ЗА БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ - ФБ - ДИЧО ДИЧЕВ - 29.01.2016.

МЕЖДУ 80% И 90% ОТ ДНЕШНИТЕ "СЪРБИ" ИЛИ "СР’БИ" СА ЕТНИЧЕСКИ БЪЛГАРИ С ПОДМЕНЕНО САМОСЪЗНАНИЕ.
***
РОССИЙСКАТА МАНИПУАЦИЯ СЪС СЪЗДАВАНЕТО НА ДНЕШНАТА НОВА СЪРБИЯ В ПЕРИОДА 1817-1829 г. Е С ДВЕ ОСНОВНИ ЦЕЛИ:

1., ДА ОТКЪСНЕ ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИТЕ, НАМАЛЯВАЙКИ ОБЩАТА ИМ ЧИСЛЕНОСТ В РЕГИОНА НА ЮГ ОТ ДУНАВ (към 1812 г. Българските земи на север от Дунав, за които Россия имала други планове, вече са поделени или дадени на Австрия, Влахия, Трансилвания, Молдова, Бесарабия - именувана също Богдан и Боджак, и др.);
2., ДА СЪЗДАДЕ НА БАЗАТА НА ИЗНАЧАЛНО ЗАЛОЖЕНИЯ СРЪБСКИ АНТАГОНИЗЪМ ПОСТОЯНЕН АГРЕСИВЕН ВРАГ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ И НА БЪДЕЩАТА СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ (през последните седем /7/ десетилетия Кремълската и сръбската агентури се опитват активно да денационализират и българите в Македония);

Днешната Сърбия е създадена от Российската империя в периода 1817-1833 г. в исконно* български земи, където в същия момент етническите българи са над 90% от населението. Това са Белградска област и Браничевска (Пожаревецка) област, с източната (българската) част на Сремска област (включен е само района на юг от р. Сава, защото на север от Сава земите са в Австрия). През 1833 г. към новосътворената "Сърбия" под натиска на Россия са прибавени българските райони с центрове Крушевец, Парачин, Неготин, областта на р. Черни Тимок (Черноречки район) и др. А пък през 1878 г. от Россия към ново-Сърбия са добавени още безспорно български земи и градове - Ниш и Нишка област с Бела Паланка, Пирот (Прут), Куршумлия, Лесковец, Враня, и др.

Самото порочно зачатие на новата уж "Сърбия" от Руския смърдящ дворянски галош в исконно* български земи и етнически предели, е предопределящо за мракобесната и неморалната демагогско-политическа същност на новосъздадената държавица. Това нечистоплътно сътворение по презумпция задължава ново-сръбските марионетки-управници, които от тогава до сега са в жежка порно-симбиоза с Руските властници и чиновници - изповядващи по рождение едиповска страст към лъжата и псевдофактологията (с които подменят истината), да вършат от 1817 г. до ден днешен непрестанно две основни неща -

1., да налагат брутално, нагло и насилствено "сръбско" самосъзнание на местното исконно-българско население;
2., да крадат най-безцеремонно българската история и исторически личности и най-цинично да ги обявяват за "сръбски" (ха сега си помислете на кого служат сегашните македонитски нео-политичарци - далѝ в основата на техния крещящ анти-българизъм стоят сръбските агенти-службаши и сръбското държавно-политическо зловредство или базата е всъщност Российско-имперската демагогия, инсинуации и агресивна ненаситност).

Необходимо е да се вземат предвид някои съществени факти:
1., че средновековната област - "склавиния", в която са въдворени от Аспарух* (668-699) да живеят склавите "Сърби", е в пределите на България и е под българска власт поне от 679-680 г. до XII (12) век, независимо че понякога след 8-ми век Сърбите се бунтуват - най-често подкупвани от Византия, когато има нужда да дестабилизира България;
2., че етно-името Сърби е известно чак от средата на 10-ти век (Конст. Багренородни), а преди това те са наричани единствено с общото нарицателно "склави" ("роби"), както и обитаваната от тях област е наричана само "склавиния" (в този регион - западно от областта на Солун, северно от Черна Гора /Зета/, и източно от Хърватия и от Босна, има само една склавиния - сръбската);
3., че и след 1018 г. склавинията на Сърбите остава в пределите и под контрола на "областта" България (южно от Дунав), която формално е в пределите на Византия, обаче по законите установени от Василий II (976-1025) и от българо-византийската династия Комнини (1057-1185) продължава да се управлява от българските велможи и НЕЗАВИСИМАТА Българска православна църква;

Сръбската "склавиния", с пряката воля на Цар Борис I (852-914), наследниците му и българската стратегическа политика от 969 г. насетне, чрез няколко последователните бракове на български аристократки с водещите млади трима-четирима сръбски родови князе, а после и с жененето на техните преки наследници за българки, е превърната малко по малко в централизирана управленска структура, която е оформена от България постепенно в легитимен феод-банство; така управляващият сърбите бан, поради родството си с някои български аристократични родове, вече става легитимен за цяла Европа аристократ от средно равнище.

След 1190 г. това "сръбско" банство (по-късно жупанство) - в пряка връзка с независимата от 1183-1185 г. България и с настъплението на войските на Третия кръстоносен поход (1189-1192) - получава автономия от Византийския император Исак II (1185-1195). По-късно, чак през 1217 г. владетеля му - жупан Стефан II Неман (1196-1217, крал 1217-1228) - получава от Римския папа и сан "крал" (rex).

Сръбския владетел Стефан Урош IV Душан (септ. 1331 - дек. 1355), който е син на българка и внук на българка, и пра-внук на Българския цар Смилец (1292-1298), и правнук на Цар Георги I Тертер (1280-1292), и пра-правнук на Цар Иоан Асен II (1218-1241) и на прочее българи, получава на Великдан 1346 г. от Българския цар-император Иоан Александър (1331-1371) титлата "цар" със статут "МЛАДШИ ЦАР И СЪВЛАДЕТЕЛ" (т.е. съвладетел на Българския върховен цар-император); същата титла по онова време носят както Българския престолонаследник Иоан Срацимир (1355-1371, род. сл. 1331 г., върховен цар-император 1371-1396/7), така през цялото си царуване и неговия брат и младши престолонаследник Иоан Шишман (1371-1395, род. ок. 1350 г.), а и всички други синове на тези български царе.

Тоест, от Великден 1346 г. Сръбският владетел Стефан Урош IV Душан (rex/крал 1331-1346, цар 1346-1355) и неговата страна-държава официално влизат в състава на новосъздадено единно униатско българо-сръбско царство, което е доминирано от България и Българския цар-император (от тоя период насетне създаването на униатски държавни общности в Централна Европа - тоест на запад от Днепър, вече започва да се се превръща в нормална практика - например т.н. Краевска уния между Кралство Полша и Великото княжество/херцогство Литовия е от 1385 г.).

Сърбия, като автономна коронована държава съществувала всичко около 186 години или 159 години като държава с кралски статут, била създадена към 1190 г. и била въздигната в кралство от 1217 г., а престанала да съществува в края на 1376 г., когато починала последната владетелка на Сърбия - Царица Елена (1332 - 7 ноември 1376, род. ок. 1318 г.), родна сестра на Българския цар Иоан Александър (1331-1371) и на Деспота на Арбана, Валона и Канина принц Иоан Комнин Асен (1331 - сл. 1363<).

След 7 ноември 1376 г. Сръбската владетелска (царска и кралска) корона отива по пряка наследствена линия при Българския цар-император Иоан Срацимир (1371-1396/7), който е наследен от сина си - Българският цар-император Константин II Срацимир (1396-1422), и т.н.

През 1496 г. вече виждаме както Българската царска корона, така и Сръбската корона, в титлата на Уласло ІІ Ягелон (1490-1516) - той е и Краля на Бохемия (Чехо-Моравия) Владислав ІІ Ягело. Той на 8 декември 1496 г., в присъствието на “господата прелати и барони на Нашето кралство”, издава грамота на латински език, утвърждаваща герба на прогласеното от него в този миг eдинно (униатско) “КРАЛСТВО СЛОВЕНИЯ”, като титулува себе си:

“... по Божията милост Крал на Унгария, на Бохемия (Чехия), на Далмация, на Кроация (Кроатия, Хърватия), на Влахия* (Трансилвания), на Сърбия* (? или Сервиа*), на Галиция* и Лодомерия (Галичко-Волинското кралство*, Южна и ЮЗ Литовия; вж. карта: 1490-1795 г.), на Кумания* (българите Половци*, между Днепър и Дон, Comania regio в планисфера от 1448 г.) и на Царство България (Regnum Bulgariæ), също Княз на Силезия и Люксембург, и Маркиз на Моравия* и Лозация” (БКО*);

Но да се върнем към 7-14 ноември 1376 г., когато умира Сръбската царица Елена (1332-1376, българска царска принцеса, ерцхерцогиня) и се слага край на средновековната държава Сърбия, а Сръбската корона става по закон и наследствено право притежание на Българския цар Иоан Срацимир (1355/1371-1396). Тогава сръбския княз Лазар Хреблянович (1376-1389) се опитва още през следващата 1377 г. да създаде наново КЛАЛСТВО (! а не Царство) СЪРБИЯ, ползвайки за тази си цел Босненския бан Твърдко I Котроманич (1353-1391, род. 1338; женен от 1374 г. за Дорослава Срацимир или Доротея Българска - дъщерята на Българския цар-император Иоан Срацимир). На 26 октомври 1377 г. Твърдко I се заклел в Милешево на гроба на Св. Сава* (княз Растко Неманич, 1169-1236), като с тази клетва приел сръбското династично владетелско име Стефан и се самообявил най-тържествено за Крал на Сърбия, Босна, Приморските земи (Далмация) и прочее.

Опитът на деспота-сърбин Лазар Хреблянович (1376-1389) и на Босненския бан Твърдко I Котроманич (1353-1391) да възстановят през октомври 1377 г. Кралство Сърбия се провалил бързо и напълно. Защото бил (1) изначално незаконен и (2) нелегитимен, (3) по същество се оказал опит да разедини християнските сили в Централна Европа - от Цариград до Рим, Буда-Пеща, Виена, Прага, Краков, Галич и Киев - и то единствено в името на (4) дребнавите лични мегаломански амбиции за самовъзвеличаване на двамата провинциални князе - Лазар и Твърдко, а пък и (5) те се възправили срещу интересите на могъщата династия на България и нейните родственици от Византия до Унгария, Италия, Франция, Трансилвания, Полша, Литовия, Кримското ханство и Волжка България (сл. 922-1583).

Поради така стеклите се събития деспотът-сърбин Лязар Хреблянович останал да управлява само над собствения си феод-деспотство, като дори не успял да обедини под своята власт всичките ЕТНИЧЕСКИ СРЪБСКИ ЗЕМИ (друг въпрос е, че за битката при Плочник, както и за своята битка в 1389 г. с турците на Косово-поле княз Лазар успял да привлече за съюзници много от съседните му феодали - като българина Кобыла*: "висш боил, главен боил, принц, господар", по-късното наричан също Кобылич, - обаче това не означава, че казаните феодали и земите им са му били подвластни и част от неговото деспотство).

Самата етническа Сърбия - т.е. земята на склавите Сърби, наричана в 14-16-ти век от османо-турците "земята Лаз" и "земята Лазар" (Нешри /пр. 1450 - сл. 1520/), се намира по-южно, малка е и много добре са известна териториалните ѝ параметри - северната ѝ граница е западната част на река Сръбска Морава, която ново-сръбските доктринери още от XIX (19-ти) век са преименували на "Западна Морава", за да заличат спомена за същинското битие на Сърбите и на етническа Сърбия. Западната граница на същинската етническа Сърбия е река Дрина, от която на запад са Босна и босненците. Източна граница е река Ибър, от която на изток са България и българите, а южна граница са земите на Черна Гора и черногорците, и на Северно-Албанците.

Това именно е местоположението на етническите Ср’би и същинска етническа Ср’бия, която в германо-австрийските карти от XV-XVI (15-16-ти) век до второто десетилетие на XIX (19-ти) век ясно и категорично е отбелязвана с името "syrfen", "syrphen", т.е. "sərphen" = "сърпен/сърбен" (ясно се вижда, че немското название се базира върху българската форма "сЪрби", "сЪрбин", а не върху сръбската "срби, ср’би, срьби", което е показателен репер за хегемонията на българския етнос и култура в района на Централните Балкани - т.е. на юг от Срем-Митровица, Белград и пр., а по-точно на юг от дъгата Мохач, Байа, Сегед, Арад и Лѝпа, включваща Банат с Темешвар и др.).

Тази същинска етническа Сърбия е покорена от османците скоро след 1427 г., когато починал последният сръбски деспот Стефан Лазаревич (1404-1427, мюсюлманин и османски военачалник в 1389-1402 г.), и е заличена от тях още през 1439 г., когато е разделена на тимари и вакъфи (поземлени владения с различна големина) и изцяло е раздадена, заедно с прилежащото сръбско население, на Османските паши, бейове, еничари, спахии, имарети, джамии и текета. В това състояние етническите сърби и сръбски земи, с изключение на присъединените към нова Сърбия след 1817 г. Ужичка и Пожешка нахии, и в 1833 г. Старовлашка нахия, останали под турско робство и са подложени на ислямизиране и претопяване чак до окончателното им освобождаване през Балканската война в 1912-1913 година.

Същевременно етнонимът "сърби", както и етническите "срби", нямат нищо общо с названието Сервия (Servia), дадено през втората половина на 15-ти век на областта между Белград и река Българска Морава (наричана сега от сърбите "Голяма Морава", за да бъде заличено определението "Българска"), чиито граници през вековете постепенно са разширени на изток и на юг. При това тази област е създадена първоначално извън земите на етническите сръби, които остават южно от нея.

Османските властници, започвайки с емир Мехмед II Завоевателя (1451-1481, род. 1430 г.), син на българката-принцеса Мара Бранкович (1416-1487), създават областта Сервиа чак след 1456-1459 г., т.е. цели 20 години след пагубната за етно-сърбите 1439 г.. Те я наричат Сервиа (Serviæ, Servia), от лат. [визант., фр., англ.] - Servio: "служа, слугувам, робувам, обслужвам, старая се, грижа се", лат. Servo: "наблюдавам, пазя, стоя на пост; намирам се в бойния строй, стоя под знамената". Областта е създадена именно като специализирана "сервизна" военна област за обслужване, тил и логистично подосигуряване на османския фронт срещу Европейската християнска антиосманска коалиция, срещу мощната Унгаро-Чешко-Полско-Литовска християнска държава на Ягелоните и техните наследници, както и конкретно срещу християнския български Белград - предаден от българите за съвместна защита под егидата на Унгария и завзет от османците чак в 1521 г. (след 83 години непрестанни османски опити и атаки за завладяването му - започвайки от 1438 г.).

Поне от XII (12-ти) век насетне Дунавският български град Белград е столица на рода Шишман и на апанажа им, а откъм края на XIV (14-ти) век именно Белград е столицата на Българския цар-император Константин II Срацимир (1396-1422), където той и умира. Този факт, видимо под сръбски и руски натиск от XIX, XX и до ХХI век, не само напълно се неглижира в българската историография, но свръх това даже и умишлено се прикрива - нпр. в историографията се говори единствено за "Видинско царство", докато то трябва да е "Белградско царство" или в компромисния вариант да е поне Белградско-Видинско царство. Има достатъчно безспорни документи и карти от XII-XVI век, които сочат категорично Белград за столица на Шишмановци, а явно и на сродените с тях Срацимировци, както и за столица на т.н. "Видинско царство".

За да стане напълно категорично ясно, че названието Сервиа няма никаква връзка с етно-името Сърби, ще припомним, че Османските управници създават още две сервизни военни области със същото име през 15-ти и 16-ти векове. Това е Сервиа (Servia, Serfia) в Северна Добруджа, която е разположена с фронт срещу Бесарабия и Молдова (там османците заселват и известно количество татари, които са засвидетелствани през 16-ти век от минаващите през тези места Полски, Галицийски и Литовски християни-търговци по пътя от Исакча към Одрин и Истанбул, и обратно). А по-късно е създадена от Османските властници и областта Сервиа нова или Нова Сервиа (Servia Nova), която е на западния бряг на долни Днепър и в района на среден Южен Буг. Напълно е ясно, че нито в Северна Добруджа, нито в района от долни Днепър до Ю. Буг има дори и един "сърбин".

През 16-ти век (1573-1578 г.) е засвидетелствана от немски дипломат тезата, че в Ниш и на запад от него християните "са серви, защото тук свършва България и започва Сервиа"; тоест, българите от Ниш до Белград и Срем са "серви" или "сервийци", като това е нарицателно, което е свързано пряко с името на областта - Сервиа (Servia), а не с етнонима "сърби" (syrfen, sirfen). Същият дипломат, само 5-6 реда по-надолу в своя пътепис съобщава, че в град Ниш - който има пет черкви (стр. 325) - привечер "дойдоха много БЪЛГАРИ от жътва, от полето, и пееха своите обикновени (традиционни български) песни с припяване" (НА*, стр. 350), тоест "пееха едни срещу други в хор и преди едната партия да свърши, другата започваше" (стр. 344). На друго място той пише, че "[Сервите] от Белград насам [до Цариброд (Saribrodt)], които са МИЗИ (понеже това е античната област Мизия, т.е. Горна Мизия), също [наричани] БЪЛГАРИ - ИСТИНСКИТЕ ЖИТЕЛИ НА СТРАНАТА, са измъчвани много от турците ..." (стр. 326). Свидетелства се, че в Белград, по присъщата си традиция "българите с песни се завръщат" привечер с каруците си от своите крайградски лозя към домовете си (вж. "Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV и XVI в.", изд. Наука и изкуство, София, 1979).
---------
*
ИСКОННО, ИСКОНЕН - това е по-правилната форма на тази др.-българска дума, доколкото ново-българската правописна форма "иЗконно" е обвързано с "изначално", "излаз", "извор", "извлек", "изход" и пр., обаче др.-българското и ст.-българско Исконен е пряко свързано с др.-бълг. Истина, Исто, Исток, Искам, Исперих и пр., като др.-бълг. Ис-, Исъ- (от базовата форма Ас-, Аса) означава "висша сила, висша мощ, висша даденост, висша правда, която не подлежи на контрол нито от боговете, нито пък от царете, жреците и хората";
----------------------

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1866256010267616&set=a.1386380298255192.1073741837.100006497048656&type=3&theater

Yanko Gochev

January 23 at 10:32pm

Паметник в Неготин на българския хайдутин Велко Петров (1780-1813), обявен за сърбин под името Вељко Петровић. Кражбата на земи и личности от българската история и представянето им за ''сръбски''' е последователна многовековна държавна политика на Сърбия.