници. Годината е 132-а пр. н. е. За българите в Памир земята около Дунав вече е възприемана като българска и затова 200 години по-късно следващата група е дошла със съзнанието, че се заселва в български земи.
Времето отброява осем века след първото преселение. Климатът отново се променя и застудява. Реколтите намаляват, гладът поражда войни. Дошло е време за следващото преселение.
Лятото на 678 г. Историята е запомнила снопа пръчки на Кубрат. И той наистина е исторически факт. Пръчките в снопа са били пет, толкова, колкото са синовете на хана – отец. Повелята на този велик българин е била неговите синове, където и да бъдат по земята, никога да не губят връзка помежду си и винаги да бъдат единни, защото единението ще ги прави силни. Във Фанагория остават хан Кубрат, най-големият син Баян, най-малкият син и две от трите дъщери на хана.
Какво означава думата Фанагория? За нас то е просто едно име, но преведено на днешен български език означава: любимо защитено кътче, уютният дом възвръщащ силата и вярата, че родът ще бъде продължен.
Времето за тръгване е определено след сеитба, когато вече няма нужда от толкова много хора. На дългия преход тръгват тримата братя Кубер, Алцек и Аспарух. С Аспарух тръгва и любимата му сестра, третата и най-малка дъщеря на Кубрат.
Тръгнали са на 20 юли 678 г.
Хората, които са последвали всеки от тримата братя, са направили своя избор доброволно. Заповеди и насилие не е имало. Тримата са тръгнали от Фанагория заедно в група от 60 000 души, част от които не са били българи, а хора от други народности, търсещи по-добро препитание.
В този си вид преселението е продължило до мястото, където днес река Москва минава през Москва.
Месецът е февруари 679 г.
Наоколо е пустош. През тази година и в този район студът е сковал земята и пътят напред става все по-труден и опасен. Но дошло е време за разделяне и всеки да поеме в посоката, която му посочи Съдбата.
Хвърлен е чоп от три пръчки. Като добър знак от тримата братя е възприето рязкото счупване с изтрещяване на пръчките, което им гарантира, че всеки от тях ще оцелее и ще постигне своята цел. Пръчките са пуснати на земята. Всеки от тримата братя, обърнат с гръб, хваща своята пръчка. Посоките са ляво, право, дясно. На Аспарух се пада лявата посока, на Кубер средната, на Алцек дясната. На това място е последният голям лагер.
Настъпило е времето за поредния избор. Всеки от братята трябва да бъде избран доброволно от хората, които да го последват. Хората, за които той ще бъде водач и предводител, а те ще бъдат неговото сари. Сари на тогавашния български означава “твоят народ, всичко онова, което те обгражда, мъжете, жените, децата”.
С Алцек тръгват около 15 000 човека. С Кубер също тръгват около 15 000. С Аспарух избират да тръгнат 30 000 души. Избрали са го за водач най-много хора, защото им се е сторило, че неговият път ще бъде най-кратък и най-лек. Наистина неговият път е бил най-краткият, но и неочаквано тежък. След избора на водач всяка от групите е получила своето име. Хората на Аспарух са били наречени „онгондури“, което означава „най-голямото племе от рода“. Хората на Алцек са наречени “котигури”, което означава „готов съм да рискувам, без да се замислям“. А хората на Кубер са приели името “утригури”, което означава „живея бавно, спокойно и лениво, избягвам напрежението“. Една седмица след раздялата, на следващия голям бивак всеки от хората, включително и децата в трите нови рода получили символите на своята принадлежност. И в трите наименования „онгондури“, „котигури“, „утригури“ ударението е на последната буква „и“.
Нашият път продължава с Аспарух. Следващите месеци са сравнително спокойни. Дивеч е имало предостатъчно, така че не са гладували. По пътя майките са раждали, възрастни хора са умирали, но всичко това е било част от изпитанието, най-тежкото време от което предстои.
От началото на септември 679 г. студовете сковават неочаквано рано. Към средата на септември и до началото на октомври онгондурите, водени от Аспарух, пресичат територията на днешните Молдова и Румъния. Дивеч няма. Камъкът се пука от студ. Заради студа и огромните открити пространства са принудени да вървят по две-три денонощия, без да спират. Мъжете вървят пеша. Жените и децата са на конете. Всички кретат, плетат крака, но спират само там, където намират естествена защита, защото не знаят какви опасности ги дебнат в тези райони. През времето на този голям студ много рядко са се правели биваци, даже и защото не са могли да забият колчетата на шатрите здраво в замръзналата земя. Огньове са се палели много рядко, защото дърветата са били също замръзнали. Изсушаването им отнемало много време и енергия. Когато гладът е ставал неудържим, жените са правели топла супа от изсушени билки и коренища, които зареждали с енергия.
От средата на септември до средата на октомври 679 г., само за един месец в замръзналата пустош са умрели около 10 000 души всички стари хора, почти всички болни и почти всички бебета.
До Дунав достига група от около 20 000 човека. Дванадесет хиляди от тях са конници. Заветът е изпълнен. Хората са достигнали до реката, която българите тогава са наричали “опасната красива сребриста змия, която те мами, но защитава”.
Пътят на Аспарух е продължил покрай реката в стремежа си да избегне и най-малката възможна опасност, която би могла да доведе до гибел изтощените му хора. Съзнателно са избягвани дори и редките поселения, както и съществуващите тогава мостове на Дунав, които са били добре охранявани.
И така до вечерта на 26 октомври 679 г., когато цялата група стига до мястото, където днешната румънска река Жиу се влива в Дунав, в близост до Козлодуй. Реката е широка около 300 метра, но има плитчини и подаващи се от водата островчета. Мракът е паднал. Духа вятър и вече шиба суграшица. Часът е 19.00.
Във водата първо влизат конници. Тежките метални ризници са съблечени и са върху конете заедно с оръжията. Мъжете плуват и водят конете. Първите конници стъпват на сегашния български бряг след около четиридесет минути. Първият стъпил на брега е Аспарух. Тази първа група има задачата да охранява откъм брега, да събере дърва и напали огньове, както и да помага на следващите, минали реката, да ги издърпва по стръмния тогава бряг. Жените и децата са били качвани на малки салчета за по двама, които са били теглени къде с плуване, къде с ходене, когато дъното е позволявало, от най-силните мъже плувци. В реката са били едновременно по няколкостотин човека, разделени на групи, като всяка група е имала по един факлоносец с малка водоустойчива факла. Цялата покъщнина, съдовете за готвене, резервните оръжия, изобщо всичко, което помага за живота на едно домакинство и на един народ, е пренесено с тези малки салчета. През целия преход, както и при преминаването през реката дрехите са били съхранявани във водонепроницаеми мехове. Тези мехове са съшивани от кожите на белки, на норки с косъма навън и не са пропускали вода. Шевовете на кожите са правени на принципа бод – възел, след което целият шев е бил навосъчаван.
Малко след полунощ на следващия ден и последният човек от сарито на Аспарух е излязъл от водата.
Реката е премината без нито една жертва, даже без нито един загинал кон, което е изтълкувано като Божи знак за закрила на Аспарух и неговият народ, които са преминали през изпитанията със съзнанието, че земята, на която стъпват, е тяхна, останала като завет от техни прадеди.
В 00.30 ч. на 27.10.679 г. Аспарух е забил сабята си в скованата от студ земя и е изрекъл думите: „Тук е България.“
Единствената задача през нощта е била шатрите да се опънат, дрехите да се изсушат и да се разположи стража.
След броенето на хора и животни е установено, че на отсамната страна на Дунава са преминали двадесет бебета на по няколко месеца, което също е прието като знак за Божието покровителство съхраняващо живота на новите стопани на тази земя.
Все пак минаването на реката взима своите жертви. В следващия месец близо сто човека умират от раните си. Било защото носен от водата дънер ги е ударил и наранил. Било защото кон ги е ритнал. Инфекцията на раните не е могла да бъде спряна заради липсата на лековитите билки, които за времето на прехода са свършили, а на новото място все още не са били открити.
Битките при Ънгъла
Стотината починали от травмите и раните си в месеца след преминаването на реката, на пръв поглед беше дар от Съдбата, пощадила изтощените до краен предел хора в сравнение с близо десетте хиляди души, загинали от измръзване при почти четиридесетградусовия студ, вкочанил равнините на днешна Румъния през септември-октомври 679 г. Успешното преминаване на реката обаче бе помрачено. Двама от най-близките до хана боили, негови набори, преминали по няколко пъти реката, за да помагат, неочаквано припаднаха след поредното излизане от водата. Целите горяха, бълнуваха, телата им се тресяха в конвулсии. На пръв поглед по тях нямше никакви рани. Не беше ясно какво става.
Аспарух разпореди да бъдат пренесени в неговата шатра, която вече беше вдигната в определеното място за център на селището и огънят беше запален. Започнаха да ги събличат. По телата им нямаше рани. Дойде ред на ботушите, които не успяха да събуят. Разрязаха ги. И юртата се изпълни с ужасна смрад. Краката на двамата воини, докъдето свършваха ботушите, бяха гангренясяли. Месото беше изгнило, а част от него изядено от трупни червеи. Тази беше последицата от големия студ. Премръзналите пръсти на крака или ръце гангренясваха и процесът много трудно можеше да бъде спрян. Кръвта на двамата беше започнала да се натравя и животът им беше към края си. Можеха да ги оставят да умрат, но Аспарух направи друго. Лично той със собствената си сабя отсече над колената почернелите и гангренясали крака, там, където плътта все още беше здрава. Те не почувстваха нищо, защото след припадането си не се бяха свестили. Много болна кръв изтече, докато се появи здравата. Тогава с каменно острие бяха остъргани парченцата от натрошените кости, плътта измита и наложена с билки, кръвотечението спряно, а здравата част от крайниците превързана. Следващите часове бяха критични, но боилите оцеляха. Събудиха се след повече от 48 часа.
Един по един Аспарух ги гушна като малки деца и ги занесе до мястото, където преди почти три денонощия заби своята сабя и изрече: „Тук е България“. Сега на това място стоеше забито знамето на рода. И тримата плакаха щастливи, че отново са заедно. Двамата боили оцеляха и оздравяха и впоследствие дълги години продължиха да бъдат най-близките и верни съветници на хана, въпреки че не можеха да ходят. Той винаги ги пренасяше там, където за него беше важно да присъстват. Двамата имаха коне – по-ниска порода, използвани за пренос на товари, с удобни седла, на които да полегнат и да не падат, докато се придвижват.
Нощта на 27 октомври завърши с комична случка. Стражите чуха, че в бизката гора се чува шум от чупещи се съчки. Някой се придвижваше и очевидно не искаше да бъде забелязан. В един момент се появи група от около 50 опърпани човека, въоръжени със сопи и камъни, които се опитаха да обградят част от лагера. Оказаха се група разбойници, които бързо избягаха, след като разбраха, че не са попаднали на правилното място.
Денят беше 27 октомври. Реката бе премината успешно, но време за почивка нямаше. Хората бяха разделени на групи. Част от конниците охраняваха. Друга част започнаха да правят укрепление от дървени трупи откъм брега, за да се предпази селището от враг, който също би могъл да използва тези бродове на реката. Част от мъжете тръгнаха да събират дърва за зимата, а друга – да се прогрижат за конете.
Българите използваха три различни породи коне. Бойните коне бяха високи и мощни животни по-високи и по-пъргави от ромейските. Товарните коне – ниски, с по-широк гръб и задница. Жените и децата използваха по-дългокосмести, малко по-високи от пони азиатски коне. И трите породи коне бяха дарявани с еднаква грижа. Хората им бяха благодарни, защото без тях нямаше да успеят да направят прехода. Даже и в най-големите студове загинаха сравнително малко от конете. Когато това се случеше, независимо къде, конят беше кремиран съгласно традициите на прабългарите. Месото му не се ядеше заради преклонението към помощта, която бе оказал на хората, и вярата, че ако вкусят от месото му, неговите събратя ще мъстят и ще ги изоставят в бой.
Денят продължаваше. Жените тръгнаха да търсят коренища и билки, защото запасите бяха свършили. Други отидоха на лов. Дивеч имаше предостатъчно, така че поне по отношение на глада опасност нямаше. Трябваше да се работи с всички сили, за да може лагерът да бъде укрепен и подготвен за зимата, когато придвижването на войски поне до края на февруари спираше. В същото време хората трябваше да използват зимните месеци, за да укрепнат и съберат сили, преди да бъдат открити от господаря на земята, която вече възприемаха като собствена. В тези векове информацията не винаги се разпространяваше бързо. Ето защо, независимо от уважението и авторитета, с които се е ползвал Кубрат по време на живота си в Константинопол, не беше ясно как ще бъде посрещнат неговият син, претендиращ за собственост на земята, върху която разположи своето сари. Все още не беше ясно и под чие управление в момента се намираха земите покрай Дунав.
Мястото за преминаване на Дунав беше избрано сполучливо. Очевидно точно то беше търсено, защото Аспарух не премина реката близо до делтата, където беше безлюдна, но опасна пустош, а зави надясно и през целия път търсеше някакви знаци, които само той знаеше, без съмнение, предадени му от хана Отец. Мястото беше добре избрано и защото разстоянието до моста при Лом беше достатъчно голямо, за да не бъдат забелязани факлите на преминаващите през реката хора и съответно изпратена войска, доколкото някой щеше да рискува да праща войска посред нощ. До видинската крепост и още по-добре охранявания въжен мост разстоянието беше твърде голямо, за да се очаква изненада оттам. Интересен факт според мен е, че тогава крепостните стени на Видин и кулите са поне с 4 метра по-високи от настоящите.
Една седмица по-късно, на 3 ноември, неочаквано пред лагера, който вече заемаше площ на не малък град от онова време, спря ромейска част. Военачалникът видимо беше безкрайно учуден от изпречилото се на пътя му селище, изградено от красиви пъстри шатри, каквито те за първи път виждаха. Ромеите, на брой около 20 000 войници, обградиха лагера. Българите също се приготвиха за бой. Ромей попита кой е господарят на тези хора. Никой не му разбра думите. Хан Аспарух излезе, представи се, но очевидно и той не беше разбран. Следващата част от общуването премина в поклони от двете страни и обяснения по десетопръстната система до момента, в който стана ясно, че незнайно как появилото се селище, което преди десет дни не е било на това място, е българско, след като името на Кубрат сякаш отвори прозорец в паметта на воините, които реагираха неочаквано добронамерено. Преговорите спряха за кратко, докато се изпълни заповедта на военачалника да намерят българи сред неговите войници, които да превеждат. След това разговорът тръгна по-леко на вино и печено месо в ханската шатра, която освен че беше по-голяма от останалите, имаше и отличителен белег. На върха й задължително имаше фигура на петел. При разговора се оказа, че поселението на българите най-случайно се е разпростряло до обичайния път на ромейската войска, която правеше регулярния си обход преди падането на снеговете. Срещата мина мирно, веднъж, защото никоя от страните не прояви агресия, втори път заради все още живия спомен за Кубрат, чиято личност беше широко известна и уважавана в границите на тогавашната Източна римска империя, трети път, защото българите не бяха врагове на ромеите, а щом не са врагове и живеят в границите на империята, могат да бъдат добри данъкоплатци.
Следващите няколко месеца до запролетяването минаха спокойно. Селището при Козлодуй беше укрепено с дървени трупи, голяма част от които извадени от реката.
Кога е създадена България на Дунав?
Изображение 1
Мястото обаче не беше безопасно. На 2 март 680 г. хан Аспарух, или както правилно трябва да се изрича канас ювиги, което освен известното, на днешен български означава и “управляващият син на хана отец” и неговите най-приближени 10 боили свикаха сбор. Взе се решение да се направи второ защитено селище в блатистите части на Дунав в близост до делтата. Реши се при Козлодуй да останат 3000 конници само с бойни коне и малко по-възрастни жени, които да готвят, а също и малка част от товарните коне и от посудата.
Близо 9000 конници заедно с останалите товарни и ездитни коне, 7000 жени, децата и посудата тръгнаха на 10 март 680 г. на изток, за да достигнат в началото на пролетта мястото, което историята е запомнила като Онгъл, но българите са наричали Ънгъл (означава защитено място, което гаси огъня). Там бе построено второто селище, укрепено с прегради от дървени трупи, и бяха изкопани защитните ровове, преминаващи във валове. Независимо че отгоре теренът бе сух, още след втората лопата подпочвената вода изби в рова, тъй че самите ровове бяха дълбоки не повече от 1-1,2 метра, докато ширината им бе близо 5 метра. В дъното на рова бяха набити нагъсто заострени колове, които водата бе скрила. Както Кубрат беше казвал: “Никой не е чакал неканен гост, а ако мине, ще се надене на собствената си злост.” Валовете от трамбована пръст и камъни завършваха отгоре със стена с височина между два и три метра. Основата на стената представляваха пънове от стари дървета заедно с част от коренищата, които бяха вкопавани в насипа. Намирането, отсичането и изкопаването на пъновете всъщност бе най-сложната и трудоемка работа по изграждане на стената. В тях се издълбаваха дупки, в които се поставяха дървени трупи или стволове, каквито имаше в изобилие. Дървените стволове бяха забивани в три успоредни редици, като всяка следваща отстоеше диагонално от първата на около 50 сантиметра. Целият този скелет се преплиташе с по-тънки вършини, които правеха стената непреодолима. Външният ред стволове бе най-високият. Следващите два – с метър по-ниски и върху тях се изграждаше площадката за наблюдение и отбрана. Дървената конструкция се обливаше с разтвор, чиято тайна с вековете е изгубена, който я правеше негорима. Дебелината на защитната стена бе около метър и половина.
Мястото на Ънгъла не бе избрано случайно, а бе посочено от Кубрат като възможно най-доброто, за да бъдат защитени българите.
Краят на месец април поднесе неочаквана изненада и на българите, и на ромеите.
Кога е създадена България на Дунав?
Изображение 2
Императорът на Източната римска империя Константин IV тръгна на годишната си обиколка в империята начело на 60-хилядна войска. За него тя бе рутинна, спокойна и повече приличаше на екскурзия. Равнината, както са наричали земите от Стара планина до Дунав, бе твърде спокойно място, на което не се отдаваше важно значение за империята. Въпреки това добре беше да му хвърли поглед. Цялата тази територия отвъд Стара планина бе по-слабо населена. Не щеш ли обаче, съгледвачите на ромейската войска донесоха за новопоявилото се селище. Изненадата не бе толкова заради хората, които допреди зимата ги нямаше, защото империята винаги е била гостоприемна към всеки, който може да плаща данъци срещу защита. Изненадата на ромеите идваше от факта, че селището бе добре укрепено, голямо по площ, но без никакви опознавателни знаци кои са неговите стопани. Ясно бе, че в него не можеше да се влезе без бой.
Ромейската войска се разгъна в изчаквателна позиция. Император Константи IV се чудеше какво да предприеме и дали да нападне. Реши, че не си струва усилията и загубата на войници. Новите обитатели на тези земи сами ще му паднат в краката. От загражденията ромеите бяха непрекъснато наблюдавани, без да бъдат предизвиквани. Веднъж, защото числовото превъзходство на ромеите беше непреодолимо и втори път, защото всеки българин беше ценен.
Седмица по-късно император Константин IV, който въпреки изключителните си качества се славеше като човек трудно издържащ повече от 12 часа на едно място, изгуби и последната си капка търпение. Бездействието го правеше нещастен и го караше да се чувства като звяр в клетка. Изгубил търпение, императорът реши, че е прекалено голяма чест той лично да предвожда армия срещу някакви „цървуланковци“. Остави главнокомандващия войската, а той със свитата си от 30 човека отпраши в галоп към калните бани в днешно Поморие. Даже мисълта, че може да се качи на императорския кораб, му беше неприятна. И корабът му изглеждаше като затвор.
Противно на запомненото от историята, че императорът се бил уплашил и си намерил претекст да си лекува подаграта, за да дезертира едва ли не от бойното поле, истината е друга. А и не е имало от какво да се плаши, защото никой още не е бил наясно кой се крие зад укрепленията и каква е неговата цел.
По онова време калните бани в Поморие бяха много модерно място, славещо се, че засилва сексуалната мощ на мъжете и помага на жените по-лесно да зачеват. Защо императорът, все още ерген и почитател на женската красота, да не добие малко допълнителна сексуална мощ от калта на поморийските бани? Тази задача му се стори по-важна от наблюдението над новото селище. А и в това селище със сигурност имаше красавици, които щеше види в един момент. Добре е да е подготвен. Може да си хареса жена, след като никоя от безбройните му обожателки не е успяла да грабне сърцето му.
Противно на съхраненото от историята император Константин IV не беше възприел даже като най-малка заплаха за армията му съществуващото дървено укрепление. За радост на българите същото безгрижие проявиха и върховните военачалници на ромейската войска. Те решиха, че щом императорът отива да си почива, очевидно опасност няма. Времето бе много удобно да убият скуката с лов на диви патици. Дните на ромейските войници минаваха в сън и скучаене в околностите, при това без оръжие. Ромеите сякаш забравиха защо са спрели на това място. Решиха, че Господ им подарява неочаквана почивка. Точно този момент на безхаберие беше златният шанс на хан Аспарух.
Деветте хиляди конници нападнаха неочаквано „отпускарите“ ромеи и немалко от тях загинаха. Естествено и българите дадоха жертви, но победата беше тяхна. Тази неочаквана победа укрепи вярата на хана, че е дошъл моментът да отвоюва земя от империята.
Набезите на юг на българската конница, стигнала до Константинопол в началота на май, не останаха без последствия.
През август 680 г. ромейска войска обгради Ънгъла и зае всяка частичка здрава земя в заобикалящите селището мочурища и блата. След сражение с не малко жертви от двете страни българите бяха изтласкани обратно зад дървените укрепления. След което започнаха преговорите, водени лично от император Константин IV и хан Аспарух, тласнали историята на тези земи по път, който дали времето, дали преките потомци в много от най-важните нюанси са заличили, но аз все още нямам право засега да ги разкажа в подробности. Надявам се, че скоро и това ще се случи.