ЗА ЛЕВСКИ - ЛИЧЕН ЖИВОТ - ФБ - 28.01.2016.

Васил Левски бил женкар! Монахиня споделяла леглото му! Имал над 20 любовници из България и Сърбия!

На 27 декември е поредната годишнина от залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче през 1872 г. Независимо от постоянните опити да се развенчае светостта на Апостола, като се подхвърлят уж нови разкрития за него, Левски винаги ще е националният герой на България. На когото нищо човешко не му е чуждо, включително и жените.

Образът на Апостола като аскет, който не пие, не пуши и по жени не ходи е създаден от Захари Стоянов през 1883 г. в книгата „Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му“. Захари Стоянов пише: „Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те затова, защото ги няма, а аз от себе си не исках да ги създавам. Не пожелах да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах“ и „ох“. Да се е пленил от черни очи, при всичко, че мнозина автори, когато захващат да описват някой въстаник, срам ги е ако техният херой остане така сух, без нежни погледи. Аз казах за моят херой онова, което е положителна истина и което е той вършил, а комуто се види грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика“.

С тези думи авторът на „Записките…“ задава рамката, в която повече от век е изследван и представян образът на Апостола – като средновековен светец, на когото всичко човешко е чуждо. Така че дори днес все още изглежда светотатство да се говори, че Левски убива момче и до края на живота си не може да си прости това. Както и че Апостола е нормален мъж, който не се жени, но приема ласките и помощта на нежния пол.

Смята се, че пръв покойния проф. Николай Генчев загатва, че в живота на Левски е имало жени. В своите „12 мита за българската история“ Божидар Димитров пише преди десетилетие: „Политиците, особено успелите политици, не са светци. И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието. Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотаство), и хора трепе в Белгарадската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията“.

Васил Иванов Кунчев се влюбва за пръв път през 1867 г., когато е във Втората българска легия на Георги Раковски в Белград, изтъква един от най-големите изследователи на Левски проф. Дойно Дойнов и посочва, че зимата и пролетта на 1968 г. са може би най-щастливи в лично отношение мигове на Апостола. Той ги прекарва с голямата си любов. Васил се сблъсква случайно на улицата в сръбската столица с Ана Бояджиева от Калофер. Тя е по-малка с около 10 г. от него. Двамата се познават от Карлово, където е първата им срамежлива среща на улицата в размяната на влюбени погледи.

Ана е една от седемте дъщери на бояджията Иван Томов. Тя е доста симпатична, освен това е забавна и умна. Завършва девическото училище в Калофер и незнайно по какви причини решава да стане монахиня. Заминава да учи богословие в Белград. Където с Васил стават неразделни след като се срещат в една августовска вечер.

Според Божидар Димитров между Васил и Ана е имало и любов, и секс. Други изследователи обаче отхвърлят това. В Белград Васил подарява на Ана, която го моли да я нарича с калугерското й име Емилия, своя снимка. На нея бъдещият апостол е с четническа униформа и сабя. Без преувеличение може да се каже, че до края на живота си през 1912 г. монахиня Емилия държи снимката на Левски до сърцето си. В Белград, където любовта между двамата се разгаря Емилия му плете ръкавици и превързва раната му от несполучливата операция от апендисит, която Васил преживява.

Според свидетелствата на Васил Караиванов, син на сестрата на Емилия – София Бояджиева в Белград „отношенията между Левски и леля стават сърдечни“. „Упорито Левски понасял тежката участ на беден емигрант, но може би близостта на Емилия му давала сили. Емилия, чийто почерк и образование надвишавали тези на Левски, често му пишела писмата. И той с удоволствие казвал, че си има секретар. Така в дни на лишения и революционен живот се започва една велика забранена и от Бога любов, за да бъде забранена за цял живот“, отбелязва в спомените си Васил Караиванов и така намеква, че връзката на Левски с монахиня Емилия никога не прекъсва до бесилото.

Двамата се срещат в Карлово, където Емилия е назначена за учителка. Тя така и не може да приеме до смъртта си, че любимият й мъж е обесен. Но никога не говори за връзката си с Апостола, с изключение на изпуснати фрази пред най-близките.

Васил Караиванов е убеден, че Левски пише песен за леля му и дори твърди, че чувал как двамата я пеят. Казва се „Одавна ли си момне ле калугерица“. Песента има типични народни еротични мотиви.

Има недоказани твърдения, че карловската фамилия Поплуканови гласяла Левски за годеник на най-малката щерка на поп Лукан – Йорданка. Но тя починала на 16 г. в края на 1872 г. малко преди залавянето на Дякона.

Сестрите Неда, Тота и Гана Тачеви от Карлово често крият Апостола в дома си. В тяхната къща той не само съхранява революционни документи, но стои преоблечен като жена ако някоя любопитна съседка реши да погледне какво става зад прозорците. Дори ако някой влезе вътре, той веднага грабвал хурка и вретено и започвал уж да преде, навел глава, задълбочен в работата.

На Неда хрумва идеята да преоблече Левски като бременна булка, за да го изведе по-лесно от града, а в останалото време тя обикаля предрешена като дрипава бабичка, за да подслушва заптиетата на площада и да разнася документи.

Революционни книжа пренасят и съхраняват и други съгражданки на Апостола – Неда Маджарова и дъщеря й Мария, чиято къща също служи за скривалище. Ефросиния Цонева, Ана Кункова, Марийка Сиркова, Мария Ганева – това е една малка част от жените, рискували живота си заради Левски.

Някъде между легендата и истината е и друга история на Левски и жените, които са му помагали. След дълго пътуване Дяконът отседнал в женския метох в Калофер, където игуменка била неговата леля – монахинята Христина. Когато конски тропот на заптиетата нарушил тишината и спокойствието, Левски скочил, облякъл женски монашески дрехи и побързал да се присъедини към монахините, които отивали на вечерна молитва. Спокойно минал покрай насядалите под асмата турци, погледнал ги срамежливо, поздравил ги и продължил към черквата на метоха.

Друг път турците пак дошли в метоха, левски пак бил там. Игуменката се изплашила, но той пак облечен като монахиня им поднесъл кафе и те пак не го познали.