събота, 5 март 2016 г.

ORENDA - FB - 05.03.2016.

orenda-frontПреди ден попаднахме на една изключително интересна следа, за една отдавна забравена система от знания, която води началото си от българските геогафски ширини. Едно учение, което историци, културолози, привърженици на мистиката и на древните комплекси учения за духовност твърдят, че са притежавали Колобрите.
Кои са Колобрите?
Колобрите обвити с мистика и легенди са част от миналото на Българите. Възприемани са като лечители, знахари, посветени или знаещи тайните на Вселената. Магове, притежаващи знание и сила да направляват законите на природата. Какво е било това знание? Истина ли е, че са умеели да лекуват и да общуват помежду си от разстояние, че са можели да бъдат на две места едновременно? Че са били ...? Каквито и да са били, те вероятно са владеели силата, наречена Оренда.
Какво е ОРЕНДА?
ОРЕНДА е древно знание, свързано с Българите, старите Руни и Глаголицата. Оренда е Духовен път, Практика, Концентрирано намерение за щастие, Свързване със същността ни от Светлина, Дъхът на Бога.
Силата на изображенията.
Йоан Тритемий (1462г. – 1516г.) е бил автор на много произведения, свързани с история, криптография и окултизъм. В трактата си „Печати и магични изображения“, той коментира силата на символите и изображенията:
„Вярно е, че има изображения и фигури, издълбани в метал и камък, които притежават особени свойства. Причината на тия свойства не трябва да се приписва на веществото, а на божествена и магическа причина, по-горна и по-висша, както древните са я нарекли с точност „оръдие и духовна връзка“. Чрез нея тялото и душата - същности, отстоящи една от друга, се съединяват една с друга, така магнитът привлича желязото. Чрез ходатайството и намесата на това оръдие и на тая свръзка, древните влияели на мозъка, органите и веществата. Ала воля, упорство, чистота и ред други качества трябва да притежаваш, че да овладееш тези изображения ... „
Orenda-symbol-keyСъществува геометрична фигура, която наричам „фигура-ключ”. Всеки старобългарски знак се вписва в нея. След десет години проучвания Васил Йончев (изследовател на произхода на старобългарските азбуки и писмени символи) твърди, че всеки знак от глаголицата произлиза от фигура, която той нарича „ключ-модул”. Според него Константин-Кирил Философ е познавал тази фигура, създавайки нашата азбука. Но феноменалното е, че всеки свещен Символ на земята, се вписва идеално във „фигурата-ключ” и всеки символ Оренда се вписва в тази „фигура-ключ”. За мен прякото виждане на Символите преди година беше подарък. Голямо приключение е да осъзная в пълнота фигурата, Символите, посланията и тези две сили, които изграждат Вселената ни: концентрирано намерение и синхронизиране. И винаги да помня, че всичко е взаимосвързано.
В живота си човек често взима решения, воден от разума, пренебрегвайки вътрешните си усещания или своята интуиция, която е част от нас. Гласът на разума и шепотът на интуицията се разминават. В повечето случаи сме склонни да се доверим на „здравия“ разум, а не на неясните ни усещания. Но дали това, което ни повелява разумът, е най-доброто? В много ситуации разумът е този, които ни обърква с вечното претегляне на “за” и “против”. Разумът анализира, търси доказателства, търси логика, опитва се всичко да „вкара“ в определени рамки. Ние сме обременени от външни влияния, очаквания, представи, нагласи, обществено мнение, среда и т. н. и това ни пречи да достигнем до истинската Мъдрост, до самите нас. Когато контролът на разума отслабне, към съзнанието ни си пробиват път интуитивните знания. Интуицията е като смътен глас, гласът на душата… Интуицията е инструментът на душата, който ни свързва с истински значимите за нас неща.
Orenda-Symbols

Оренда или името на Божествената енергия по нашите земи.
(Разказът на човек, осъзнал силата и значимостта на Оренда)
Ще започна с моята първа среща с Оренда. Беше отдавна...Бях абсолютна отдадена на Тай дзи цюан и предана на Рейки! Но вече бях започнала с проучванията си на Българското обредно наричане и окултизма във фолклора. Един ден видях символите Оренда. Разтърсиха ме...и...ги отрекох! Категорично!
След време разбрах, че и аз бях попаднала в идиотската "схема на авторитета". Просто човекът, който ми ги показа ми беше толкова близък, че изобщо не го погледнах сериозно. Даже започнахме да се караме. Той беше убеден в истината на този път, а аз заета да повтарям цитати от стари духовни "проверени" учения. Каква загуба на време!!!
После започнах тайничко от него да пробвам... И така започна голямото приключение. Търсенията ми по българската следа се оказа на абсолютно прав път!

Та Оренда беше Самата Магия!
Всичко , което Е, съм!
Всичко, което съм , Е!
Това беше словесния ключ (мантрата) на първия символ, който видях! Универсалните символи Оренда са 12. Те са "живи". Представляват Био Органична Геометрия (Б.О.Г.). Когато човек, не познаващ символите, застане пред тях, той избира чисто интуитивно символа , от който Душата му има нужда, ключът към Неговата врата към Пътя . Виждала съм го стотици пъти и винаги е било абсолютно точно!
Какво всъщност е Оренда?
Енергия, разбира се. Някои я наричат Дъхът на Бога, други Небесен водач. Дали Оренда е българската енергия? Това е любимият ми въпрос! Дали Рейки е японската енергия? НЕ!
Ки, Ци, Чи, Ла, Хварно, Светия дух, Прана...Всичко това са имена на Божествената енергия. И не щеш ли се оказа, че и по нашите земи тази енергия е имала име! Още преди векове...още по азиатските ни земи... Даже сме го учили в училище, помните ли?
И както всеки народ и всяка религия защитава своята философия и има различни практики, така и българите много отдавна са познали онази Висша движеща сила!
all-connected

Преди време много се ядосвах, че на всякакви духовни практики в България, хората работят с Прана, с Рейки, цитират разни западни "ченълери" (любимата ми дума!).

Вече не се ядосвам, добре де, ядосвам се по-малко. Много съм писала по темата и няма да пиша пак! Искам само да кажа, че няма нищо по-страшно за една вяра и за една земя от това , да бъде забравена! Битките срещу нея и злите езици са само знак, че тя съществува! Но когато народа полека забравя езика си, когато спре да отдава почит на собствените си свети места, когато спре да чете авторите си и дори забрави името на енергията и корените си, това е началото на Края!
ОРЕНДА Е ИМЕТО НА БОЖЕСТВЕНАТА СИЛА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК!

Когато аз работя с Оренда, Наричането и Сбъдването се случват. То е като дълбоката ОРАН. Обръща всичко и засятото семе покълва по-здраво и по-бързо. И така, както Рейки е неотлъчно свързана с Японската земя и носи нейната философия, така Оренда е здраво свързана с българските ни корени. И символите идват не случайно на тази земя.
Преди две години един възрастен човек в село Длъжко ми каза, че на Преображение си познал Орендата. Неговият дядо му казал, че на 40 години, мъжа влиза в силата си. Тогава на Преображение, трябвало да застане по изгрев с чиста, бяла риза и когато изгрее Слънцето, да отреже "старата си сянка" и да "посрещне" Орендата си. Така се наричали Силата да ореш земята си и Мъдростта да отчуваш челядта си...
За това, когато по време на Наричане правя мълчана вода, вътре полагам 12 символа Оренда. И когато Тайнството "се завърти" всеки добросторник намира верния си ключ в Оренда. Винаги!
enlightment-light

петък, 4 март 2016 г.

БРЕСТ-ЛИТОВСКА БЪЛГАРИЯ - ФБ - 03.03.2016-

Не познаваме истинската Брест-литовска България, а плачем за Санстефанска – фалшива и руска

Последна редакция на 03/03/16 11:08
Де факто в Сан Стефано се сменя османотурското владичество с руско
Оригиналът на Санстефанския договор все още се крие от Русия и остава непознат за българите 
За свободата си платихме на „братушките“ " 21 236 500 рубли и 87 копейки, равни на 32 тона злато

За руско-българската война от 1915-1918 г., в родните учебници няма нито ред, темата е табу и днес

Янко Гочев*, специално за Faktor.bg

Отново е 3 март и отново с пълна сила възниква въпросът какво всъщност празнува България на тази дата? Смислен отговор и до днес няма, защото политиката се е смесила с историята и при силната доминация на чуждата пропагандата за сметка на науката се създава една изкривена представа за това важно историческо събитие.
За липсата на цялостно задълбочено осветляване на събитията от 1878г. влияние оказва и фактът, че оригиналът на Санстефанския договор е скрит от Русия и все още остава непознат за българите. Националните ни архиви съхраняват само копие на Санстефанския договор. Оригиналът си остава заключен дълбоко в руските архиви, до които достъп все още няма никой, особено български историци.
Това не е случайно, защото става дума за вековна политика, формирала един от най-тежките митове в българската история за "освободителната мисия" на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ.
Този мит има своя генезис в миналото. За успешната му реализация спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техните български помагачи, както и кражбата на тонове от българските архиви след преврата на 9.09.1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено завинаги в нейните "особени" архиви.
В крайна сметка натрапеният и до днес от казионните историци руски прочит на българската история води до скриване на истината за събитията от 1878 г. и Санстефанския мирен договор.
Тозипрелиминарен (предварителен) мирен договор е сключен на19.02/3.03.1878 г.между Русия и Османската империя след края на тяхната война от 1877-1878г. Той не носи истинско (реално) освобождение на България, защото по същество е договор за преминаване от османска власт към безсрочна руска окупация на част от българските земи. Де факто в Сан Стефано се сменя едно владичество (османотурско) с друго (руско). Първото е наречено в българската истриографияпонякога ''робство'', а второто винаги се определя като ''освобождение''.
Смяната на османското върховенство (господство) с руско владичество по договора от Сан Стефано е всичко друго, но не и освобождение.Забравя се и се скрива прозрението на Апостола на българската свобода Васил Левски: ''Който ни освободи, той ще ни пороби''.
А уж всеки българин твърди, че познава и тачи неговите завети!
Преди да анализираме основните клаузи на Санстефанския договор трябва да се спрем на целите на Русия във войната й с Османската империя от 1877-1878 г.Руските цели тогава не са били освобождението на България и това е доказано от обилна документация. Във всички мирни договори от Кючуккайнарджанския от 1774г. нататък за България не се споменава изрично. В манифеста от 12/24.04.1877 на император Александър II, с който се обявява войната на Османската империя два пъти се споменава за България, но само в общ контекст, не и със самостоятелно значение. Вместо за "българи" се говори за "християни" и "верноподаници".
Следователно войната от 1877-1878 г. се води не за освобождението на България, а за решаването на руските цели по Източния въпрос. Главната стратегическа цел на Русия в Източния въпрос е овладяване на Цариград и Проливите и излаз на "топли морета." Балканската стратегия по Източния въпрос на руските императори, считащи се за наследници на византийските василевси обаче е несъвместима със самото съществуване на България като държава.
Целта на Руската империя във войната от 1877-1878 г. е доста скромна - ревизия на унизителния за нея Парижки мирен договор от 1856 г., овладяване на Южна Бесарабия, с което тя стъпва на Долния Дунав, възстановяване на господството й в Черно море, доближаване до Проливите, териториални придобивки в Кавказ.
Решаването на българския въпрос като най-важна част на Източния въпрос по време на кризата от 1875-1878г. е средство, а не цел. Това е само етап към решаване на стратегическата цел на Русия на Балканите. Условията са доста благоприятни за Русия, защото тя действа с мандат на великите сили в Европа като пълномощник на "европейския концерт". Това е важно, защото този "мандат" носи предимства, но и недостатъци - всеки опит за самостоятелно (еднолично) решение на Източния въпрос от страна на Русия няма да се допуска.
При подготовката на войната Русия сама ограничава обаче целите си като сключва тайни споразумения с Австро-Унгария от Райхщат (юли 1876) и Будапеща (януари-март 1877).
С тях Русия осигурява дипломатическия неутралитет на Хабсбургите, но на висока цена, защото се съгласява с анексията на Босна и Херцеговина и се отказва да създава "голяма, компактна или друга славянска държава" на Балканите. Така Русия сама погребва идеята за създаване на обединена България.
С тези тайни споразумения с Австро-Унгария Русия превръща войната за "освобождение" на балканските християни в изпълнение на една империалистическа сделка. Австро-Унгария ще окупира Босна и Херцеговина, като в замяна на своя неутралитет ще даде право и възможност на Русия да окупира България и да си върне Южна Бесарабия, отнета й през 1856 г.
Всъщност Русия започва войната не веднага след потушаване на българското Априлско въстание през 1876 г., а едва след разгрома на Сърбия в нейната война против Турция през есента на с.г. Едва тогава император Александър II отправя ултиматума до Портата, скрепен с частична мобилизация на войските в Южна Русия. Този ултиматум всъщност спасява Сърбия от военен разгром. Следователно още при първата си намеса по време на Източната криза Русия показва своите предпочитания. Спасени са сърбите, а не българите. Следва посланическата конференция в Цариград от края на 1876 г., която трябва да изработи проект за реформи в полза на християните в Османската империя. Призракът на обединена България в проекта, одобрен от великите сили, с двете автономни български области плаши много Русия и тя се заема да не допуска създаването им, като ускорява избухването на войната. Ходът на войната е добре известен и на него няма да се спираме, защото не това е темата ни. Важен е резултатът от войната и мирното уреулиране на отношенията между победителя Русия и победената Османска империя.
На 19.02/03.03.1878 г. двете империи подписват в градчето Сан Стефано (дн. Йешилкьой)
край Истанбул мирен договор. В шифрованото нареждане от Петербург до ръководителя на руската делегация граф Н. Игнатиев мирният договор е наречен "обикновен прелиминарен протокол". Това произтича от тайните споразумения на Русия с Австро-Унгария, уговорени преди войната.
Санстефанският мирен договор съдържа преамбюл, 29 члена и заключение. Истинският държавноправен статут на "Санстефанска България" личи ако се прочетат и анализират много внимателно текстовете на този прелиминарен (предварителен) договор.
Как самата Русия третира България през 1878г. личи от някои други важни документи от тази епоха. Така например важен за осветляването на истинското лице на "освободителката" се оказва сборникът от секретни руски документи, озаглавен "Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област" от 1893г. Този сборник включва предадените на министър-председателя Стефан Стамболов от руския чиновник М. Якобсон секретни руски дипломатически документи, които са публикувани първо на страниците на в. "Свобода", а след това като отделна книга с предговор на Димитър Петков. Документите са преведени на френски и немски език и нанасят голям удар върху руската политика и нейните оръдия русофилите, за които Д. Петков отбелязва сполучливо, че "всеки русофил след като прочете документите би трябвало да се срамува, че е такъв."
Важно е да се отбележи, че в този сборник с руски документи "освободената" България не носи своето име, а е наричана "Балканска област" или по точно "Руско-дунавска област". Това упорито се укрива и до днес, защото не отговаря на мита за "освободителната мисия" на Русия. Русофилите не желаят да обяснят как така Русия уж освобождава България, а не я легитимира в своите дипломатически документи с нейното собствено име, запазено в продължение на векове.
Всъщност едва след войната и окончателно по Берлинския договор от 13.07.1878 г. името "Балканската област" ("Руско-дунавска област") изчезва и в руските документите вече започват да говорят за "Северна България" и "Южна България", а после и "Източна Румелия".

Сборникът "Окупационен фонд, основан за създаване
на Руско-дунавска област" от 1892 г.
Митовете на русофилската пропаганда около 3 март се заключават общо взето около твърдението, че Русия дала на българите свобода и независимост.
За да оценим обективно Санстефанския мирен договор трябва отговорим на въпроса какво всъщност дава на българския народ Русия на 3 март 1878 г.?
Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т.е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на СВОБОДНА, СУВЕРЕННА (НЕЗАВИСИМА) и ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ.
Санстефанска България не е никаква реализация на този наш идеал. Тя е по-скоро негов антипод. Първо тя не е свободна. На много места в текста на договора се използва терминът "окупация", "окупационен", "окупационна". Този легален термин се укрива и до днес умишлено, макар че той личи дори от френския текст на договора. Причините са най-малко две. Самият термин "окупация" е натоварен с отрицателен смисъл от периода на световните войни. И второ - не върви обявената от пропагандата за "освободителка" Русия да бъде окупатор. Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието "окупация" означава "задържане на територия и контрол върху нея". И точно такива са действията на Русия по време на войната от 1877-1878 г. и веднага след нея.
Санстефанска България е окупирана област. Това е факт, който няма как да се скрие. Окупираната територия не е свободна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879 г.
И този факт сам по себе си показва подчинения статут на Санстефанска България.
Санстефанска България е окупирана от цял руски окупационен корпус.
Чл. 8 определя, че той ще включва 6 пехотни дивизии и 2 кавалерийски дивизии с численост 50 000 души. "Освободителката" предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. По-важното е, че присъствието на чужди войски в Санстефанска България потвърждава извода за нейната зависимост и липсващ суверенитет.

Чл. 8 от Санстефанския договор. Вляво - текстът на френски език,
а вдясно - превод на български език
В чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава под руска окупационна aдминистрация, поверена на един руски императорски комисар за период от две години. Няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено от кога започва тази окупация. По всичко личи, че Русия и по-точно граф Н. Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България.
Това се вижда в чл. 25 на договора, според който "пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана."
Санстефанският договор има предварителен характер и е ревизиран в Берлин на 13.07.1878г. Чл. 22 на Берлинския договор намалява срока на руската окупация от "приблизително две години" на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период.
След като Санстефанска България е окупирана тя не е суверенна държава. Лишена е от държавноправен суверенитет.През XIX век в Европа се формира разбирането за държавата като самостоятелен субект на отношения и най-вече на правоотношения, със свои функции и организация, закрепени в конституция. Държавно-формиращите елементи са три - държавна територия, народ като субект и обект на упражняване на властта в държавата и държавна власт.
Не всички от трите елемента за България на 03.03.1878 г. са налице. Липсва най-важният елемент държавната българска власт, която осигурява доминирането над другите два елемента - земята и хората. Суверенитетът е основен признак на държавната власт. Санстефанска България е лишена от суверенитет и окупирана от руски войски област. Суверенитетът го разглеждаме като вътрешен и външен. Вътрешният представлява упражняване на върховната власт в определени териториални граници на държавата. Външният суверенитет е независимостта на държавната власт от други държави.
В добавка ще посочим, че Санстефанският договор нищо не споменава за български държавни символи - герб, печат, знаме, химн, столица. А държава без такива символи няма. Обикновено това е конституционноправна материя, т.е. подлежи на уредба в основния закона на една държава, само че в Санстефанският договор не се говори за конституция. В неговия чл. 7 се споменава твърде широко за "организация на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества." Следователно говорим за органически устав на автономни, но не независими държави.
Чл. 7 подчертава отново зависимостта на княжеството, защото неговият държавен глава (княз) ще се избира по сложна процедура от населението при потвърждение от Високата Порта и по съгласие (консенсус) между великите сили. Няма пряк избор на държавен глава и това положение не може да се измени, защото пак според чл. 7 "В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и форми."Самият княз е зависим не само от великите сили и Портата,
но и от руския императорски комисар. В това отношение има категоричен текст в чл. 7, който фактически овластява като върховен управител руския императорски комисар за срок от цели 2 години, който ще има много важни функции: ще въвежда новото управление и ще осъществява надзорът за неговото упражняване.
Върху руската окупация на практика няма международен контрол. Допускане на специални делегати от Европа към комисаря е само хипотеза, която може да се осъществи едва след изтичане на първата година от окупацията и то ако се постигне съгласие по въпроса с участието и на Турция. Текстът на договора е с пожелателен характер. Това е трудна и почти невъзможна хипотеза за установяване на международен контрол над руската окупация. По Берлинския договор този въпрос ще бъде изчистен и ще бъде доста по-добре уреден чрез установяване на прецизен механизъм за европейски контрол.
Чл. 9 от договора предвижда плащане на годишен данък на сюзеренния двор, т.е Османската империя, "чийто размер ще бъде определен допълнително върху средния приход от цялата територия, която ще съставлява княжеството." Това е още едно доказателство, че България не е изцяло свободна, а зависима от султана държава, трибутарно, т.е. плащащо данък княжество.
Чл. 10 от договора въвежда екстериториално право на турските войски през българска територия. Русия великодушно отстъпва на победена Турция право да прокарва свои войски през българска територия. Този чл. 10 създава условия за удължаване за неопределено време на руската окупация на България и явно това е била целта, за да бъде вкаран в договора.
Граф Н. Игнатиев се опитва да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България и то преди австро-унгарските войски да нахлуят в Босна и Херцеговина. Той дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от там "едновременно с прекратяването на нашата окупация на България."
Граф Н. Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този недостоен пазарлък може да се увековечи руската окупация на България.

Граф Николай Игнатиев
Чл. 12 от договора предвижда събарянето на всички крепости на Дунав. При условие, че дунавските крепости стават вече гранични с независима Румъния и че представляват важни отбранителни съоръжения, този текст буди недоумение. Излиза, че Русия лишава България от защита по р. Дунав, още повече че самият чл. 12 допълва: "За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река."
Санстефанска България е автономно княжество, т.е. зависимо. Текстът на чл. 6 изрично посочва това, но случайно или умишлено не казва, кой е сюзеренът. Автономията не е независимост. Княжество България дори след Съединението му с Източна Румелия на 6.09.1885 г. остава автономно спрямо Османската империя и великите сили чак до провъзгласяване на независимостта на 22.09.1908 г. и по-точно до нейното признание през 1909 г.
В крайна сметка след анализа на основните текстове на Санстефанския договор става ясно, че "БАЛКАНСКАТА ОБЛАСТ" на Русия, наречена по-късно Княжество България има особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се прехвърля и упражнява върху България. Те пък са "предали" на една от тях - Русия управлението на България. Така по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя и фактически руски протекторат на Балканите.
За великите сили в Европа няма съмнения, че Княжество България има точно такъв статут. Протекторатът е форма на политическа зависимост, при която една  държава при съхраняване на държавно си устройство е зависима в политиката си от по-силната държава - протектор. При протектората държавата формално запазва своето държавно самоуправление и институции, но фактически действа под властта на другата по-силна държава-протектор. Протекторатът запазва някои свои институции. В частност той има държавен глава, правителство, администрация, но в крайна сметка се намира под постоянния текущ контрол на чуждата държава. Външнополитическите и външнотърговските отношения на държавата под протекция се определят от държавата протектор. Отбраната й вече не е нейна грижа, а става грижа на протектора.Така е в Княжество България чак до Съединението от 6.09.1885 г. Известено е, че дотогава военното ведомство (министерство) е оглавено от руски генерали и висшите командни кадри във войската се попълват от руски офицери. Следователно реалният статут на Княжество България на 3.03.1878 г. е протекторат.
Има още няколко факта, които потвърждават извода за Санстефанска България като протекторат. Най-важните фундаментални актове на Временното руско управление се осъществяват след подписването на Берлинския договор. Това са актовете, положили основата на правната уредба на Княжество България. След подписването на Берлинския договор едва през 1879 г. ВРУ организира свикването на Първо Велико народно събрание, което на 16.04.1879г. приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І Батенберг. На 5.07.1879 г. е назначено и първото българско правителство с министър-председател Тодор Бурмов. ("ДВ". Указ №1 от 05.07.1879 г. обн. в "ДВ ", бр. 1 от 28.07.1879 г.)
Пътят към истинската свобода, суверенитет и национално обединение на България се оказва доста дълъг. Борбата ще продължи и след 03.03.1878 г. и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и намеса на "освободителката" в делата на княжеството.
Русофилите много спекулират с границите на България по Санстефанския договор. Пропагандира се, че Русия е единствената велика сила дала на България обединение в нейните национални граници, което е поредната сътворена от тях лъжа, превърнала се в дълбоко насаден в съзнанието на поколения българи мит.
Пропуска се фактът, че по чл. 6 от самия договор тези граници са само предварително начертани. Там има изричен текст, който гласи: "Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия…Пространството на българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа на окончателното разграничение."
Мит е, че България на 03.03.1878 г. е национално обединена. Българското етническо землище, обхващащо Мизия, Тракия и Македония е 215 000 кв. км. Санстефанска България е 170 000 кв. км. Ако сравним България на 3.03.1878 г. с тази на двете автономни области по решенията на Цариградската конференция от 1876 г. и дори с границите на Екзархията от 1870 г. България в Сан Стефано изглежда доста осакатена.
На 03.03.1878 г. Русия и лично граф Н. Игнатиев раздава на съседите ни следните български земи:
1. Северна Добруджа (15 500 кв. км.) , т.нар. Тулчански санджак с Тулчанска българска епархия, дадена принудително на Румъния като компенсация за връщането на Южна Бесарабия към Русия.
2. Ниш, Лесковац и долината на река Българска Морава - присъединени към Сърбия, компенсирана за участието си във войната на руска страна въпреки липсата на реален военен принос за крайната победа на Русия. Повтаря се историята от 1833г., когато пак с руска помощ Сърбия заграбва Тимошко и Поречието с Неготин, Зайчар, Гургосовац (Княжевац), Алексинац. С руска помощ Екзархията ни губи цели две български епархии - Нишка и Нишавска, обсебени от сръбската държава и църква.

Санстефанска България
Южната санстефанска граница не е естествена, а има сложна конфигурация. България получава широк излаз на Егейско море, но без Солун. Почти цялото Беломорие без Ксантийско е извън България. Голяма част от Родопите със Смолян и Кърджали
са извън Санстефанска България. Двата родопски града са освободени чак през Балканската война в 1912г. Дори Варна не е включена в Санстефанска България.
При очертаване на тази южна граница най-жестоко са засегнати тракийските българи в Одринския вилает (главно в Източна Тракия). Странджа и Лозенградско като български райони са включени в Санстефанска България, но Одрин остава в Турция, с изключение на един териториален клин около Люлебургас, който е вдаден в турска територия.
България е изтеглена на югозапад към Македония за сметка на Източна Тракия, където границата е отместена доста далече на север от Мраморно море.
Очевиден е стремежът на руските дипломати България да не доближава Цариград и Проливите. Затова и по-голямата част от тракийските българи не са освободени на 3.03.1878 г. По волята на Русия са оставени под турска власт.
Санстефанска България не е пример за национално самоопределение. Дори и тази част, която уж е в България реално не е свободна. Затова говорим за Санстефанския договор като за една фикция, създадена от Русия. Някои историци даже говорят за "санстефанска измама" или "блъф.
По вина на Русия Санстефанският договор не е изпълнен изцяло. Русия сама се отказва от неговото пълно изпълнение, като се съгласява да бъде предварителен.
Русия не заема части от прокламираната Санстефанска България със свои войски, което означава, че фактически тази България не се конституира.
В Македония освен в малки части от Горноджумайско никога не влизат руски войски въпреки че българите са ги чакали! Тук турската власт е разклатена, но не пада, а е реставрирана бързо. Така Русия никога няма да бъде освободител на македонските българи, а след това ще се превърне и в главен техен враг с подкрепата на чуждите антибългарски пропаганди.
Това на 3.03.1878 г. не се обяснява, защото е неудобно. След протестите на Цариградската Патриаршия руски войски в Македония не влизат, както не се появяват и в големи части от Родопите и Беломорието. Така Русия оставя обширни територии от уж освободените български земи по Санстефанския договор на турците.
Санстефанският договор не е изпълнен и за някои от западните български земи, които Сърбия успява да окупира още по време на войната от 1877-1878 г. и да ги задържи
под своя власт след нейния край. Типичен пример е град Пирот, който уж е в България по Санстефанския договор, но фактически остава под сръбска окупация и няма сила, която да накара Сърбия да изтегли своите войски и чиновници от там.
Каква е цената на руската окупация на България? Това е много важен въпрос, за който обикновено на 3 март не се говори.
В чл. 8 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на "окупираната страна". Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. В съответствие с тези клаузи, руското правителство стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира
т. нар. окупационен дълг на България към Русия.
Докато е жив император Александър II и неговото правителство не правят никакви постъпки да си искат дълга си от България. Както казва Симеон Радев, чакат "щото българските министри да се сетят сами".След смъртта на Александър ІІ на 1/14.03.1881 г., новият император Александър ІІІ (1881-1894) решава да си потърси дълга.За изчисление на разноските по дълга руското правителство създава специален съвет, в който влизат представители на военното министерство, министерството на финансите, министерството на вътрешните работи, министерството на външните работи и контролната палата. Те изчисляват дълга на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време издръжката на един войник и един кон, какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време, какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците, какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца и каква е издръжката на разните руски учреждения. Вероятно от "любов" към България нито един разход не е пропуснат.
След изчисленията са достигнати следните резултати: "за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия са се похарчили 21 236 500 рубли и 87 копейки".
Тази сума е разделена на две части - по равно между Княжество България и Източна Румелия, т. е по 10 618 250 рубли и 43 и ½ копейки (т.е. за издръжката на по 25 000 души от окупационния корпус).
Управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков е повикан от министър-председателя Леонид Соболев в Петербург и на 16.07.1883 г. подписва конвенцията за окупационния дълг. От руска страна тя е подписана от министъра на външните работи и държавен секретар на Русия Н. Гирс.
В конвенцията се признава, че българското правителство "припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията от императорските руски войски" сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки. Някои изследователи пресметнаха, че тази сума, изчислена по тогавашен курс на рублата спрямо златото се равнява на 32 тона злато.


Указ № 1144 от 10.01.1884 г. на княз Александър I за утвърждаване и обнародване на Конвенциятаот 1883 г. за изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски

Предвидено е сумата да се изплаща на части: първата вноска от 400 000 рубли - на 13.09.1883 г.; след това в разстояние на 12 години (от 1884 до 1895 г.) - всяка година по 800 000 рубли, плащани два пъти годишно - на 13 януари и на 13 юли всяка година; на 13.01. 1896 г. - 400 000 рубли и на 13.07.1896 г. - остатъка от 218 250 рубли и 40 копейки.
В отсъствието на българския княз Александър І, на 26.09.1883 г. руският генерал Соболев внася за разглеждане в парламента "Доклад на комисията по конвенцията на императорското руско правителство с България". Конвенцията е гласувана с пълно единодушие, което е последица от доминиращите ранни настроения в полза на Русия и вследствие управлението на страната от руски генерал и княз, одобряван от Русия. Против се обявяват само 6 души. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за своето "освобождение".
Княжество България обслужва редовно дълга от 1883 до 1885 г. През 1886 г. отношенията между България и Русия са прекъснати поради неодобрението от императора на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър І. Изплащането на окупационния дълг спира. През 1890 г. са били изплатени 3 600 000 рубли, сума, която е следвало да бъде изплатена за времето от 1.01. 1886 до 1890 г. Към 1.01.1891 г. е останало да се изплатят 5 018 250 рубли и 435 копейки. По съглашение между българското и руското правителства от 20.07.1896 г. изплащането на остатъка е трябвало да стане така: на 13.07.1896 г. - 213 250 рубли и 435 копейки, а останалите 4 800 00 рубли в продължение на 6 години, начиная от 1897 г. (т. е по 800 000 рубли годишно, платими на два пъти (по 400 000 рубли на 13 януари и на 13 юли). Всъщност са били изплатени на 3.08. 1896 г. съответно 218 250 рубли и 435 копейки, през 1897 г. - 800 000 рубли, през 1898 г. само 400 000 рубли, а остатъка от 3 600 000 рубли или 8 639 256 лв. и 49 стотинки са изплатени през 1902 г.
Така дългът, определен за Княжество България с Конвенцията от 1883 г., е бил изплатен.
В резултат на Съединението, към България преминава и окупационният дълг на бившата Източна Румелия в размер на 10 613 250 книжни рубли и 43 ½ копейки.
Източна Румелия не изплаща нито копейка от този дълг. Русия също не настоява за плащания и цели 15 години до 1896 г. никой не повдига въпроса около този дълг.
След 1885 г. България също си мълчи по въпроса. През 1896 и 1898 г. Русия поставя въпроса чрез две свои ноти до българското правителство. Българското русофилско правителство на К. Стоилов на 29.10.1898г. решава изплащането на дълга да започне едва след като България изплати парите по конвенцията от 16.07.1883 г.
В края на 1902 г. българският дипломатически агент в Русия Д. Станчов съобщава на руското правителство, че първата вноска по тоя дълг ще бъде направена на 01.01. 1908 г., след като се сключи нова конвенция между България и Русия, за да може в бюджета на страната да се впише нужната сума.
Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия е поставен отново на дневен ред от Русия по повод на обявяването на независимостта на България на 22.09.1908 г., когато българската независимост е сведена до огромна парична компенсация на гарантираните от Берлинския договор интереси на великите сили като кредиторки на Турция и собствените материални интереси на Османската империя. Заедно със заема руският външен министър Ал. Изволски изготвя конвенция за изплащане и на руския окупационен дълг. Тя предвижда дългът да се изплати за 13,5 години като се внасят по
400 000 рубли на полугодие и първото плащане започне през юли 1909 г., като Русия се отказва от лихва "нито за минало време, нито за бъдеще до окончателното изплащане на дълга". Конвенцията не предвижда никакви гаранции и никакви санкции от финансов характер. С нея руското правителство преследва важна политическа цел да спечели наново загубения политически престиж на Русия в България.
На 03.08.1909 г. Дирекцията на държавните дългове при Министерството на финансите прави изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия, подписано от министъра на финансите Иван Салабашев. В него за пръв път се настоява, в случай, че България започне да изплаща частта на Източна Румелия, да се настоява пред Русия от дълга да отпаднат разходите, дадени от българите под формата на реквизиции за руските войски (и неизплатени до момента), като хранителни продукти, фураж и др. - въпрос неразрешен нито при изплащане окупационния дълг на България, нито пък при обсъждането на изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия.
В условията на засилената подготовка по създаването на Балканския антитурски съюз под егидата на Русия и на предстоящата Балканска война министър-председателят Иван Гешов и руският пълномощен министър в България А. Неклюдов подготвят и подписват "Конвенция" за изплащането на дълга на Източна Румелия. В нея се предвижда сумата от 10 618 250 книжни рубли и 43 ½ копейки да се изплаща по следния начин: на 14 февруари всяка година, начиная от 1912 г. - по 250 000 книжни рубли, до пълното му погасяване, като вноските са в лева (франкове), а руското правителство се отказва от лихвите.
На 24.02.1912 г. парламентът гласува конвенцията, а на 20.07. 1912 г. царят я утвърждава с указ № 17. Планът не е изпълнен, поради започналата война между двете страни.
През периода на Балканските войни (1912-1913) България продължава да не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Ал. Стамболийски и болшевишкото правителство на Русия.
Към всичко казано дотук трябва да добавим и факта, че до 1908 г. България, като васална на Турция държава изплаща и част от военната контрибуция на Русия, наложена на Османската империя като победена страна във войната от 1877-1878 г. Годишната вноска по нея възлиза на 2 272 млн. зл. лв. От 1881 г. плащането попада в Управлението на османския държавен дълг (който от 1881 г. се управлява непосредствено от европейските кредитори на империята) като част от погасяването на външните кредити на империята-сюзерен.
В крайна сметка не Сан Стефанския договор, а Берлинският договор легитимира България пред Европа, макар териториално орязана! С този договор България се появява с името си. От "Балканска област" в Сан Стефано ставаме "Княжество България". Русофилският прочит на българската история обаче води до това неизгодният за България като правен статут най-вече Санстефански предварителен договор да бъде смятан за благоприятен и деняю на освобождението за сметка на Берлинския договор, като дори датата на подписване по нов стил (3 март) да бъде национален празник.
40 години след Сан Стефано през 1918 г., на същата дата 3 март, но в град Брест - Литовск (днес Брест) в България подписва един друг договор, който и до днес остава неизвестен за огромна част от българския народ и силно подценяван и дори неглижиран от родната историография.
40 години след Сан Стефано отново има война, която не е двустранна между Русия и Османската империя, а общоевропейска и световна. Този път Русия не е победител, а е победена държава от коалицията на т. нар. Централни сили - Германия, Австро-Унгария и Османската империя, към която през 1915 г. се присъединява и България. Този акт на българската държава, осъществен в името на националното обединение, което Русия никога не гарантира и се бори с цялата си мощ да не го допусне води през 1915 г. до скъсването на дипломатическите отношения с "освободителката" - за втори път след 1886 г. Нещо повече, Русия обявява война на България. Това става с манифест на руския император от 5/18.10.1915г. В манифеста си император Николай II обвинява България в "измяна на славянското дело" и "черна неблагодарност", защото"скоро след освобождението си от турско робство с братската любов и кръв на руския народ, открито застава на страната на враговете на християнството, славянството и Русия."
"Измяната" и "предателството" са дежурните обвинения на руските управници, оправени против българите, когато те не водят русофилска политика и не се подчиняват на руския диктат. "Измяната на Бългрия на славянското дело" става аксиома в руската външна политика и се пуска в употреба периодично като упрек и обвинения спрямо българските управници винаги, когато те следват своя политика, независима от Русия. Така е и в случая от 1915г. по време на Първата световна война. Става дума за типична руска политическа пропаганда, която напада и ругае България винаги, когато тя се мъчи да изплува от руската опека. Тази мотив в руската пропаганда се възпроизвежда и като историографска теза от много руски историци и до наши дни.
С вкарването му в употреба се обоснова последващата заплаха България да бъде наказана, защото тя не е руско оръдие и не плува във водите на руската балканска политика, т.е. надраснала е за разлика от Сърбия до положение да не бъде руско протеже на Балканите, а да следва своя национален политически курс. С манифеста на императора руската дипломация отново доказва, че страда от дълбоко непознаване на българската политика и дори психологията на българския народ. Император Николай II третира българите като недоразвити и недорасли за провеждане на своя национална политика. Затова всеки опит в тази насока се свързва с чуждо, небългарско по правило "немско" влияние. Това между впрочем е традиция в руската дипломация. Дори набедения за българофил граф Н. Игнатиев счита българите за изостанало и примитивно "славянско племе".
Без да е гръмнала първата пушка в руската преса след манифеста на императора се заговаря за "български фронт", на който Русия ще води война. Манифестът на императора отприщва силна антибългарската вълна, оглавена от славянофилите, които са най-буйни в антибългарските прояви през 1915г. в Русия. Точно тогава Московското славянско дружество публикува крайно враждебна спрямо България декларация. В нея се казва:
"Предвид предателското поведение на България по отношение на братския сръбски народ на извънредно заседание, Московският славянски комитет реши да се обърне към руския печат с осъждането на замисляната от българите братоубийствена война.
Комитетът признава сръбските историческа и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните й, славещи сръбските царе и паметници, свидетелстват за сръбските права над Македония. Комитетът признава, че загубеното от сърбите на Косово поле през 1389 г. е било възвърнато през 1913 г. след кръвопролитна и победоносна война с турците. Българският народ трябва да помни, че в своето 500 - годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетените си турци, че е започнал възраждането си с борба срещу майката църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана до днес от просветения свят черна неблагодарност.
Нека Бой го съди! България не съществува. Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандовско княжество. Който и да излезе победител от тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България, вече не съществува."
Документът е изключително важен, защото накратко формулира есенцията на вековната руска българофобия. Това е рядък случай, когато с декларация се заличава цяла държава и се отрича многовековната история на цял един народ - българския!
Многократно ни се повтаря, че от есента на 1915г. нататък за Русия България не съществува. Заплашени сме зарази "измяната" с унищожение и гибел.
Скоро от заплахи се преминава към действия. Започва руско-българската война от 1915-1918 г., за която в българските учебници няма нито ред. С категоричност можем да заявим, че това е най-укритата и най-цензурирана война в българската история. Тази война десетилетия наред, особено след 9.09.1944г. е тема табу, а и до днес се укрива.
Руско-българската война е пълномащабна и се води по суша, въздух и вода на два фронта - Добруджа (Румъния) и Македония. С други думи, през 1916 -1917 г. можем да говорим за двойна руска агресия срещу България от север в Добруджа и Румъния и от юг на Солунския фронт в Македония.
През Първата световна война българите считат с основание, че воюват за националното си обединение, но всъщност се борят за националното си оцеляване от тази руската агресия, защото ако руските императорски войски победят българките войски последиците са унищожение на България. С блестящите си победи над руските войски в Добруджа и в Македония българският войник през 1916-1917 г. отстранява именно руската заплаха.
А българофобията на официална Русия се обръща против нея самата. От разстояние на времето не можем да не констатираме недалновидността на руската дипломация и лично на Николай II, тръгнал с войските си да напада и унищожава България. Решението за Русия да обяви война на България през 1915 г. е фатално за съдбата й, защото световният конфликт се проточва на Балканите и в Европа, а след унизителните военни поражения на руската армия от нашите войски избухват революциите от 1917 г., довели до краха на Руската империя и смъртта на милиони хора в последвалите катаклизми и конфликти, свързани с износа на комунизъм по света.
Но да се върнем на Брест-Литовския договор. Главният въпрос е по кои свои основни клаузи той се отличава от СансСтефанския договор?
Първо договорът от 3.03.1918 г. не е двустранен, а многостранен. Второ, той не е предварителен, а окончателен и след задължителната ратификационна процедура влиза в сила. С него Първата световна войната на Източния фронт завършва с победа на Германия и нейните съюзници в това число България.
Следващият важен момент, е че на конференцията в Брест - Литовск България участва със своя делегация за разлика от Сан Стефано, където по вина на Русия не е допуснат нито един българин. И това е неизбежно, защото в Брест-Литовск, за разлика от Сан Стефано България вече е суверенна държава. Има свой държавен глава с титла "цар" Фердинанд, признат от всички велики сили през 1909 г. след уреждането на спорните въпроси, свързани с обявяване на незавимостта от 22.09.1908 г.

Българската делегация на конференцията за мир в Брест-Литовск.
В средата седнал е министър-председателят д-р Васил Радославов
България има и свое суверенно правителство, оглавено от д-р Васил Радославов, което защитава българските национални интереси и го прави успешно без да се съобразява с политиката на Русия, която е подчертано агресивна и последователно антибългарска.
Въобще през 1918 г., за разлика от 1878 г. България е легитимен субект на международното право. Тя е независима държава, скъсала едностранно чрез акта от 22.09.1908 г. с всички наложени й зависимости от великите сили по Берлинския договор. И това е важно предимство, което наред с победите на българската армия в руско-българската война (1916-1918) дават сериозни основания и солидни аргументи на българската дипломация да се бори, за да бъде призната страната ни на дипломатическата маса като победител.
Брест - Литовският мир от 03.03.1918 г. е непризнатата и до днес дипломатическа победа на България над Русия. Русия не просто капитулира пред Централните сили, част от които е и България. Победена Русия, макар вече болшевишка признава на България правото й да живее самостоятелно и почти национално обединена в граници, очертани с кръв от българското войнство. Всъщност това определя значимостта на Брест - Литовския мирен договор за нас и затова 3.03.1918 г. е датата на истинското освобождение на България от Русия.



Първата страница на Брест-Литовския мирен договор
от 3 март 1918 г.
Мирният договор от Брест - Литовск е подписан в пет варианта с малки нюанси, за да отговаря на претенциите на всеки от участниците в Четворния съюз. Условията му за Русия са по-тежки в сравнение с първоначалното германско мирно предложение. Въобще Русия плаща скъпа цена за своето нежелание да сключи мир при първоначалните условия и най-вече за грешките в поведението на водача на нейната делегация Л. Троцки.
Русия търпи в Брест-Литовск голяма катастрофа. Тя губи земи с обща площ от 1 милион кв. км.(26% от своята територия) и около 1/3 от населението (над 60 милиона души). От бившата империя са откъснати полските земи, Финландия, Литва, Латвия, Естония, Украйна, части от Беларус, а също така и областите югоизточно от Кавказ - Карс, Ардахан и Батуми, които са върнати на Турция 40 години след като са ѝ отнети с Берлинския договор от 1878г.
Брест-Литовският мир е и голям икономически удар за разпадналата се империя, от която са отнети след поражението й 75 % от въгледобива, 80 % от находищата на желязна руда, хиляди заводи и 1/3 от обработваемите земи. С тези загуби Русия става второстепенна сила.
Специални анекси гарантират германските икономически интереси в Русия. Договорът постановява пълна демобилизация на руските въоръжени сили и връщане на флота в пристанищата (чл. 5). Преди това Русия трябва да изведе войските си от Финландия, Аландските острови, югоизточната част на Прибалтика и Украйна, да сключи мир с Украинската народна република, както и да признае договора ѝ с Четворния съюз от 9.02.1918 г. (чл. 6).
С договора от Брест-Литовск след победата си на Балканите Централните сили печелят и войната на Източния фронт срещу Русия.Брест-Литовският мирен договор утвърждава тяхната и наша българска военна победа над Русия.Това е и краят на руското участие в Първата световна война.
Подписването на Брест-Литовския мирен договор остава един върховните моменти в историята на България. Заедно с другите държави от Централните сили България става една от победителките във войната на Източния фронт.
Каква е площта на България, когато тя сключва Брест-Литовския договор?
Отговорът на този въпрос е важен, защото десетилетия наред в съзнанието на българина се приема, че Санстефанска България е била "голямата България" (Велика България). Оказва се, че и това е поредения дълбоко насаден русофилски мит.
Статистическите годишници на Царство България дават точна информация за промените в нейната територия и население. По Букурещкия договор от 28.07.1913 г. площта на България е 111 836 867 кв. км. След спогодбата с Османската империя от 24.08/6.09.1915 г. площта на държавата ни нараства по мирен път с присъединяване на земи на запад от р. Тунджа и р. Марица с още 2 287 611 кв. км. Така България влиза в Първата светова война с обща площ от 114 424 508 кв. км. (СГЦБ, год. V-XIV -1913-1922.A. Teритория и население, I. С. 1924, с. 4)
През 1916 г. след успешни бойни действия на българската армия площта на България се увеличава на 116 177 кв.км., с население към средата на годината от 5 5 132 800 души.
През 1917 г. България вече има площ 123 702 кв. км. с население пак към средата на годината от 5 517 700 души. Данните са според месечните статистически известия на Главната дирекция на статистиката на Царство България.
Пак по тези официални известия към 1917-1918 г., т.е. по времето на сключването на Брест-Литовския мирен договор България е освободила и присъединила следните земи:
1. Македония - 30 000 кв. км. с 1 269 400 души население
2. Моравско - 23 257 кв.км. с 1 229 100 души население
3. Добруджа - 15 536 кв.км с 380 400 души население
4. Драмската област (в източната част на Егейска Македония, известна още като българското Беломорие) с площ 7 500 кв. км и 325 000 души население.
Ако сумираме тези сведения установяваме, че с кръвта на българския войник са освободени и присъединени към България стари български земи (подарявани от Русия в различни години, в това число в Сан Стефано на 3.03.1878 г.) с обща площ от 77 293 кв.км и население от 3 203 500 души!
Ако добавим тези цифри към площта на България през 1917 г. излиза, че обединена в хода на Първата световна война България има площ от 200 995 кв. км. и население от 8 721 200 души! (Виж Месечни статистически известия на Главната дирекция на статистиката на Българското Царство, 1918 г. № 4-5, с.1).

България през Първата световна война - 1917-1918 г.


Така България от 1917-1918г. по своята площ се доближава максимално до българското етническо землище, формирано през Възраждането XVIII-XIX век, което се изчислява на 215 000 кв. км. Тази военновременна България, чиито представители се появяват в Брест-Литовск, за да подпишат мирния договор с победена Русия е ПО-ГОЛЯМА от Санстефанска България!
Тук ще добавим че български войски и дори администрация има в Източно Косово, където съществуват два български окръга - Призренски и Прищенски, които български учени посещават и проучват по време на своята голяма анкета през 1916 г. Имаме войски и в Албания, където българското влияние е много силно и дори е обсъждана кандидатурата на княз Кирил Преславски за албански монарх.
Важна съществена разлика от Санстефанска България е, че тази България от 1917-1918 г., която можем да я наречем условно "Брест-Литовска" е РЕАЛНО УПРАВЛЯВАНА и изцяло контролирана територия с българска администрация (чиновници) и български войски.
Това е неоспорим факт, който българското правителство и войски постигат в условията на световна война, и който дори руските войски не успяват да реализират и наложат 40 години преди това в Сан Стефано. Тогава обширни части от очертаните санстефански земи на България (почти цяла Македония, Западна Тракия, Родопите, Одринско, Пиротско) остават незаети от руски окупационни войски.
По това време България е главна военно-политическа сила на Балканите. Сърбия и Румъния са победени и разгромени през 1915 и 1916 г., а в техните столици съответно Ниш и Букурещ маршируват български войски и са провеждани български военни паради на победата. Гърция е дълбоко разделена политически и фактически разпокъсана на два лагера, обявяващи се за или против Антантата, която е окупирала с войските си дори една част от територията й, т.е. гръцкият суверенитет е поставен под голям въпрос. Черна гора е победена и окупирана от Австро-Унгария през 1916 г.
При тези условия България е естествен военно-политически хегемон на Балканския п-в, който обира плодовете на своите военни победи над руските императорски войски в Брест - Литовск на 3.03.1918 г.
Този договор не носи на България някакви териториални придобивки, но е важен международен акт, който ни спасява от унищожение, тъй като е резултат от големия подвиг на българската войска в Добруджа, отблъснала в кръвопролитни боеве руската агресия към Цариград и Проливите, и осигурила оцеляването на българската държава.
Този факт е доста по-важен от осъществяването на националното обединение, защото ако не бяха спрени и разгромени руските войски в Добруджа и Румъния не само нямаше да има обединена България, а и самата българска държава можеше да бъде погубена.
В заключение ще посочим, че всеки народ има право на суверенен избор на свой национален празник. Българският избор обаче на такава важна дата не е направен сполучливо. Той е натрапен от русофилите без никакви дискусии. Националният празник затова е такъв, защото трябва да обединява, а не да разединява. Недопустимо е една историческа дата като 3 март да се използва и експлоатира за политически цели, не за прослава на борбите на българския народ за освобождение и национално обединение, а за пропаганда на русофилство и за разпространение на русофилските лъжи за България и българите. Нелицеприятният факт, е че вместо честване на българските национални герои и борби на всеки 3 март се пропагандира чуждопоклонството в полза на друга чужда държава - Русия.
Изборът на дата за национален празник трябва да се проведе след задълбочена дискусия с участие на много авторитети и специалисти, каквато не е била проведена никога и не е ясно дали някога ще бъде проведена.
Има и други значими дати в българската история, които заслужават да се честват като национални празници - 24 май, ден на българската просвета и култура, пропагандирана грешно според русофилската митология като "славянска", 6 септември - деня на българското Съединение от 1885 г. или 22 септември - деня на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г. Датите на Съединението и Независимостта на България - 6-ти и 22-ри септември - са единствените, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници.
В галерия: Авторът - Янко Гочев
*Янко Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология. Гочев е автор и на поредица за трагедията на таврийските българи, публикувана от Faktor.bg(виж ТУК)
Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва " История", а по-късно и "Право". Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.

четвъртък, 3 март 2016 г.

ЗА СТРОЕЖА НА ШИПКА -ФБ -03.03.2016.


Достойните българи: Строителят на Шипка

Пеньо Атанасов – Бомбето започва строежа само на 26 години, после три десетилетия не стъпва на паметника
0
2016-02-28 13:38:00
Достойните българи: Строителят на Шипка
Лятото на 1980 г. От институт „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище. Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Заприказвах се с тях и се поинтересувах дали има събития и легенди за селото и за неговите жители. Един от присъстващите ми рече: „Е-ее, онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересният в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”.
Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. За цял месец време привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот.
Пеньо Атанасов е роден на 2 юни 1902 г. в семейството на преселници от Габровско. На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесал и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина. По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор-предприемач, който му давал правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край Горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.
През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник.
Той бил започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.
През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.
„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!”. Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”
Майстор Пеньо Бомбето на ниво на паметника в края на 1927 г.
Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: “Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”.
Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно. Останал сам, Пеньо не се отчаял
След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.
„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.
Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се “механизирахме” с бензинов двигател.
Повечето от зидарите бяха от нашия край. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията
Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало го доставяха с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме от там.
Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен беше 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата.
Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!
Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя.
Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях, хем яд!…”.
Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи.
Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха.
„А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи пак бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово.
Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал.
Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”
По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!”.
През 1968 г. Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „Чакай, е, момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!”.
Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.
Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето”. След публикуването на моя статия за бай Пеньо във в. „Антени” през 1981 г. из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав. По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества. Това е една, макар и много закъсняла, значителна морална награда за неговото благородно дело.
Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85-годишна възраст (1987 г.) в град Попово, където е погребан.
Вечна му памет!
Боян БАЛКАНСКИ, Искрец, Софийско
2016-02-28 13:38:00
0
ПОСЛЕДНИ НОВИНИ
  • Коментари
  • Коментар
Vkontakte
Прочети също
Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на Агенция BIG5.BG, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на Агенция BIG5.BG, посочване на източника и добавяне на линк към www.big5.bg.
Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.Този уебсайт е собственост на "БИГ5" ООД
Прочети повече на: http://www.big5.bg/
Copyright © 2012-2015, BIG 5

В тишината на старите къщи

Домът на добруджанеца

Народното жилищно строителство се развива на основата на донесените от славяни и прабългари традиции и заварената на Балканите архитектурна култура. Още древногръцкият летописец Страбон описва една от най-старите форми на традиционно жилище в Добруджа – уземната /вкопана/ къща, използвана от някогашните обитатели на равнината – траките. Подходящите природо-географски условия, лесният начин на изграждане, обуславят дългия период на съществуване и широката област на разпространение на този ранен, примитивен тип жилище. Льосовата почва благоприятства изкопаването на 1,50 – 2 м дълбоки ями, които представляват пространството на уземната къща. Землянката е обикновено двуделна. През дървена врата, разположена в южната й част, се влиза в първото помещение с огнище /оджак/, наричано „къща”, където обитателите приготвяли храната и прекарвали по-голямата част от деня. В съседната стая – „соба”, където се спи, имало зидана печка за отопление. По-късно към жилищното пространство се прибавя и трета стая.
 
уземна къща
От древните уземни жилища, с промяната на обществено-икономическите условия, възникват едноделните и двуделни наземни къщи. През следващите столетия постепенно се добавят редица нови конструктивни елементи и архитектурни детайли, променят се строителните материали и техниката на градеж, оформя се външния и вътрешен художествено-декоративен облик. Дошли в равнината от различни места на България, заселниците градят своите домове, следвайки традициите на своя край, претворявайки по неповторим начин наследените умения на строителното си майсторство, но и съобразявайки се с местните природни и социално-битови особености, за да създадат специфичната като форма, пространство, планова композиция и функционално разпределение добруджанска къща, която придава неповторимия архитектурен стил на селата в цялата област.
 
Широко разпространение има традиционната двуделна къща, изградена от кирпич /непечени тухли/, камък, дърво, с подове от трамбована глина или дъски, с характерния четиристрешен покрив и състояща се от стая с огнище – „къщи” и стая за спане – „соба”. Животът на семейството се съсредоточавал в помещението „къщи”, което е било основното пространство за задоволяване на битовите потребности. Собата, чиято първоначална функция е била само за спане, предимно за по-младите, постепенно увеличава своите размери и се използва за домакинска работа и посрещане на гости. Обикновено по цялата дължина на предната фасада е имало покрито пространство – навес, познат с различни имена сред отделните етнографски групи население – сундурма, кьошк, чардак и др. 
 
къща с. Крушари        къща с. Безмер       къща с. Красен
 къща с. Крушари                     къща с. Безмер                    къща с. Красен
 
С богати архитектурно-композиционни елементи се отличават триделните и многоделни жилища. на по-заможните стопани, в които основен организационен и композиционен център е отново помещението с огнище. Издаденият напред и издигнат над земята чардак придава лекота, изисканост и красота на къщата. Каменна или дървена стълба, открояваща се на фасадната симетрия, води от приземния етаж към просторните соби. Дървени миндерлици покрай стените очакват гостите. Традиционното жилище е съградено сред обширен двор, в който са разположени стопански постройки, обори, кошари, хамбари, свързани с поминъка на населението. Високи каменни, кирпичени или дървени огради с големи порти опасват дома.
 
Добруджанската къща се отличава със сравнително бедни архитектурни детайли, но с изключително богата, специфична полихромна украса от постни бои – охра, червена, синя, жълта, черна. Обикновено външно е варосана, а в различни комбинации от цветове или чисти тонове са боядисани гредите, парапетите, вратите, прозорците, което придава особена топлина и уют на жилището и е една прекрасна самобитна изява на народното изкуство. На фона на тази пъстроцветна, жизнена, ефектна украса, умело съчетана с предназначението на всяко едно от помещенията, се открояват отделните предмети от покъщнината, задоволяващи ежедневните потребности на стопаните.
 
Традиционната добруджанска къща е винаги чисто поддържана, добре подредена, отличава се с простота и целесъобразност на вътрешното обзавеждане, като различните архитектурни елементи и покъщнина, които оформят интериора, създават и специфичния му художествено-декоративен облик. Извършването на основната домакинска работа се съсредоточава в помещението „къщи”, в което своеобразен център е огнището с подредените около него предмети за разпалване на огъня и приготвяне на храната. Съществен елемент от вътрешната уредба е „водникът” /бакърницата/ – мястото за окачване на кобилицата и менците /съдовете за вода/.
 
Върху белите, варосани стени, ярко се открояват тъмните дървени полици с наредените пъстри глинени паници, шарени стомнии гювечи, медни сахани и синии /големи тави/,лъжичници за прибиране на дървените лъжици и вилици. Меката светлинана газеничето придава уют на стаята. А върху рогозката, с която е постлан подът, около кръглата, ниска софра и малки, трикраки столчета, се събира цялото семейство.
 
В килера са подредени сандъкът за брашно, нощвите и панакодата за приготвяне на хляба, дървените лопати за печене, делвите с петмез и рачел, гърнетата с мас, оцетарниците – глинени съдове за оцет. В мазата се съхраняват съдовете за приготвяне на зимнината, бъчвите за вино и ракия, тулуми със сирене; дървената буталка за избиване на масло, кратуните със сол, вили, дикани и дребен селскостопански инвентар, свързан със земеделския бит на добруджанеца. Тук е и мястото за стана, чекръците, хурките и други уреди, необходими за домашните занаяти.
 
Представителна функция има собата, в която се посрещат гостите. Характерен елемент е високата, зидана печка – „кюмбе”, край която в студените зимни месеци, върху постелки на пода, нощува цялото семейство. За бебетата се приготвя специална висяща люлка от прегънато парче черга, спусната с въжета от гредата на тавана. На дървен одър до печката се подреждат дюшеците, чергите, завивките и възглавниците. Писаните „брашовски” сандъци крй стената пазят чеиза /прикята/ на невестата и спомена за моминството. Цялата северна стена обикновено е запълнена с вградените долапи, в които се „надиплят” различните тъкани. Върху глинен одър край печката или на дървени пейки сядат гостите.
 
С изключително видово разообразие, прекрасни багри и богати орнаменти, се отличават декоративните тъкани, предназначени за ежедневни битови нужди, украса на дома или традиционни празници. С много умение, творческа фантазия и естетически вкус, са изработени различните черги, килими, възглавници, пешкири, торби, които внасят свежест и красота в дома, и показват майсторството и изискания художествен усет на добруджанката. 
 
Като най-стари са познати „тупаните” черги в естествения цвят на вълната – бял, черен, бозов, които след изтъкаването се тупат на тепавица. По-късно се наблюдава разнообразяване на използваната техника на тъкане – „бабчена”, „лита” „дигана дъска”; обогатявяне на колорита и добавяне на редуващи се тесни и широки ивички в различни цветове; а известните като „пъстри” добруджански черги създават уют и празничност във всеки дом. Със своя ярък колорит, многообразие от геометрични орнаменти, изпълващи цялото поле, или редуващи се с хоризонтални цветни ивици , се отличават котленските черги и килими.
 
             
 
Творческата фантазия и висок естетически критерий на добруджанката намират своя широк простор за изява в изработката на въглавниците – съществен елемент от уредбата и украсата на дома.  В свежи червени, жълти, сини, оранжеви, зелени тонове са „вадените” възглавници. Те се отличават с богат колорит и изключително разнообразие от композиционни решения и мотиви, растителни, геометрични, животински орнаменти – силно стилизирани слънца, звезди, кръстове или реалистично изработени лалета, рози, пауни, петли, коне, елени и др, разположени по цялото поле, в средата или в редуващи се ивици.
 
Красиви вадени въглавници невестата подарява на свекъра, свекървата и кумата в израз на почит и уважение и като доказателство за своите тъкачески умения и майсторство. Позната още на славяните е старинната техника на орнаментиране чрез „дигана дъска”. Красиви са и „масурчените” възглавници, при които на едноцветното поле като пъстра броеница се открояват редовете от разноцветни масури.
 
Различни по предназначение, размери и орнаметика са пешкирите. Наред с чисто утилитарната си /практическа/ функция, те служат и за украса на дома – за „поред”/за нареждане/, за дар на близки и роднини при календарни и семейни празници и са неотменна, съществена част от чеиза на момата С много любов и старание са изработени дългите до 3 м „годенишки” пешкири, които имат специфична украса, символ на любов и плодовитост – широка, ажурена ивица, с втъкани в нея две птици и червена роза. Антропоморфни женски фигури, красиви зооморфни елементи, вази с цветя, редуващи се ритмично цветни ивици по цялата дължина или богато украсени с различни мотиви краища, са само малка част от неповторимата орнаментика на добруджанските пешкири.
                                                                  
Задължителен елемент във вътрешната уредба на жилището е и ковьорът. Изработени в големи размери, спуснати по цялата стена, с различни животински и растителни мотиви, разположени в хоризонтални ивици, шахматни редове или цели килимени композициии, тези декоративни тъкани са прекрасни художествени произведения на народното изкуство.
 
          
 
Орнаментите в декоративните тъкани разкриват следи от древни вярвания и представи. Старинни астрални мотиви са кръгът, ромбът, звездите. Митологичната представа за космическото дърво, т. нар. дърво на живота, намира израз в неговото често, стилизирано по специфичен начин изображение. От дълбока древност водят началото си и различните животински и растителни орнаменти, свързани с почитта към природата и израз на хармонията, в която човек живее със света около себе си. Магическа сила според народните представи притежават и различните цветове. Самобитният народен творец вярва, че съчетанието от различни орнаменти в определени багри превръща везбената или тъканна украса в своеобразен знак, който може да предпази човек от злини, да му осигури здраве и благоденствие, а чрез изкуството, предавано от майка на дъщеря, могат да се разчетат древните послания на предците. Шарен за добруджанката означава красив. Пъстри са чергите, с които тя постила дома си, възглавниците, с които краси къщата, ковьорите, които окачва по стените, дрехите, с които се гизди. Червеният цвят предпазва от лоши очи и от уроки, прогонва злините и зарежда човека със сила и енергия. Белият дарява хората с младост, чистота и дълголетие. Зеленият омайва с дъха на вечно възраждащия се живот и непрекъсната обновителност, ведрината на синия приближава човек към небесата и към божественото. Златният жълт цвят, свързан със слънцето, огъня и светлината, носи блясъка на вечността и богатството, кафявият напомня за уханието на чернозема и щедростта на земята.
 
Събрало вековния опит на българката от общуването с природата, превърнато в хиляди символи и знаци, родени от опита да се разбере заобикалящия свят и се разкрият неговите тайни, самобитното народно изкуство носи своята неповторима, художествена магия и стародавното желание на всеки човек за здраве, щастие и благоденствие.
- See more at: http://ebridge.info/bg/statii/v-tishinata-na-starite-kyshti#sthash.c6AFS4H5.dpuf

В тишината на старите къщи

Домът на добруджанеца

Народното жилищно строителство се развива на основата на донесените от славяни и прабългари традиции и заварената на Балканите архитектурна култура. Още древногръцкият летописец Страбон описва една от най-старите форми на традиционно жилище в Добруджа – уземната /вкопана/ къща, използвана от някогашните обитатели на равнината – траките. Подходящите природо-географски условия, лесният начин на изграждане, обуславят дългия период на съществуване и широката област на разпространение на този ранен, примитивен тип жилище. Льосовата почва благоприятства изкопаването на 1,50 – 2 м дълбоки ями, които представляват пространството на уземната къща. Землянката е обикновено двуделна. През дървена врата, разположена в южната й част, се влиза в първото помещение с огнище /оджак/, наричано „къща”, където обитателите приготвяли храната и прекарвали по-голямата част от деня. В съседната стая – „соба”, където се спи, имало зидана печка за отопление. По-късно към жилищното пространство се прибавя и трета стая.
 
уземна къща
От древните уземни жилища, с промяната на обществено-икономическите условия, възникват едноделните и двуделни наземни къщи. През следващите столетия постепенно се добавят редица нови конструктивни елементи и архитектурни детайли, променят се строителните материали и техниката на градеж, оформя се външния и вътрешен художествено-декоративен облик. Дошли в равнината от различни места на България, заселниците градят своите домове, следвайки традициите на своя край, претворявайки по неповторим начин наследените умения на строителното си майсторство, но и съобразявайки се с местните природни и социално-битови особености, за да създадат специфичната като форма, пространство, планова композиция и функционално разпределение добруджанска къща, която придава неповторимия архитектурен стил на селата в цялата област.
 
Широко разпространение има традиционната двуделна къща, изградена от кирпич /непечени тухли/, камък, дърво, с подове от трамбована глина или дъски, с характерния четиристрешен покрив и състояща се от стая с огнище – „къщи” и стая за спане – „соба”. Животът на семейството се съсредоточавал в помещението „къщи”, което е било основното пространство за задоволяване на битовите потребности. Собата, чиято първоначална функция е била само за спане, предимно за по-младите, постепенно увеличава своите размери и се използва за домакинска работа и посрещане на гости. Обикновено по цялата дължина на предната фасада е имало покрито пространство – навес, познат с различни имена сред отделните етнографски групи население – сундурма, кьошк, чардак и др. 
 
къща с. Крушари        къща с. Безмер       къща с. Красен
 къща с. Крушари                     къща с. Безмер                    къща с. Красен
 
С богати архитектурно-композиционни елементи се отличават триделните и многоделни жилища. на по-заможните стопани, в които основен организационен и композиционен център е отново помещението с огнище. Издаденият напред и издигнат над земята чардак придава лекота, изисканост и красота на къщата. Каменна или дървена стълба, открояваща се на фасадната симетрия, води от приземния етаж към просторните соби. Дървени миндерлици покрай стените очакват гостите. Традиционното жилище е съградено сред обширен двор, в който са разположени стопански постройки, обори, кошари, хамбари, свързани с поминъка на населението. Високи каменни, кирпичени или дървени огради с големи порти опасват дома.
 
Добруджанската къща се отличава със сравнително бедни архитектурни детайли, но с изключително богата, специфична полихромна украса от постни бои – охра, червена, синя, жълта, черна. Обикновено външно е варосана, а в различни комбинации от цветове или чисти тонове са боядисани гредите, парапетите, вратите, прозорците, което придава особена топлина и уют на жилището и е една прекрасна самобитна изява на народното изкуство. На фона на тази пъстроцветна, жизнена, ефектна украса, умело съчетана с предназначението на всяко едно от помещенията, се открояват отделните предмети от покъщнината, задоволяващи ежедневните потребности на стопаните.
 
Традиционната добруджанска къща е винаги чисто поддържана, добре подредена, отличава се с простота и целесъобразност на вътрешното обзавеждане, като различните архитектурни елементи и покъщнина, които оформят интериора, създават и специфичния му художествено-декоративен облик. Извършването на основната домакинска работа се съсредоточава в помещението „къщи”, в което своеобразен център е огнището с подредените около него предмети за разпалване на огъня и приготвяне на храната. Съществен елемент от вътрешната уредба е „водникът” /бакърницата/ – мястото за окачване на кобилицата и менците /съдовете за вода/.
 
Върху белите, варосани стени, ярко се открояват тъмните дървени полици с наредените пъстри глинени паници, шарени стомнии гювечи, медни сахани и синии /големи тави/,лъжичници за прибиране на дървените лъжици и вилици. Меката светлинана газеничето придава уют на стаята. А върху рогозката, с която е постлан подът, около кръглата, ниска софра и малки, трикраки столчета, се събира цялото семейство.
 
В килера са подредени сандъкът за брашно, нощвите и панакодата за приготвяне на хляба, дървените лопати за печене, делвите с петмез и рачел, гърнетата с мас, оцетарниците – глинени съдове за оцет. В мазата се съхраняват съдовете за приготвяне на зимнината, бъчвите за вино и ракия, тулуми със сирене; дървената буталка за избиване на масло, кратуните със сол, вили, дикани и дребен селскостопански инвентар, свързан със земеделския бит на добруджанеца. Тук е и мястото за стана, чекръците, хурките и други уреди, необходими за домашните занаяти.
 
Представителна функция има собата, в която се посрещат гостите. Характерен елемент е високата, зидана печка – „кюмбе”, край която в студените зимни месеци, върху постелки на пода, нощува цялото семейство. За бебетата се приготвя специална висяща люлка от прегънато парче черга, спусната с въжета от гредата на тавана. На дървен одър до печката се подреждат дюшеците, чергите, завивките и възглавниците. Писаните „брашовски” сандъци крй стената пазят чеиза /прикята/ на невестата и спомена за моминството. Цялата северна стена обикновено е запълнена с вградените долапи, в които се „надиплят” различните тъкани. Върху глинен одър край печката или на дървени пейки сядат гостите.
 
С изключително видово разообразие, прекрасни багри и богати орнаменти, се отличават декоративните тъкани, предназначени за ежедневни битови нужди, украса на дома или традиционни празници. С много умение, творческа фантазия и естетически вкус, са изработени различните черги, килими, възглавници, пешкири, торби, които внасят свежест и красота в дома, и показват майсторството и изискания художествен усет на добруджанката. 
 
Като най-стари са познати „тупаните” черги в естествения цвят на вълната – бял, черен, бозов, които след изтъкаването се тупат на тепавица. По-късно се наблюдава разнообразяване на използваната техника на тъкане – „бабчена”, „лита” „дигана дъска”; обогатявяне на колорита и добавяне на редуващи се тесни и широки ивички в различни цветове; а известните като „пъстри” добруджански черги създават уют и празничност във всеки дом. Със своя ярък колорит, многообразие от геометрични орнаменти, изпълващи цялото поле, или редуващи се с хоризонтални цветни ивици , се отличават котленските черги и килими.
 
             
 
Творческата фантазия и висок естетически критерий на добруджанката намират своя широк простор за изява в изработката на въглавниците – съществен елемент от уредбата и украсата на дома.  В свежи червени, жълти, сини, оранжеви, зелени тонове са „вадените” възглавници. Те се отличават с богат колорит и изключително разнообразие от композиционни решения и мотиви, растителни, геометрични, животински орнаменти – силно стилизирани слънца, звезди, кръстове или реалистично изработени лалета, рози, пауни, петли, коне, елени и др, разположени по цялото поле, в средата или в редуващи се ивици.
 
Красиви вадени въглавници невестата подарява на свекъра, свекървата и кумата в израз на почит и уважение и като доказателство за своите тъкачески умения и майсторство. Позната още на славяните е старинната техника на орнаментиране чрез „дигана дъска”. Красиви са и „масурчените” възглавници, при които на едноцветното поле като пъстра броеница се открояват редовете от разноцветни масури.
 
Различни по предназначение, размери и орнаметика са пешкирите. Наред с чисто утилитарната си /практическа/ функция, те служат и за украса на дома – за „поред”/за нареждане/, за дар на близки и роднини при календарни и семейни празници и са неотменна, съществена част от чеиза на момата С много любов и старание са изработени дългите до 3 м „годенишки” пешкири, които имат специфична украса, символ на любов и плодовитост – широка, ажурена ивица, с втъкани в нея две птици и червена роза. Антропоморфни женски фигури, красиви зооморфни елементи, вази с цветя, редуващи се ритмично цветни ивици по цялата дължина или богато украсени с различни мотиви краища, са само малка част от неповторимата орнаментика на добруджанските пешкири.
                                                                  
Задължителен елемент във вътрешната уредба на жилището е и ковьорът. Изработени в големи размери, спуснати по цялата стена, с различни животински и растителни мотиви, разположени в хоризонтални ивици, шахматни редове или цели килимени композициии, тези декоративни тъкани са прекрасни художествени произведения на народното изкуство.
 
          
 
Орнаментите в декоративните тъкани разкриват следи от древни вярвания и представи. Старинни астрални мотиви са кръгът, ромбът, звездите. Митологичната представа за космическото дърво, т. нар. дърво на живота, намира израз в неговото често, стилизирано по специфичен начин изображение. От дълбока древност водят началото си и различните животински и растителни орнаменти, свързани с почитта към природата и израз на хармонията, в която човек живее със света около себе си. Магическа сила според народните представи притежават и различните цветове. Самобитният народен творец вярва, че съчетанието от различни орнаменти в определени багри превръща везбената или тъканна украса в своеобразен знак, който може да предпази човек от злини, да му осигури здраве и благоденствие, а чрез изкуството, предавано от майка на дъщеря, могат да се разчетат древните послания на предците. Шарен за добруджанката означава красив. Пъстри са чергите, с които тя постила дома си, възглавниците, с които краси къщата, ковьорите, които окачва по стените, дрехите, с които се гизди. Червеният цвят предпазва от лоши очи и от уроки, прогонва злините и зарежда човека със сила и енергия. Белият дарява хората с младост, чистота и дълголетие. Зеленият омайва с дъха на вечно възраждащия се живот и непрекъсната обновителност, ведрината на синия приближава човек към небесата и към божественото. Златният жълт цвят, свързан със слънцето, огъня и светлината, носи блясъка на вечността и богатството, кафявият напомня за уханието на чернозема и щедростта на земята.
 
Събрало вековния опит на българката от общуването с природата, превърнато в хиляди символи и знаци, родени от опита да се разбере заобикалящия свят и се разкрият неговите тайни, самобитното народно изкуство носи своята неповторима, художествена магия и стародавното желание на всеки човек за здраве, щастие и благоденствие.
- See more at: http://ebridge.info/bg/statii/v-tishinata-na-starite-kyshti#sthash.c6AFS4H5.dpuf
- See more at: http://ebridge.info/bg/statii/v-tishinata-na-starite-kyshti#sthash.c6AFS4H5.dpuf
- See more at: http://ebridge.info/bg/statii/v-tishinata-na-starite-kyshti#sthash.c6AFS4H5.dpuf