вторник, 25 декември 2012 г.

БЪЛГАРИТЕ СА КОРЕННИ ЖИТЕЛИ НА БАЛКАНИТЕ

20.08.2010 18:35 - БЪЛГАРИТЕ СА КОРЕННИ ЖИТЕЛИ НА БАЛКАНИТЕ
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1843 Коментари: 13 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Българи, траки, славяни, скити, хуни, беласки, белгари – са различни названия на един и същ народ, обединяващ множество братски племена, с различни диалекти!  В земите, в които живеят днешните славянски народи, те живеят от хилядолетия и никакви “велики преселения” не е имало!  Това се отнася за всички балкански славянски народи, но особено за Българите, които са били центърът на предисторическия свят. Старите летописци недвусмислено свидетелстват, че българите доминират етнически и военно целия Балкански полуостров, векове преди мнимото “основаване на българската държава”.  Така че, нито славяните са дошли през пети-шести век, нито някакви азиатски прабългари са идвали и са създали България, но местните славянобългарски племена, след постепенното им покоряване от доминирания, от юдеите Рим, непрестанно са се борили да си върнат бащините градове в Беломорието, някои от които били колонизирани от гърци, след римското завладяване на Балканите. Измамата, че българите не са местни, коренни жители, а късни пришълци, от някакъв, и досега неустановен, азиатски (тюркски, угрофински, или всякакъв друг, но не европейски) произход, е нагла лъжа и провокация, срещу нашия, най-велик в древността, народ.                                                                                                                                                                              
Всички данни за траките показват, че имената на реки, планини и градове; езикът, писмеността (каквато уж нямали), облеклото, оръжията и земеделските сечива, са еднакви с нашите. А и част от стигналите до нас имена на тракийските племена са еднакви с названията на днешните ни етнографски области. Нещо повече: прадедите ни са най-старият цивилизован европейски народ, с най-стара писменост и материална култура. Те са били неоспорим културен и политически авторитет в целия древен свят – в продължение на хиляди години.  Прославяните днес робовладелски цивилизации на Гръция и Рим, “с нашата слава се славят, и с древната ни култура се кичат”!  Достатъчно е да се прочетат свидетелствата на старите летописци, цитирани в историческите книги на най-подготвения ни, и най-достоен, но забранен и “забравен” български историк - Ганчо Ценов, и нещата си идват на място. Ганчо Ценов е получил възможно най-доброто, за времето си, образование по история. Знаел е перфектно латински, старогръцки и староеврейски. Той наново издирил и превел думите на летописците, и разобличил официалния ни историк Златарски, че преднамерено е преиначавал или премълчавал най-важните за историята ни, източници, за да заличи древната ни история и да прокара измислената тюркска - азиатска теза. С тази манипулация са ни нанесени оромни вреди! Загубили сме законното си правото за неоспоримо наследство над бащините земи на Балканите, понеже са ни нарекли – пришълци – завоеватели!  И второ: Изкуствено сме скарани с родствените ни балкански народи, и сме въвлечени в непрестанни войни и вражди с тях!  И ако това сега ви се струва невероятно – вината е в онези, които са скривали фактите и са ни лъгали – повече от век!
Тук няма място за цитиране на източници, но те са в интернет. Достатъчно е да проучите два - три източника: Ганчо Ценов, в чиито трудове ще намерите автентичните свидетелства на старите летописци, и поредицата публикации в: sparotok.blog.bg.                                                                          Важното е, че многобройните тракийски надписи се разчитат добре – само на български!
Но най-важният, най-обемист и най-автентичен източник за нашата велика древност, са около хилядата запазени до днес, предисторически и предхристиянски, наши народни песни "Веда Словена", записани в родопите и Източна Македония, през 19-ти век, от учителя Гологанов, по настояване на хърватина, на сръбска служба - Стефан Веркович. След многогодишни пречки и страдания, Веркович успял да издаде стотици от тези песни, в два тома. А третият, подготвен за издаване том, след като престоял неколко години при един наш министър на просветата, във вече свободна България, с обещание за издаване – така и останал неотпечатан, и накрая Веркович прибрал ръкописа си! А на още толкова песни, следите им се губят, след смъртта на събирача им - Гологанов.
След Издаването на “Веда Словена”, песните предизвикали фурор в европейските научни среди, заради древността им и затова, че между тях има песни за Орфей (Орфен юнак или Орпю), за Филип, за Александър Македонски, и за други познати от историята велики личности. Но знаенето на историята, не е в интерес на слугите на дявола. С подмолното си масонско влияние те подели мръсна клеветническа кампания срещу Веркович и Гологанов, обвинявайки ги безпринципно, че са фалшификатори и че, уж заедно с екип ентусиасти, били измисляли, тези песни. А опроверженията на Гологанов и на набедените “помагачи”, и подписките на селяните, че песните наистина са народни и части от тях се знаят във всяко село, никъде не били публикувни!                                                                            
А песните Веда Словена, никой гений неможе да измисли, понеже са хиляди, и много от тях съдържат по хиляди стиха!  Песните са записани на родопско и източномакедонско наречие, но в тях има запазени и хиляди свещенни строфи от почти неразбираем език, който, след по внимателно проучване се оказва, че е със славянски корени!
Помислете сами: ако песните Веда Словена бяха съчинени от някого, щеше ли българският народ да бъде държан в пълно неведение за тяхното съществуване?!  Затова всеки буден човек трябва да прочете юдомасонските "тайни протоколи", в които пише и това:  Ще заличим от паметта на народите всички спомени за миналите векове, които не са в наш интерес..."!

18.10.2009 11:49 - Разговори на Гологанов - събирачът на древните наши песни ‘Веда Словена’, с певците – помаци, от 19-ти вк.

РАЗГОВОР С ХАСАН ОТ СЕЛО КОРОВА
– Тези песни що си ми казал, от кого си ги научил?
– Научих ги от амижето (байно) ми, който беше прочуен песнопоец на секъде по нашите села.  Той знаеше и много други песни, но не можах вред (всичките) да ги науча.  Знаеше и една песна, която, когато я пееше, траеше три дни и три нощи.  Аз имах много мерак да я науча, но не можах, че беше исафтан дишери (необикновено) голяма.  Още ма е много яд, че не можах я запомне, но що да правя, че Господ не ми е дал толкоз ум, колкото дал на амиджето.  Много пъти ми я казуваше, за да я науче, но после като виде, че неша мога да я науче, плачеше и думаше:  – “Ах!  Докога съм аз жив ша се славет нашите дедове с тази песна, която изпели нашите царе.  Като умра яз, със мене заедно ша загине и песната, която останала и са сохранила между нас да са пее от толкова неброене години, а сега може от гюнефете (греховете ни) повелил Господ да загине”...  Та и ти ли са чудеш бе чорбаджи, колцина други са се чудили като тебе!  Я нет ни сме (Нима не сме) били като вас кабадани (юнаци), затова и Господ ни е давал сила на ума, та лу що чуехме, запомнювайме го, като как ти писуваш на книгата, тъй и аз съм писувал на умът си, онова що съм слушел.  Абе и това е от Аллах (от Бога), за да се учюва (съхрани) нещо от нашите дедове.  Имал съм толко мерак на песните, щото само еднош да чуех некоя песна, лу колко (колкото) голема да и да била, записувах е като на книга.  Затова са е чюдил и дедо ми, и ми е думал, че съм бил като него на умът.  Ние сме имали мерак на песните и драго ни е  било да ги слушаме, но сега нашите момчета нещат да знаят, защото хми (им) кажуват ходжите, че е гюнеф да пеят песни, а и кой пея, имат го за безверник.  Преди 5 години дойде в селото един хоже от Арчелебийско, по времето на рамазанът.  Той тимбих (разпит) усторил на нашите ходжи, кой пея песни да го не пущат на джамията.  Тога и на мене тимбих усториха да не пея.  Три нидели ни отидох на джамията, и от тога вече  ни съм пел.  Сега само на тебе що казах (песните). 
– Как ти е казувал дедото песните, та си ги научил?
– Той ми казуваше, че негов дедо, от когото той изучил песните, заръчал му бил и го приклел, че не ще има хаир, ако не ги каже на друг, който има мерак.  Сека вечер ми казуваше и за малко време научих, колкото песни знаеше.

РАЗГОВОР С ПОМАКЪТ ХАСИМ ОТ СЕЛО ЧАВДАРЛИ,
ПАЗАРДЖИЙСКА КААЗА, ОТНОСИТЕЛНО НАРОДНОСТТА

– Благодаря ти много амиже, че ми исказа толко песни, които са от годините още на нашите стари дедове, и са ги запазили досега за техен ихтибар (почит), но сега ша та питам и за други работи и ти са моля да ми кажеш.
– А бе, чорбаджи, питай ме каквото сакаш, и онова що знам, ша ти кажа.  Аз от сега та имам като брат, чунки бакшишът що ми даде, падна ми като от небето, като от бога, та да си купя жито на децата да поминат барем две недели, а сетне аллах кирим (бог е милостив).  Ако ми веруваш чорбаджи, оставил съм децата си с 10 оки жито, ... но докат са върна дома си, ща има ли що да ядат децата, и аз не знам, че остави моите деца, но и на синът ми децата аз ги храня, че е на кура аскери (служба по жребие) вече от две години.
– Има господ, амиже, за сички и за тебе.  А знаеш ли или чул ли си, вие помаците как сте дошли и сте се заселили в планината Доспат.
– Кога дедо ми ма учеше и ми казваше песните, разплакуваше се и ми думаше, че едно време нашите дедове били най-прочуените по земята за юнаштвото си, и тие седели на край земя.  Техният войвода, Помаша юдица, назоваем, бил фъркат като пиле, та ходил дур по небето, та лафувал с бога, който му дал изим (разрешение) да ходи и на Юдинската (самодивската) земя, та го учили юдите (наречници – самодиви) на секакви занаяти, и най-вече, как да се бие, кога ходи на юрдие (на война).  Той като ходил залюбил дъщерята на самодивския крал и се оженил за нея, та си я откарал в сарая.  Един ден дошли мнозина в сарая му с плач, че немало место където всички да орат и да им пасе стоката.  Той се зачудил какво да прави.  Ханката му (Жена му) захванала да му думе, че е стига вече да седи на оная земя, но да си земе сабята и стрелата, да поведе юнаците си и да тера (търси) друга земя.  Той послушал жена си и като закарал най-младите юнаци, моми и ханки (невести), от дето минавал, заптисвал (завладявал) и оставял негови войводи да управляват онези места.  Които градове завладявал, турял им други имена, с каквито имена били градовете им на край земя.  Тъй правел и с реките и с моретата, та на дружината му да се струва, че са си на край земя.  На юнаците той бил войвода, а на момите и невестите, глава била жена му. 
Като завладял много земя и му се додяло да ходи повече, попитал жена си, дали е добре да събере войводите си и да подели земята що е завладял, на девет големи града, да хвърли чоп и всеки войвода да управлява земята, паднала му се на чопът, а той да им е първ войвода и за секо нещо да се допитват с него.  Ханката му (жена му) не станала каил (не се съгласила) и му казала, че трябва да ходи още по земята, дорде намери такава планина, каквато била юдинската (самодивската) планина.  И нея като завладее, тамо да се засели, да построи градове и села, а другите войводи да се заселят по полето, а той в планината, и както на край земя войводите живеели в планината при самодивската краля, та се допитвали до него и се учели от него на всичко. 
Затова той послушал ханката си и терал такава планина, дорде дошел в Доспат, която тогава била пуста, но той изградил градове и села, та я заселил и за спомен от оная планина в крайна земя, нарекъл я Бела гора и Белюр планина.  И като се заселил в нея, започнали да идват от край земя самодивите и учели човеците на секакви занаяти.  После захванали да вярват, че сам Господ слязъл в планината и учел човеците на всяко нещо.  А от онойзи войвода Помаше, сме останали ние и закачаме от помашкия сой.  Че когато ние сме имали царе, от нас по-юнаци нямало, защото ни помагали самодивите.  Но пак, казваше дедо ми, когато и да е, ще се завърнат за нас онези златни години, в които пак нашите синове ще показват юнаштво, с което ще плашат всички.
– Когато са дошли нашите дедове по тая земя, нямали ли са те писмо и китапе (книги)?
– Ама чорбаджи, какво ме питаш?  Дума ти казувам, че тие били най учени от онова време.  Дедо ми казваше, че тие си имали ходжи (духовници) които им колели курбана и им казвали какво ша стане.  Тяхната вяра имали много книги, но които били най-почитани били пет, които ги пели, когато отивали на юрдия и когато ги нападало некакво зло.  Ходжата пеял и колел курбанът на бога, а моми свирели със свирки и служили.  Ако сакаш чорбаджи вярвай, че онова време нашите дедове били най-учените по земята, и другите сички дохождали , та се допитвали до ходжите им за секакви работи.
– Чул ли си нейде да е имало скоро от онези книги или китапе?
– Дедо ми казваше, че такива китапе имало в секо село в Доспат, дур да станат кауре (преди да станат неверници).  Тогава нашите душмане, като ги надвили нашите дедове с вярата, която никой юнак с никакво юнаштво не можел да достигне, най сетне зафанали да горят онези наши книги с техното (нашето) умение (наука).  Тогавашни наш цар издал заповед, у кого се намерят онези стари китапе, ще го накажат със смърт.  Тогава едни се противили на царската повеля, дори кавга устроили, но царят спомогнат от душманите, ндвил им и ги разгонил.  И те предпочели да оставят отечеството си, а не вярата си, и тръгнали по земята, а други скришом си чували старата вяра и китапите.  Това го правели нашите душмане, не че ги е било грижа за нашите дедове, но да достигнат с вярата онова, което с юнаштво не могли и да се запази почитта към нас, че всичко от нас е излязло (Неяснотата в изказа е според оригинала!).  Но пак ще дойде време, когато нашите дедове пак ще си върнат нашата слава, защото и Господ не е съгласен да страдат толко онези, от които всичко е зависело на земята.
– Сега не знаеш ли да има скриени нейде такива китапе?
– Може да има скриени нейде по земята, за да не ги найдат душманите.  Сега има вече 5 години от как ми е казвал един от село Дьовлен, че като правил къщата си, изкопал един сандък от куршуми, в който нямало нищо друго, а само 5 китапе от кожи, които, като ги извадил, показал на хожата.  Той му рекъл да ги чува (пази) харно и да не ги дава на никого, дур дойде некой да ги тера от Московската земя, за които ще му даде много пари и ша има голяма почит, че са намерили дома му такива стари китапе, още от онова време, когато биле на край земя нашите дедове.  Приятелят ми, както го учил хожата, до ден днешен ги чувал в сандък, закопани на едно място в къщата.  А от как ги е изкопал (намерил) от земята, може да има вече 20 години.  Друг един приятел от село Баня ми казваше, че като орал на нивата си, намерил една малка пещеря, в която имало много човешки кокале, а сред тях имало едно малко сандъче от желязо, в което имало златни пръстене, наушници и гердане, и два много големи китапа (книги).  Китапете ги оставил и закарал хожата от селото да ги види и да ги прочете.  Хожата не можал нищо да познае (прочете), затова се ядосал та запалил огън и ги изгорил.  Казал му че (книгите) са още от каурските писания и ако ги найде некой каурин (гяур), ша ги прочете и ша се научи, че и тие имале едно време царщина, което не ще е добре за турците.  А златото претопил при един куюмджия (златар) в Пазарджик и си направил такъми (накити) за ханката си.   И тъй чорбаджи, по нашите села трябва да има на много места стари китапе, заровени в земята или скрити по къщите, но чинки нема кой да ги тера, тъй си таят по кюшетата.  Едно време имало много повеке, че хожите не ги горели, а сега много приятели са ми казвали, че са намирали такива китапе, но нашите хожи ги са горели.   
– Господ та е амижа, максус пратил (Господ те е байно, нарочно пратил) при мене, за да куртулисаш (спасиш) нещо от онези златни години на нашите дедове, а през тебе вие помаците да си дотъкмите (придобиете) онзи ихтибар (слава), който сте имали едно време.  Затова ти се моля, от сега нататък да питаш за такива китапе и да идеш нарочно в село Дьовлен, и колкото дни се забавиш по тая работа, ша ти платя за секой ден гюнделък (надница) по 6 гроша, а ако направиш да искараш ония китапе, и ако са от онези китапе, на които са писани песните на нашите дедове, ша ти дам бакшиш, до 1000 гроша.
 Арно бе чорбаджи, аз ша хода по село за един месец да питам за такива китапе, и ставам каил (и съм съгласен) да ми платиш по 6 гроша гюнделък, а ако кандардисам приятеля си от Дьовлен да ми продаде китапите, тога какво да правя, че нямам жито за 20 гроша в къщата си, а без пари може да не даде, а може и скъпо да ги тера (да иска).
– Ти гледай само да го кандардисаш да ги даде, а за парите тъй ще правим, сам той да дойде тука да донесе китапите, та каквото и да е ша са погодиме за апзарлъкът.  Ако ли не може да дойде, тога ша направиш ти пазарлъкът и ша дойдеш до мене да земеш парите.
– Тъй чорбаджи бива, и сега за това ша са мъче, ша терам и по други села по достовете, но скоро не мога да дойда при тебе, че сега вейке по нашите села влизат в работа.
– Добре, но когато можеш, тога да дойдеш, само гледай да намериш нейде стари китапе.
....................

Коментар:  Ясно е какъв ще да е бил резултаът от това търсене на стари книги, защото в началото на разказа си, първия певец – помак казва, че вече пет години не е смеел да пее старите песни, макар толкова да е ценял, и песните, и дедите си (ни), а какво остава за останалите помаци, наплашени и объркани от ходжите и от страха да не сторят грях и да ги нарочат за неверници!   Да не говорим за по-късните години, когато почват войните срещу Турция, и помаците се оказват на границата между два враждебни свята – техния, мюсулманския, а от другата страна - християнския! 
А отделна и решаваща е била юдомасонската контра пропаганда срещу песните “Веда Словена”, срещу събирача и записвача им – Гологанов, и срещу издателя им – Веркович!   От тогава, та и до сега!                                                                          

Разговорите са преписан от книгата на Иван Богданов “Веда Словена и нашето време”.

сряда, 12 декември 2012 г.

EXTRACT FROM BLOG.BG

Автор: samvoin Категория: Политика   
Прочетен: 12 Коментари:
Автор: grigorsimov

Юдите за които се говори много по песните какво нещо са били?
– Абе холан, зер ти не знаеш що са били юдите! Тие били человеци като нас, имали царство голямо; а бе едно время нишите дедови, когато били на Край Земя, носили това имя - Юди; тие били много прочуени, че само тамо на Край Земя тие работили секакви занаяти, а другите места били запустени, и когато ги заселявали нашите дедови, тога ги обработвали и учили человеците на всекакви занаяти, затова им давали чест, като на Бога, като мислили че тие сляли от небето и били пратени от Бога, максус, за да ги изучат да урат и да работат всекакъв занаят; но после дедовете като се разпространили по всичката земя, от тех се загубило това имя - юди, защото на всекоя ордия, която състояла от 5 - 10 хиляди души, и утивали да се заселет на другое некое пусто место, давало са онова имя, което носил войводата хми, и което имя у тех оставало за всегда; за това нашите дедови като се поразделали много пъти на много ордии, приели и много имена, и тъй дур днес останали разделени от помежду си само по имято на войводата си или царът. Като поминало много время и се загубило от тех името Юди, и тие самите захванали да верват за юдите, че не били человеци, но че слели от небето и научили человеците всекакво нещо. Когато слизали на земята, обиталището им, деня били по горите, а нощя ходили по градовето и селата; Юда - значи, че всичко знае.
Най първо, некой си царот на имя Кръсник, прочуен билар на онова время захванал да учи нашите дедови че юдите били божества по горни от человеците, затова той ги обожавал и хми колел Курбан; той най-първо изпеял песни за юдите, в които песни ги назовава не само юди, но и Веди Самодиви; За този цар казваше дедо ми, че бил чобанин със голямо стадо, и когато пасал стадото си, с овчарската тояга правил лу каквито чуда сакал, т.е. с тоягата маел стадото и пасло по горите. Когато слънцето загревало силно и стадото му се разбегвало да се крие под сенките на дърветата, махнувал тоягата на високо, и се замръчавало слънцето, та му са стадото ухладявало и пасло по горите; Когато не нахождал вода да пия и той, да напои стадото си, фърлел тоягата на кое место и да е, и завчас излявала вода, та пие и той и стадото му, и много други такива чуда правил, дур сполучил да бъде и цар.
Едно время като си навалил огънят в гората където му било и стадото, дошли при него повече от хиляда Юди Самодиви, все девойки, от които слънце грело, и косите хми били до земята, и го обиколили, та се карали помежду си коя от тях да го залиби, но той пренебрегвал техната красота, защото не бил зевал от майка си изим за женене, и без да са съвсем уплаши от тех, налютил ся и махнал с тоягата по тях, и побегнал та са избавил от тех; от тога вейке не се върнал в гората, но оставил стадото и станал цар, но не хтял да седи в оная земя, защото се боял да не би пак дошли Юдите и го измамали, понеже майка му не му давала да либи Юда, и тък като закарал една чета момчета и моми, заселил се на друга земя. Тука в тая земя захванал да пея песни за Юдите и да ги обожава, че видел юдите като моми убедил нашите дедови че са били юдите жени; а за онези юди, които утишли при него на оганьът, казвал че като видели че побегнал от тях и не могли да го измамет, от многото любов, която имали на него, фърлили се в оганът, и затова много се нажелил, та фърлил тоягата си в оганът, и той изгаснал, та тъй ги избавил, и тие вейке се скрили в гората като посрамени че хми надвил Кръсникът.
Този цар Кръсник много пъти отпосле ходил в гората при юдите и хми Колел Курбан, но тие го вейке не закачали, но го учили онези занаяти, които той до тога не знял, и от това се прочул по всичката земя.
Църново море, за което се много говори по песните, да ли е това, което е в тая земя, или е друго некое?
А бе, не знаеш що ми кликаш (казваш); Църното море за което се говори по песните, той е на Край-Земя; зовяло се Църно, не от друго, но само че много от нашите войводи утивали до него, и не се вейке връщали, щото захванали да веруват че Бог Църнийт седял тамо, и лу който идел, фърлел го в морето, до дето Бог станал каил та научил человеците да правет курабе и да пливат по морето, като че ходет по сухо; а когато дошли нашите дедови в тая земя, назовали и това море Църно за спомен, че и на Край-Земя имало море, което носило имято Църно; ето как е, достум, а не както ти мислиш че за това море се говори по песните.
А двата бели Дунава, които се споминат по песните, каде са били?
И тие били на Край-Земя, а бе, нашите дедови дошли на тая земя, понеже са желаели (жалеели) че са оставили бащовата земя, за това войводата хми или царьот, градовете и реките съ такива имена назовавали, съ каквито били и на Край-Земя, която била толко плодовита и заселена, а където тие дохождали всичко било пусто, и нито един человек работник на полето.
А змеювете, които толкоз се споминат по песните, що са били?
И тие били человеци като нас, но били много юнаци; всекой един цар от Край-Земя бил под длъжност да праща всекоя година по три юнака в гората, в която гора имало сарая, и в тях седял некой си цар на имя Змея, на него тие правили хизмет (слугували) три години, после сам царот утивал тамо, и зкалал Курбан на Змея, който задоволен от Курбанът, сам си наточвал вода от Кладенецът, и давал вода на юнаците да пиет, на които, от водата дохождала много голяма сила, щото летали като пилета, и на която борба и да ходили, все тие надборвали, затова все седяли в сарая на царьот, при когото имали голяма чест; но от много години после загубил се този хадет (обичай), и от тога захванали да верват нашите дедови, както за юдите, тъй и за змеювете, че не били человеци, но когато били человеците безгрешни, слевали от небето на земета и помагали на человеците, а когато захванали да грешат, Бог се налютил, и не ги пращал на змея; а онзи, който се случило да се в онова време на земята, Бог не ги Кабулил на небето, като съучастници с човеците на грехът, но пак не ги уставил на земята при човеците, но хми заповедал да са навъртат - деня по гората, а нощя да ходет по земята.
..................................

  Бележки от Григор Симов:

Юдите Самовили са и Наречници, а н
азванието - Юда, най-вероятно произлиза от Юдел, Удел - полагащ се, наречен или предречен Дял, късмет, участ в живота.

Долу съм извадил имената, може би на всички Юди Самовили (или Самодиви), които се споменават в песните Вада Словена, издадени от Стефан Веркович, през 19-ти век.
Най интересна е Кали Юда, защото е идентична с индо-ведическата Кали Юга - епохата на желязото или на злото (в която живеем сега).  Месеците в годината също са носили имената на основните девет Юди Самовили.
 


Имената на Юдите Самовили (Самодиви) са записани в различните песни, по доста различен начин, в зависимосто от певците и местата в които са записани песните. Затова, на първо време, не може да се установи, кои названия се отнасят за една и съща "Юда" и кои са си отделни персонажи.
Изглежда че юдите са били 9 или 10, колкото са били навремето и месеците в годината, защото на некои месте се "пее": "Мои сестри девет Юди"!?

Баваница Юда – движела времето

Барва Юда
- Богиня на пролетта (Бърва Юда или - Първа Юда) - първият месец в годината
Вида Юда Самовила
Гроздица Самудива (Грозда Самувила)
Гора Юда Самувила
Друда Юда Самовила (Дурга, Дорга)
Димна Юда Самувила;
Дорга Юда Самувила (Дурга; Дургана)
Кали Юда
Жива Юда
Мора Юда
Магата Юда
Марга Юда