ТОДОР РИЗНИКОВ - БИОГРАФСКИ

ТОДОР ИВАНОВ ВАСИЛЕВ или ТОДОР РИЗНИКОВ;
РОДЕН 28.05.1932, СЕЛО КОМАРЕВО, ВАРНЕНСКО; СИН НА ИВАН ВАСИЛЕВ - ДЕТСКИ ПИСАТЕЛ;
ПОЧИНАЛ 03.02.1992, СОФИЯ.
ПИСАТЕЛ, ЛИТЕРАТУРОВЕД, ФОЛКЛОРИСТ, ИЗСЛЕДОВАТЕЛ, ПОПУЛЯРЕН НАРОДОВЕДАСЛОВЕНИСТ. ОТШЕЛНИК В СКАЛИТЕ ПРИ МАДАРА.
ЗАВЪРШВА БЪЛГАРСКА ФИЛОЛОГИЯ (1974.!) ПРИ ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕ "СВЕТИ СВЕТИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ".
РЕДАКТОР: РЕПЕРТОАРНО БЮРО ЦДНА (1955-1956.!) СПИСАНИЕ "ПРОСТОРИ" (1958), ИК "ГЕОРГИ БАКАЛОВ"-ВАРНА (1962-1964)!
РЪКОВОДИТЕЛ НА МЛАДЕЖКА БОЯДЖИЙСКА БРИГАДА В КРЕМИКОВЦИ (1960-1962).
ЛИЧЕН СЕКРЕТАР НА ПИСАТЕЛЯ ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ (1970-1972).
УРЕДНИК НА ОТДЕЛ "ВЪЗРАЖДАНЕ" В НАЦИОНАЛЕН МУЗЕЙ ЗА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА (1977-1999).
ПЪРВА ПУБЛИКАЦИЯ - ВЕСТНИК "КООПЕРАТИВЕН ФРОНТ" (1948).
ПРЪВ ПОСТАВЯ ВЪПРОСА ЗА ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ НА ПРОБЛЕМА "ВЕДА СЛОВЕНА", ВПОСЛЕДСТВИЕ ИГНОРИРАН И ЗАТЪМНЕН ОТ ТОТАЛИТАРНИ НАУЧНИ СВЕТИЛА, НО ОСТАНАЛ ВЕРЕН НА СЕБЕ СИ И ПРОДЪЛЖИЛ ДА СЪБИРА И ИЗСЛЕДВА.
ПУБЛИКАЦИИТЕ МУ, СА РАЗПРЪСНАТИ ИЗ ПЕРИОДИЧНИЯ ПЕЧАТ - БЕЗ ДА БЪДАТ СЪБРАНИ И ИЗСЛЕДВАНИ.
КНИГИ: "ГЕРЧО НА ПЪРЗАЛКА" - ДЕТСКА (1958); "ЛЕТЯЩАТА ПРАШКА" - ПОЕМА (1960); "МАРКО - УЧЕН КОТАРАК" - ДЕТСКА (1962); "ЛОВЕЦЪТ НА БАЛОНИ" - ДЕТСКА (1969); "ХИТЪР ТУНЧО И ДЕВЕТТЕ ЛЪВА" - ДЕТСКА (1969); "ЛОВЕЦЪТ НА ДИВИ ПАТИЦИ" - РОМАН (1965, 1980.!)

НА МА-ТА-РА ПАЗИТЕЛЯТ ЧУТТОВЕН

THE SIN TO THE POETS IS NOT LIABLE FOR REMISSION - Doktorow
© 2008 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
НА МА-ТА-РА ПАЗИТЕЛЯТ СВЕТОВЕН
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

В ЗНОЙНАТА ИСТОРИЯ на ниските варненски литературни страсти, името на покойния Тодор РИЗНИКОВ (1932-1992!) отваря слабоизвестна, забележително интригуваща духовна страница. Чужд на вечните литературни ежби на дребно; кой доколко е поет – кой съвсем не е поет, кой до къде е писател – от кога журналист, къде се поставя запетайка или запетайка придружена с тире, (Съдбовен грях за задочници!); Тодор РИЗНИКОВ успя отрано да се уедини в своя собствена си вътрешна интелектуална ниша, на самопожертвувателно пътешественическо самозамонашване. За да се открои. И разграничи.



ЧЕРПЕЙКИ ОТ ПОГРЕБАНОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА НА БЪЛГАРИЯ, Тодор РИЗНИКОВ изненадващо се появява по научни, и не чак толкова научни, форуми. Където хвърля дискусионна ръкавица, по проблемите на Прото-България. Рядко приемана за словесен двубой. (Мнозина бързат да си вземат писмени бележки!) Времената са орисано преходни. Дискусиите - регламентирани. Всъщност нежелателни. (Не се знае - от коя трънка какъв заяк би пръкнал. Ето защо – млък!) Прескрипциите в науката идват от високо, та вихърът на компетентната безкомпетентност е шеметен. (Понастоящем дваж!) Чужд на вечните гонения по стълбата нагоре - която винаги води надолу, Тодор РИЗНИКОВ си позволява така да удря словесна к?па у з?ми, че да събере ?чи на докладчици, слушатели, и партай-наблюдатели. Неговите оригинални, неправоверни прозрения и хипотези; за произхода и вярванията на Прабългарите; са в отчайващ разрез с официализираната историческа наука. Превърната чрез догми в козметичка световна. Практиката на персонална творческа изява по Българската Земя Хубава е доказала и доказва, как подобни личности рядко успяват да получат обществен отклик и признание. Освен всред аркадаш-запалянковци. Частните сказки не са забранени, но са подменени с пропаганден лекторски апарат. Структуриран основно от съпруги на партай-босове. Устати женуря, нападнали трибуните на Великото Народно Събрание - в по-късно време.

Задънили зовът за Братство, Равенство и Свобода, навреме. (Дори в настоящите дни на духовен мързел и политическо непостоянство, сказки изнасят единствено премиери и министри в присъствие на глобално забавляващи се топ-западняци. Учените – за какво! Туй да не ти е Асен Златаровото време!) Нови идеи биват допускани единствено, като аспект на хиперцентрализирана партийна дружбаш цедилка. Така че, докато се върши нещо – нищо да не се свърши. Резултат на тежки умувания от принудително олисяли белокоси лаици. Около мащабни маси под червено сукно. Следвайки безскрупулни “революционни” рецепти. Пропаганда, която отдавна не е комунистическа, ни болшевишка, ами откровено национализползваческа. Всеки публичен доклад, всеки научен труд, безусловно започва и завършва със задължително обезсмъртяване на партийни вождове. По недоглеждане класифицирани като “световни философи”. Университетските катедри пъшкат под надведомствен контрол. (Тъй оцеляват и понастоящем!) Титли и благини биват присъждани, чрез целево политизирани дипломи. Служебно натикани в ръцете на комсомолски селяндур-аферисти. За които кафеджийски подшушнатите имена на Алберт Айнщайн, Джон Атанасов и Папа Хемингуей, (Пръв път ги чуят!), са повод да паднат от изненада от задната стъпенка на някой столичен боклуджийски камион. Където хитричко отбиват работарски стаж за получаване на столично жителство, (Ха бакалъм, апапи!), водещо към университетски катедри, че да пипнат задгранични командировки пременени в тужурки. Мнозина, попаднали в мисловна безисходица, овреме зарязват неблагодарното научно поприще. Неколцина под успешен брак, дриблират в прикрит монархизъм зад граница. (Пар?та върти фукарата!) Докато пипнат зелена карта. Онези, гдето са преуспели (Не от наука - от спекула с антики!), се завръщат, готови да рушнат БАН и ВАК из корен.

САМОТНИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ остават изолирани. И, още по-лошо – на самоиздръжка. Предполага се, че така е всъде по този лъжовен свят. (Ама не е!) Преживяйки с просяшки заплатки. (Никъде го няма!) Рядко успяват да се радват на високи научни титли, без добро от съответните окръжни комитети. Където критериалността е - собствено казано – на махленско равнище. (Такава е и понастоящем!) Съществени са родствени връзки от днес обезлюдените завинаги села. Някога, по каприз на Тато прераснали в градове-държави, от където всеки гледа да избяга в столицата. Престрашат ли се да драснат зад граница, попаданали в свой си изследователски ареал, понякога успяват да се докажат. За да свършат изхвърлени през прозорците на някоя провинциална библиотека. (Сам си го направи!) Останат ли на място, устискват пенсия за старост. А ако това – Не дай Бог! – стане, в ранна утрин възпитано навестяват кофите за смет. Все още в ролята на вечни младши научни сътрудници. (Да се трудим неуморно другари!) Отначало с погнуса и нежелание. После свикват. Казионната наука предоставя поле за личностна изява единствено, на бюрократично институционализирани оръженосци. Предъвкващи мухлясали марксиско-ленински постулати, подир връщане от творчески командировки на Запад. (Валутна книжка – за марксисти!) Чиято научна стратегия, тактика и практика се изразява, в издирване възможности за отнемане на запрялите в недоумение ветрени мелници, от някой хубаво забаламосан Дон Кихот. И предоставянето им, в разположение на Политбюро от свое име. (Димитровски Награди!) Че, да бъдат изнесени квалитетно на запад. (Подарени от наивитет - продадени на евтиния!) Останалото е каканижене на неясни лекции, пред още по-неясни слушатели. Докато стане възможно разкриване на частни университети. Където всичко е до болка ясно – имаш ли пари учиш – подир това безработен. Световнопризнати учени с доказан научно-приложен принос, са превърнати в одържавени чиновници, наплашени от безмилостни заводски организатори на производство. Управлението на науката е умишлено е многостъпално, следователно побъркващо. Редовият научен изследовател е въдворен на най-ниско управленско стъпало, с мижава държавна

заплатка, че евтината наука при СоциализЪма е благодат за обилно оножданата наука на КЪпитализЪма. Обезпечен с бакалски тефтер и молив, (За своя сметка!), и някоя жалка надлежно регистрирана “Continental”, от шрифтът която службите част по час вземат отпечатъци – да не стане нещо с държавността. Жалък придатък за квалифицирано решаване на ежедневни заводски проблеми, които рядко биват реална наука. Креативни личности подобни на Тодор РИЗНИКОВ, подир десетилетия лишения, преодолявайки какви ли не хитроумни пречки, все пак успяват да оставят диря в лоното на науката и изкуствата. Светъл лъч новопробудно, пронизал дълбоко клеясал политически сумрак, кооптиран от професионализирани лаици (Дворцово надменни!). Следващи измишльотски революционни идеологеми. Съгласно които би следвало световното човечество да прокопса, докато не престава да затъва. Падаща звезда, пресякла нечии научно-финансови интереси и поради това - под възбрана. Скитащ интелектуален парий имитиращ провинциален глупак, че на столичната публична трапеза туй върви най-густо. Успял да кръстоса пеш кратката Земя Българска. Преровил и записал полузабравени сказания. (Кой ги усвои!?!) Превъплътил се, в краят на своят не така дълъг живот, в театрализиран първобитен жрец в пещерите под Мадара. Дано някакси опази онова, което никой не го еня дали ще се опази, (MA-THA-RA!), Тодор РИЗНИКОВ успява да преоткрие възпретени за изследване остатъци от древни духовни средища. Към които световната историческа мисъл едва сега получава свободен достъп. (Електронната екипировка – Баста!)

*

“Триъгълникът Варна-Мадара - Град Орфей в местността “Орфенското”

тепърва ще бъде проучван, оценяван и коментиран.”

ТОДОР РИЗНИКОВ остава завладян завинаги от загадъчната Веда Словена. Прибързано обявена от казионната наука, (И Царска - и Отечественофронтовска!), за мистификация. Нейното вторично откривателство е съмнително, а нейното изследване не е санкционирано. Значително по-късно, Веда Словена ще стане обект на дългогодишна дейност на академичен екип оглавен от мастит учен. Този остатъчен сборник национална кодирана история чрез народни песнопения; разшифровани, тълкувани и преосмислени и от Тодор РИЗНИКОВ; крие Истинската Истина за мигрирането на прабългарската нация из дебрите на Афганистан и Бангладеш, през Балканите по Европа и света. (През шестдесеттях години на миналия век, при разкопки във Великобритания, изненадващо е открита стела с Мадарски Конник!) Разбран, защитен и възнаграден от високопоставена дама с монокъл и кок, Тодор РИЗНИКОВ е един от малцината частни изследователи, каквито тоталитарното общество недолюбва и наказва, но търпи и допуска до къшей горчив хляб от денонощен магазин. Един от множеството труженици, чиито частни постижения държавата предпочиташе и предпочита да игнорира. Вместо да стимулира, разгъва и приобщава. Нехабилитиран писач по проблеми, които изпреварващо жилят върховете на пирамидата на наведената в поклони насам-натам национална историоведческа мисъл. За да напомнят, че по Земята Българска креят огнища безсмъртни и магични, огнища духовни, сакрални и транцедентални, под вековна възбрана. Приживе майсторски потулван. Постмортем задължително забравен. Никой от трите варненски писателски съюза, (Такива ли са те!?!), не се е сетил да се заинтересува къде именно е гробът на този насмешлив първооткривател на възпретената за изследване подвижна история на племена и народи, населявали някога – и всякога - нашенските злачни земи балкански. Литературстващ дисидент, временно устроен на мижава уредническа длъжност в днес останалия без покрив и покров “Музей на Българската Литература” в столицата. Рядко допускан до международни трибуни, откъдето управляющите и преди и сега, харесват единствено елей в ушите и тежък хонорар в джоб, Тодор РИЗНИКОВ не престава да кръстосва страната до самата своя бедна кончина там, под дълбокото небе на Ведическа Мадара. (МАДЪР-РА; МАТ–ДАР–РА; МАТА-РА – Майка дарила на света Слънцето!” Тълкуване: Мат – Майка; Дар-Дарила; Ра-Радост-Слънце!).

Където дири неуловими за останалия свят релации между Минало, Настояще и Бъдеще. За да пророкува. Дали единствено за себе си? Какво именно? Като грамотен изследовател, е изключено Тодор РИЗНИКОВ да не е записвал своите мадарски прорицания. Къде са те? Ако не знаем от къде идваме, как ще установим накъде ни водят безбройните полуграмотни сръдливи духовни водачи, за които всяко древно светилище е нищо повече освен стока за политическо послужване и поевропейчен селски туризъм? Историческата безграмотност и забрава целево ползва чуждестранни политически апетити за безгранична власт. О, да! Тодор Ризников имаше видения, при това – не какви да е:

*

“Мадара е на път да се окаже един от най-древните центрове на средиземноморска цивилизация по тези земи.”
*

... под необятния скален навес непредубеденото око може да види непокътнат каменният трон на Орфей, а образът на самия божествен певец да потърси в лицето на вековечният конник. (“Каспичан днес”- Ocean Press-Varna, 1993!)
*

“ … дойде време всеки разумен човек … да влезе в собствената си пещера. … и там да потърси силата, увереността си …”
*

“ ... истината е вътре в нас, тя е генетично заложена там.”

*

“Колкото фантастично да звучи, Конникът не е единственото и съкровено скално творение.”

За поколението наричано “Пропаднали надежди”, името Тодор РИЗНИКОВ означава бегъл спомен. За поколението което идва, този бездомен търсач на антични светилища, би придобил значение и стойност на регионален (О, не! Национален!) артистичен феномен, след като бъде основно проучен и подходящо представен. Без да успее да натрупа десетки книги, (Предимство на автори по ЦК-списък!), но с бая публикации в централната и местна преса, Тодор РИЗНИКОВ бележи своеобразна диря в областта на свободния социал-историографски частен експеримент.

В КРАЯТ НА АПРИЛ 1993. из страната се разчува, че полугол чудак обитава пещерите под Мадара. Това е преоткривателя на полузабравената, по партийному игнорирана “Веда Словена”. Писателят-експериментатор Тодор РИЗНИКОВ. Възседнал каменен трон. Полуоблечен в нещавени овчи кожи. На глава с огромна корона с рога от коч. В ръката жезъл. На кръст препасал нож. Гордо раздрусал под кожена пола остаряло тяло, в халтави избелели плажни плувки. Разочарован от политическите сметки в столицата. Омъдрял окончателно. На ляво рамо преметнал кожена торба със сирене, пиперница и самун хляб. Отпиващ отцедена в кафена чаша пещерна вода, Тодор царства под усойната сянка на високите скали на Мадара. На недостъпна висота е отворил таен бивак ограден с плет. В него не допуска никой. Там крие последното съкровище което притежава, същата шумна пишеща машина, която влачи със себе си надлъж и шир през страната. Недалеч гайдата на Бай Иван от Кюлевча зове и оплаква. Тодор пророкува ли, пророкува. Наивни доброжелатели предполагат, че очаква извънземни. (Мястото бива за това!) Други, че с Тодор се е случило най-лошото. (Пръщи от здраве!) Трети, че се е превърнал в комедиант. (С каква цел!?!) Един самотен изследовател за пръв път свободно, без програма и началство, на своя сметка и отговорност, провежда частни антроположки изследвания. Прииждат туристи. В недалечното кметство Каспичан, отговорните за “културата” в радиус едва десет километра, се цупят. Не са свикнали на подобен ихтибар извън стените на пльоснатото от железобетон подобно на крепост учреждение. Ако се е поселил тук за да търси имане - няма да я бъде. Околността кипи от професионални иманяри. Всичко отдавна е преровено, и все пак - от време на време - се открива по нещо. Тази земя е давала и дава. За да бъде препратено зад граница. Откривател на родопродопското “Орфенско” край село ?сина, (Разчуло се е!). Тодор е подозрително компетентен конкурент, зад който стои управата на Историческия музей в Шумен.

Позволява си да държи патриотични проповеди. Науката, като доказан път към Истинската Истина е докрай опасна. Тодор РИЗНИКОВ си позволява да тръгне от последните полузабравени древноселски вярвания, тълкувайки реалистично и достоверно, можеби окончателно и завинаги, (Но къде неговият е ръкопис?), опазените писмена на “Веда Словена”. (Неговият принос за обнародване на изключително рядкото фототипно издание е безспорен!) В чиито текстове, Тодор не престава да търси и открива корените на античната миграция на прабългарското племе. (Проблем, по който родната наука – в зависимост от политичесия вятър – не престава да се тутка!) За да установи хипотетично не само произхода, но и посоката на неговото древно придвижване от Тибет и Памир към западните брегове на Темарин.

*

„Ако да имаме една кола, Бого, и ако тръгнем от тук по следите на Прабългарите,

Бого, пълно е със псакрални знаци, ще стигнем право в Тибет!“


КОГА И КАК ПОЧИНА ТОДОР РИЗНИКОВ, не стана ясно овреме. Казват, било по Тодоров ден. (Така си отиват светците!) Намерили го под скалите на Ма-Та-Ра. Изстинал. Година преди това, пак по Тодоров Ден, той бе прекосил централния площад на Стара Варна върху гърба на магаре. Може би за да напомни, че магарешкото начало е характерно за „управление“ на науката, изкуството и културата в този древен, обичан и мразен, незабравим пристанищен град. Под скалите на Мадара, или МА – ТА – РА, “Майката” (THE MOTHER!) както твърдеше Тодор, е пусто. В Община Каспичан е спокойно. Няма кой да тревожи обществеността с философии, че скалите са магьосани от Господ-Бог. Иманярите са мирясали. Няма с кого да се задяват - няма кой да ги презира. Книжките за град Каспичан с брилянтното есе на Тодор върху Мадара на два езика, мухлясват в шкафовете на общината. Възхищението на НВ Цар Симеон Втори от тази малка спретната книга е пренебрегнато от общинските власти. (Бог на небето – Царят в Мадрид - какви са тези възхищения!) Поръчалият книжката общински секретар бива отстранен. Село Мадара бива амалгамирано от община Шумен, а това означава нова съдба за Мадарския Конник. Дали по-свястна? Конникът остава сам, заедно с още една тайна. Тайната за загадъчната смърт на неговият таен самодеен изследовател. Остава малко време, преди ветровете, бурите и халите на националният историографски нихилиизъм, да го изядат докрай. С механическата прилежност на нашето модерно, ала толкоз обезумяло настояще. (Днешните дъждове, ветрове и бури са киселинни, радиоактивни, метални, и трансконтинентални!) Както нескопосното нашенско време изяде изследователят-мечтател Тодор РИЗНИКОВ. И няма никой като Тодор, да се възправи срещу всички нас, тълкувайки “Веда Словена” по човешки. Сочейки път през душите на живите - към Вечността на Мъртвите. Пътят на глобализма, по който принудително сме тръгнали, рядко води точно там, където сме най-необходими. Особено, ако се опитваме да изпреварим Времето. Нещо, над което Тодор РИЗНИКОВ не преставаше да се надсмива. Дали не му бе все едно?
Posted by Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY at 6/21/2009 07:37:00 AM 0 comments Links to this post

The "Veda Slovena"

The "Veda Slovena" Mystery
as it is on INTERNET BAY

In 1874 in Belgrade, and in 1881 in St. Petersburg, the two volumes of "Veda Slovena" were published - "Bulgarian folk songs of the pre-historical and pre-Christian age". Compiled by the Bosnian Serb Stephen Verkovich, "Veda Slovena" created a furore among the scholarly world ranging from Russia to France, and went down in history as the biggest folklore mystery, the debates over which are still going on.

The sensation lies in the fact that these, as well as some other songs published by Verkovich, "written down" in an isolated part of Macedonia, provided evidence which turned the prevailing conceptions about Europe's pre-written history upside down. The "Vedas", whose "Indian" name was picked up by no chance, not only contained legends of how the plough, the sickle, the boat, wheat, wine, writing, etc. came into being, but created a legendary-mythological conceptual framework, in which all - the Indian god Vishnu, the Thracian singer Orpheus, the Macedonian kings Phillip II and Alexander the Great, the Trojan War, etc., were present. Moreover, the famous German epic, the "Song of the Nibelungs" consisted of "only" 9776 lines, while the two volumes of "Veda Slovena" included as many as 23809 lines, and Verkovich himself claimed that he had available at least ten times as many.

In the debates that followed in the field of European Slavonic studies, "denouncers" exceeded in number "apologists". "Veda Slovena" succeeded in winning suport by not only a great number of recognized foreign scholars, but by quite a few of the Bulgarian scholars from Macedonia itself, who knew the local folklore and dialects in minute detail. The French government, in turn, twice sent its emissaries, who had to establish the authenticity of the epos on the spot of its "discovery" - in the South-Western parts of the Rhodopes, among the so-called Pomaks - a Bulgarian-speaking ethnic group professing Islam. Neither the French, nor, later, the Bulgarian inquiries, however, provided unequivocal and weighty answers to all questions provoked by "Veda Slovena".

What is known for certain is that the rise of this mystery is due to the Bulgarian Ivan Gologanov (1839-1895). He was born in the village of Tarlis, in the neighbourhood of the mentioned Pomak region, nearby the town of Valovishta (now Siderokastron in Greece), and spent his whole life as a village teacher in his native place. He was the man who claimed to have found and written down (for a small charge paid by Verkovich) the "Veda Slovena" songs. He did this in the course of 12 years. The Serbian Verkovich published the songs thus collected under his own name.

Ivan Gologanov's critics, former and present, have rejected the authenticity of "Veda Slovena". Their argument is, most generally, that Gologanov was simple-minded and, therefore, he lied. Such argument, however, is not correct. Gologanov could hardly be considered one of an uneducated crowd.

The "plain" village teacher actually did not come from just any family - one of his brothers later became an academician, as well as Metropolitan of Skopje, the capital of, then, Vardar Macedonia and the Republic of Macedonia today; the other one was Abbot of the Bachkovo monastery, the second important Bulgarian cloister. Ivan Gologanov himself had command of ancient and modern Greek; he knew the Hellenic mythology in detail, and his idol was the immortal epic poet Homer. Gologanov knew Homer's works perfectly well.

Even today the argument about "Veda Slovena" goes on: what in the songs is authentic, and what invented by Gologanov himself. Is everything faked? Or is everything authentic?

It is certain that neither the scale of "Veda Slovena" and the artisitc qualities of the songs, nor their huge number could be the work of a talentless graphomaniac. What is more, as we will see further, the motivation underlying his striking capacity for work, if he was the inventor, did not boil down to just making both ends meet.

The Bosnian Serb Stephen Verkovich (1827-1893), too, was not someone to ignore. A former Franciscan monk, he settled in Macedonia in 1850, with the purpose of extending, as a paid agent, the propaganda of the Serbian government among the local people. The historical moment was such that Serbia and Greece, which had been liberated at the beginning of the century from a four-hundred-year Turkish domination, crossed their Pan-Serbian and Pan-Hellenic appetites in Macedonia, i.e. in one of Bulgaria's regions, and Bulgaria was still under the rule of the Sultan (its statehood would be revived only in 1878).

Initially Belgrade, whose aim was to form a Southern-Slavic federation under Serbian control, was still far from the idea of declaring the Macedonian Bulgarians to be "Southern Serbs", and yet farther from referring to them as a "separate nation". On the contrary, in those years Belgrade supported the struggle of the Bulgarians to emancipate themselves from the guardianship of the Greek Patriarchate and to restore their own Church hierarchy. In this sense, what Stephen Verkovich did is an isolated, but telling example of noble efforts made in the name of the Bulgarian Revival.

What is more, when the Serbs changed their policy and started large-scale activities, which were detrimental to the Macedonian Bulgarians, the Franciscan Verkovich remained loyal to the morality of his Order. He did not reject the historical and real life truth, opposed all political falsifications, and persisted in his service in support of the causes he believed to be true and just. During the long years he lived in Macedonia, he proved to be a remarkable scientist in the field of Macedonian folklore, ethnography and geography. In addition, owing to his collector's zeal, Verkovich saved a great number of ancient manuscripts, coins, objects of art, etc.

The efforts Verkovich made in the study, conservation and popularization of the Macedonian ancient culture, as well as the work of his assistant Ivan Gologanov, had also a practical effect for the Bulgarian people. At that time Bulgaria (Moesia, Thrace, and Macedonia) was agitated by a feverish struggle on two fronts - against her national oppressors, the Turks and the Ottoman Empire, and against her ecclesiastical oppressors - the Greek Church and clergy. In this sense, the activity of Verkovich and Gologanov was an integral part of Bulgaria's powerful desire for educational, cultural, religious and economic emancipation, which reached its apex in the Bulgarian revolutionary movement and the restoration of the national state.

No matter how specific, all these processes were linked with the tendencies and changes occurring in the whole of Europe from the late 18th up to the mid-19th century. This was the epoch of the powerful European revolutionary romanticism, seeking reforms and social freedom, and, in the case of the oppressed peoples - national liberation. Disappointed by the existing reality, romanticists looked for a base of its rejection and reformation in the fertile roots of tradition, in the idealized past of their countries. In all the fields of thought and art they abandoned the ancient models and the rationalism of the Enlightenment, seeking inspiration in the history, folk art, folklore, music, and architecture of their peoples. Messianic ideas flooded the sphere of ideology, naturally, glorifying the respective nation. At the same time, no other cultural age produced such huge collections, studies, and works based on folklore material like romanticism. Although with a delay of several decades, this wave overflowed the Balkans too. While Germany had its Grimm brothers, the Miladinov brothers were their Bulgarian analogue. Everywhere in Europe romanticists collected, adapted, recast, authorized folk works. This was the foundation on which the geniuses of Byron and Pushkin, Chopin and Liszt evolved.

And whenever the facts, or their abilities, were deficient, romanticists did not hesitate to resort to sometimes harmless, but other times not that innocent falsifications. The founder of this "technique" was the Scotsman James Macpherson, the predecessor of the romantics, who published in 1765 his revised versions of the Celtic sagas and legends as an authentic collection of works of the legendary warrior and bard Ossian. The circle around the linguist Vaclav Hanka produced, in 1817-1818, the then much talked about "ancient" manuscripts, which were presented as original 9th and 13th century works. The aim of this mystification was to prove the ancient character of the Czech culture and to activate the national self-identification of the Czechs, under Austrian power at that time.

By its scope and scale "Veda Slovena" surpassed the phenomena mentioned above. Let us assume that this work is a fake.

If Verkovich himself had unconsciously been involved in its creation, the Bulgarian Gologanov was far from doing it by chance. As evidenced by one of his sons, the main motive of his father was patriotic. In fact, because of his activity in this field, Gologanov was persecuted and imprisoned by the Turkish authorities, very much like other Bulgarian "romanticists". Therefore, not all of his contemporaries felt inclined to blame him. The most remarkable statesman of modern Bulgaria, Prime Minister Stefan Stambolov (1887-1894) offered to Gologanov to move to Sofia, promising him a pension of considerable amount. Stambolov's response to some criticisms that he wanted to reward an impostor, was the following: "All European academies have shown interest in the songs of the Rhodope region, so that no matter whether he has heard them from somebody else's tongue, or has invented them himself, for us, Bulgarians, it is one and the same..."
The assumption that "Veda Slovena" is a fabrication, means to recognize Ivan Gologanov as a poetic genius, who deserves a place of his own in the history of world literature. To assume that these texts are authentic folklore, implies the necessity of reconsidering the cultural development of Europe as a whole. This dilemma has waited its turn for more than a century.

Taken from here

THE SIN TO THE POETS IS NOT LIABLE FOR REMISSION - Doktorow


(C) 2000 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY


In Memoriam

ÑÏÅØÅÍÈßÒ ÊÎÍÍÈÊ ÍÀ ÂÅÊÎÂÅÒÅ

ИЛИ

Ñàìîòíèòå èçñëåäîâàòåëè çà÷åçâàò â ñàìîòà


îò
Áîãîìèë Êîñòîâ ÀÂÐÀÌÎÂ - ÕÅÌÈ

×ÅÑÒÎ ÏÚÒÈ ïúòè ñúì ñè çàäàâàë, è âñå îùå ñè çàäàâàì, ñòðàíåí âúïðîñ: - Êîé Áå Âñúùíîñò Òîäîð ÐÈÇÍÈÊÎÂ? Ùî çà áðîäíèê áå òîâà? Îò êúäå èäâàøå, çà êúäå ñå áå çàïúòèë? Êàêâî ïîñòèãíà? Äàëè îòêðè îíàçè äðåâíîáúëãàðñêà ñòðàíà èçòúêàíà îò õèìåðè, íà êîÿòî áå ãðàæäàíèí íå ñàìî â ìå÷òèòå ñè? Çàùî èìåòî ìó ïðåäèçâèêâà âñå îùå ñïîðîâå è êîëåãèàëíà çàâèñò? Äàëè âñå îùå íè èç÷àêâà òàì, çàä úãúëà íà Âðåìåòî íà Âðåìåíàòà, ñàìîçâàíî âúçñåäíàë äðåâåí êàìåíåí òðîí, îñâåòåí îò êúñíîòî ñëúíöå íàä Ìàäàðà, âñëóøâàù ñå äàëè íÿêîé íÿìà äà âèêíå ïðåç ïóñòîøòà íåãîâîòî èìå? Òîçè ñêðîìåí ñúâðåìåíåí

ÌÀÉÑÒÎÐ ÍÀ ÑËÎÂÎÒÎ,

ïóáëèêóâàë ïðåç æèâîòà ñè åäèíñòâåí àëà ôóíäàìåíòàëåí ðîìàí, áå íÿêàêñè íåïðîíèöàåì. Íå çíàÿ, äàëè ïðèíàäëåæåøå êúì äðóãà ïàðòèéíà øêîëà, îñâåí êúì ïàðòèÿòà íà åäâà ïîíîñèìèÿ èíòåëåêòóàëåí ñèðîìàøëúê. Âúâ âñåêè åäèí ñëó÷àé åäâà ëè áå ÷ëåí íà ïðîñëîâóòèÿ ÑÁÏ, ìàêàð ñëó÷àéíèòå íè ñðåùè äà çàïî÷âàõà è çàâúðøâàõà èìåííî òàì, â ïèñàòåëñêîòî êàôåíå íà "Àíãåë Êúí÷åâ" N 5, â ñòîëèöàòà. Çàâåäåíèå ÷èÿòî çàäà÷à áå, óñòîé÷èâî äà ïîääúðæà ïèñàòåëñêîòî ðàçäåëåíèå íà êàñòè. Òîçè ïðèòåæàòåë íà ñêðîìíà, íî èñòèíñêà âñåíàðîäíà èçâåñòíîñò, ñÿêàø öÿë åäèí æèâîò èçêàðà íà ïúò êúì îòâúäíîòî. Çà äà ñå èçÿâÿâà ïî ñëó÷àéíè ïîåòè÷åñêè ôîðóìè è, íàé-âå÷å ÷ðåç ñòàðîñåëñêè çåâçåêëúê. Òà, äàíî çàäâèæè Íåùîòî, íàðè÷àíî Äðåìåùà Äðåâíîáúëãàðñêà Äóõîâíîñò.  ïîñëåäíèòå ãîäèíè îò ñâîÿ æèâîò, òîé áå ïðåêîñèë çà Òîäîðîâäåí öåíòúðà íà ãðàä Âàðíà, ãðàä èçâåñòåí ñ âèçàíòèéñêè åñíàôëúê èçïîêîí âåêîâåòå, âúçñåäíàë êëüîùàâî ïîñëóøíî ìàãàðå. Äàëè íå ìúñòåøå íà âñè÷êè îíåçè, êîèòî íÿêîãà ñå îïèòàõà äà âúçïðåïÿòñòâàò ïóáëèêóâàíåòî íà "Ëîâåöúò íà Äèâè Ïàòèöè", ïðåâúðíàë ñå â ëèòåðàòóðíî ñúáèòèå? Íàâÿðíî ñå íàäñìèâàøå íàä ëèòåðàòóðñòâàùèòå ëàêåè, íÿêîãà óíèùîæèëè ñêðîìíèÿò íàäïèñ âúðõó âðàòàòà íà íåãîâàòà âàðíåíñêà êâàðòèðà: "Òîäîð ÐÈÇÍÈÊΠ- Ïèñàòåë", çà äà ïðåòåíäèðàò ïîñìúðòíî çà ïðåèìåíóâàíå íà óëèöè. Îòèâàùèÿò ñè îò íàñ íàïîìíÿøå, ÷å òðàäèöèèòå ñëåäâà äà ñå ñúõðàíÿâàò. Ïúê - êàêâîòî ùå . . .

ÒÎÄÎÐ ÐÈÇÍÈÊÎÂ,

áå îò îíåçè ìíîãîáðîéíè, îðãàíè÷åñêè èçðîäåíè âúðõó Áîæèÿòà Çåìÿ âñå îùå íàðè÷àíà Áúëãàðèÿ òàëàíòè, êàêâèòî åäèíñòâåíî Áàëêàíèòå óìåÿò äà èçðàæäàò. À ïîäèð òîâà äà ãè çàãðîáâàò â ñåáå ñè, ÷ðåç îíàçè ìú÷èòåëíà íîñòàëãèÿ, êîÿòî âúçïðåòÿâà îò êîðåíà äà ñå îòêúñíåì. Íå ñúì ÷åë "Ëîâåöúò íà Äèâè Ïàòèöè". Ïðîäàâàøå ñå íà íåèìîâåðíè öåíè ïîä ùàíäà íà äúðæàâíèòå êíèæàðíèöè, äîêàòî âíåçàïíî ñúâñåì èç÷åçíà. Çà äà áúäå îáíàðîäâàí òîçè ïîëåìè÷åí ðîìàí â åäèíñòâåíîòî êíèãîèçäàòåëñòâî íà ãðàä Âàðíà, Òîäîð ÐÈÇÍÈÊΠâîäè ðåä ïîëåìè÷íè ñúäåáíè äåëà ñðåùó âñúùíîñò ìîíîïîëèñòè÷íîòî êíøãîèçäàâàíå ïî âðåìå, êîãàòî îôèöèàëåí öåíçóðåí àïàðàò ñúùî íÿìàøå.  ñðåäàòà íà îñåìäåñåòòå ñå ìÿðíà âòîðî ïðåðàáîòåíî èçäàíèå ïðè ÈÊ "Íàðîäíà Ìëàäåæ", áåçïîùàäíî èçìåñòèëî îò êàòàëîãà èìåòî íà åäèí âñå îùå óïîðñòâàù. Äà ñòå ñðåùàëè íÿêúäå òàçè áåçöåííà êíèãà? Íå ñå ïîäñìèâàéòå. Ïîäñìèâàíåòî çäðàâî òåãëè áúëãàðèíà â êàíàëà. Òîëåðàíòíî â îùå ïî-äúëáîêà çàãàäêà.  åäèí ðàçãîâîð Òîäîð ÐÈÇÍÈÊΠñïîäåëÿ, ÷å ïðè÷èíà çà òîâà å òâúðäå ðàííàòà ñìúðò íà åäíà ñàìîçâàíà íåêîðîíîâàíà áúëãàðñêà ïðèíöåñà. Àñèìèëèðàíåòî íà ÷óæäè èäåè, ïîñëóæâàíåòî ñ òÿõ çà ñâîè öåëè, êîèòî íèêîãà íå ñå èçäèãàò íàä êàïàêà íà òåíäæåðàòà ñ ëþò ÷åñíîâ áîá, áå ñðåäñòâî è ìåòîä íà öÿëà åäíà è äî äíåñ èçêëþ÷èòåëíî æèâó÷à íàóêîîáðàçíà ñèñòåìà. Ïðîäúëæàâàùà äà âëàñòâà íàä âñè÷êè íàñ, ÷ðåç ñóïåðöåíòðàëèçèðàíî ïîñòàíîâÿâàíå íà íàó÷íè çâàíèÿ â îòíîñèòåëíî äåìîêðàòè÷íà îêîëíà ñðåäà, â óñëîâèÿòà íà âñåñòðàííî îïîñêàíà äúðæàâíà õàçíà. Íî äà. Ïèñàòåëÿò, èçêóñòâîâåäúò, èçñëåäîâàòåëÿò, òàëàíòúò íå ïðèòåæàâàøå âèñîêà ó÷åíà ñòåïåí. Òîé íèêîãà íå áå ïîêàíåí îò Øóìåíñêèÿ Óíèâåðñèòåò, äà èçíåñå ïîíå åäíà ëåêöèÿ âúðõó îíîâà, êîåòî öÿë åäèí æèâîò òàêà òåàòðàëíî èçñëåäâà. Ïî ñúùîòî âðåìå â Óíèâåðñèòåòà ãîñòóâàõà ðåä ïðåïîäàâàòåëè îò ÷óæáèíà, çà êîèòî Ìàäàðà, èëè ÌÀ - ÒÀ - ÐÀ êàêòî ÿ íàðè÷àøå Òîäîð, áå àáñîëþòíà Terra Imcognita.

ÒÎÄÎÐ ÐÈÇÍÈÊÎÂ,

íå áå êàáèíåòåí ðàáîòíèê. Ðîäåí ïúòåøåñòâåíèê è ïúðâîîòêðèâàòåë, òîé øèðîêî îòêëèêâàøå íà îíîâà, êîåòî âèíàãè ùå ñå ðàçáèðà êàòî Ïðèÿòåëñòâî. Çà äà ïðåòúðïè ïîðåäíî ìàòåðèàëíî ïîðàæåíèå. Áåç äà ñå îïëàêâà - áåç äà ñêúðáè, ñúñ âñå ïî-òúæíà óñìèâêà íà óñòà, ðàçäàâàù ñåáå ñè íà êðèìèíàëèçèðàíè ëèòåðàòóðîâåäè, ïîçâîëÿâàùè ñè äîðè ïîäèð íåãîâàòà ñìúðò äà ãî ÷åðíÿò, çàùîòî èçðàçèë ñîáñòâåíî íåçàâèñèìî ñòàíîâèùå. Ðîäåí òâúðäå êúñíî, èëè òðàãè÷íî ðàíî, à ìîæåáè èìåííî íàâðåìå, òîé çàâúðøè âèñøå îáðàçîâàíèå íà ñòàðè ãîäèíè, âñå òàêà ñêèòíè÷åñêè, âúâ Âåëèêîòúðíîâñêèÿ Óíèâåðñèòåò. Î, äà - òîé óìååøå äà ñå øåãóâà. Íåâåðîÿòíî å, íî ãîäèíè ïîäèð íåãîâàòà òàèíñòâåíà ñìúðò, â íàé-íåî÷àêâàíè ïîëèòè÷åñêè ñðåäè, âèòàå ñïîìåíúò çà òîçè ñòðàíåí íàñìåøëèâ ìúæ îò Äðåâíà Ñúðòà. Êàê èçëèçà èç øóáðàöèòå íà Âåëèêî Òúðíîâî, ïîèçòóïâà äðåõè, âçåìà íà çàåì õèìèêàëêà è áÿë ëèñò, çà äà ïîåìå êúì ïîðåäåí èçïèò.  íåãîâèÿò íà÷èí íà æèâîò, ñúùåñòâóâàøå îíçè æèâåö íà Õèòúð Ïåòúð, çà êîéòî íå ïðåñòàâà äà ìå÷òàå Íàñòðàäèí Õîäæà. È åäíà äðàìàòè÷íà ìúäðîñò, ïîðîäåíà ñÿêàø ïîðàäè âñåâå÷íà âñåíàðîäíà áåçèçõîäíîñò. Ëèòåðàòóðñòâàù úíäúðãðàóíä, ïðèíóäåí äà îáñëóæâà êëàñà ñàìîíàçíà÷èëà ñå çà ïðîëåòàðñêà, ãäåòî õàðåñâà åäèíñòâåíî ëèòåðàòóðíî-èêîíîìè÷åñêè çäðà÷ â ñèâî, âúðõó ñòðàíèöè íà âåñòíèê â ðîçîâî, òà äàíî äà ñå ïîëó÷è çëàòåí îòáëÿñúê. (Êàê íå!)

Òîäîð ñå áå ïîñåëèë

ÂÑÐÅÄ ÑÊÀËÈÒÅ ÍÀÄ ÌÀÄÀÐÀ,

ìîæåáè ïðåä÷óñòâàù êðàÿò íà ñâîèòå äíè, î÷åâèäíî çàêúñàë ôèíàíñîâî, ìîæåáè ìàéñòîðåéêè êíèãà ïîä îòêðèòî íåáå, çàä ðú÷íî èçïëåòåí ïëåò âúðõó âèñîêà ãðàíèòíà ñêàëà, êúäåòî áå âúçäèãíàë íåïðèñòúïíà êîøàðà çà ìå÷òàòåë. Ïèòàì ãî, äàëè òàì å ïèøåùàòà ìó ìàøèíêà, à òîé ïðåìúë÷àâà.

- Âèäèø ëè, - ðåââà âíåçàïíî, - òàì ñà ñòîåëè ÒÅ . . .

Çà äà ìëúêíå çà ïðåç öåëèÿ äåí. Ïî ñêàëèòå íà Ìàäàðà, äîêàçàíî åçè÷åñêî ñâåòèëèùå ñ ãëîáàëíî èñòîðè÷åñêî çíà÷åíèå, íåèçñëåäâàíî ïîðàäè çàäúëæèòåëíî çàãëåæäàíå â ñîáñòâåíèÿ ãëàäåí ïúï íà íàøàòà èç÷åçâàùà íàöèÿ, ñúùåñòâóâàò ìàëêè ïëîùàäêè, êúäåòî áè ìîãëî äà ñòîÿò ñúãëåäâà÷è, ìåäèòèðàùè ñâåòöè, èëè Áîã çíàå êàêâî.

- Íà òîçè òðîí, - íàçèäàâà, - å ïðîðîêóâàë æðåöúò íà ïëåìåòî çà áðàí . . .

È ðàçìàõâà áîçäóãàí, øëÿïàéêè ñ áîñè äàáàíè íàñàì -íàòàì.

- À íà æåðòâåíèêà, - ïðîäúëæàâà, - ñà êëàëè-ïåêëè äèâèòå ïðàñåòà . . .

Âîäàòà ïðîöåæäàùà ñå íà êàïêè îò ñêàëèòå íà Ìàäàðà, îòäàâíà íå äåâñòâåíà âîäà - îêîëíîñòòà å äî ñìúðò èíäóñòðèàëèçèðàíà, Òîäîð ñúáèðà â ïðîçðà÷íè ÷àøêè îò êàôå. Áèëà ñ ìàãè÷åñêè ëå÷åáåí ðåçîíàíñ. Äîêàòî ñâåùåíîäåéñòâà ÷ðåç íà ïðúâ ïîãëåä øàíòàâè ðèòóàëè, ïîèçìèñëåíè îò ñàìèÿò íåãî, îíàñëåäåíè îò áàáè è çíàõàðè, ÷óæäåíöèòå ñå ÷óäÿò êîå äà çàñíåìàò ïî-íàïðåä. Ïðåç åäíà ñêàëíà öåïíàòèíà ñëúíöåòî çàëÿçâà äîñóù êàêòî â Ñòîóíõåíäæ. Òîäîð çàñòàâà íà ñâîÿ òðîí, âåëèêîëåïåí è òúðæåñòâåí, çà äà áúäå çà ïîðåäåí ïúò ôèëìèðàí. Äîêàòî Áàé Èâàí îò Øóìåí çàä åäèí õðàñò, íàäóâà êàáà-ãàéäà êîëêîòî èìà ñèëà, ÷å è òÿ äà èçëåçå íà âèäåî. Èìèòàöèÿ íà ñåëñêè òóðèçúì, ñ ãëàâíî äåéñòâàùî ëèöå - íàó÷åí èçñëåäîâàòåë áåç äîêòîðàò. Íî, êîé ãî å åíÿ.  ñàìîäåëíè êîæåíè äîñïåõè. Ñàìîêîðîíÿñàí ñ ðîãà îò ÷åðåí áèâîë. Ïðåïàñàí ïðåç ÷åëî ñúñ çìèéñêà êîæà, çà êîÿòî òâúðäè ÷å å îò çìèÿ êîÿòî ãî å õàïàëà - à òîé âñå ïàê îæèâÿë.  ðúöå ñ êîïèå è áîçäóãàí îò êðåìúê. Âåëè÷àâ àðõàè÷åí àðòèñò îò ìèæàâà åïîõà, íàòðÿñêàëà çàâîäè è çàâîä÷åòà, öåõîâå è öåõ÷åòà, íà÷àëíèöè è íà÷àëíè÷åòà, ñåêðåòàðè è ñåêðåòàð÷åòà, áåç äà åáàâà èñòîðèÿ, ïðèðîäà, íàðîä è îêîëíà ñðåäà, äíåñ íåïîòðåáíè íèêîìó, ïîðàäè êîåòî ñúñ ùðàêíàò êàòèíàð íàðè÷àí "ïðèâàòèçàöèÿ". Ìúäúð èçïîâåäíèê íà çàñòàðÿâàùè ïúòåøåñòâåíè÷êè îò äàëå÷èíèòå íà ñâåòà âíåçàïíî ïðîçðåëè, ÷å ïîä ñâåùåííèòå ñêàëè íà Ìàäàðà è íà ñòàðè ãîäèíè áèõà ìîãëè äà ëþáÿò. Áåçìèëîñòíî ïîõàáåí õîíîðàðåí ðàáîòíèê, çàøëÿïàë áîñ âúðõó êàìúíèòå íà Âå÷íîñòòà, çàðàäè ñëó÷àåí ïóðáîàð. Ñàìîòåí âîéí îò ïîäâèã, êîéòî íàøåíñêèòå ìóçåéíè ðàáîòíèöè íÿìàò ñìåëîñò, äà ñè ïîçâîëÿò.

ÑÚÇÄÀÂÀÉÊÈ

þáèëåéíà êíèãà çà Îáùèíà Êàñïè÷àí, (1994), íå ìîæåøå äà íå âêëþ÷èì ñíèìêà è åñå íà Òîäîð ÐÈÇÍÈÊÎÂ. Åñåòî äîéäå â ñðîê, ãîòîâî çà ïîäàâàíå â ïå÷àò. ßâíî, çàä ðú÷íî èçìàéñòîðåíèÿ ïëåò âúðõó áèëîòî íà ñêàëàòà, ïèøåùàòà ìàøèíêà íå ñïåøå.

- Åòî òàì, - ðå÷å è îòñå÷å, - â ìîíåòàðíèêà . . .

Ñêàëåí ïðîöåï, êúäåòî ñè äúðæåøå õëÿáà.

È, íèå îñòàâèõìå ñêðîìíà ëåïòà, çàáðàâèëè ÷å èìà è ÄÄÑ.

ÍÅÃÎÂÎÒÎ ÏÚÐÂÎÒÊÐÈÂÀÒÅËÑÒÂÎ,

áå ñÿêàø âñåñòðàííî. Ïðåç ñòóäåíèÿò ôåâðóàðè íà 1985-òà, ñ ðàçäðúíêàíèÿ "Ìîñêâè÷" íà ïîåòà Õàëîâ, ïîñåòèõìå ìèñòè÷íîòî ñâåòèëèùå ßéëàòà ïîä Êàëèàêðà. Êúäåòî íÿêàêâà âèñîêîíàó÷íà åêñïåäèöèÿ, (Î - Íåðàçóìíèé !), âå÷å áå âèäÿëà ñìåòêàòà íà ïåùåðèòå â òîçè ñêúïîöåíåí ðåçåðâàò, ñîíäèðàéêè ïðîìèøëåíî çà ìèòè÷íîòî ñúêðîâèùå íà Ëèçèìàõ. Çàñòàíàõìå íà ìîðñêèÿ áðÿã íàä ïúòåêàòà, ïî êîÿòî íÿêîãà ðîáèòå ñà êà÷âàëè àôðèêàíñêè ìðàìîð, çà äà ñå ãðàäè êàëåòî.

- Äà âèæäàø íåùî ïî-òàêà ? - çàïèòà è, ïðîòåãíà ðúêà êúì íàñðåùíèÿ áðÿã.

Áðÿã êàòî áðÿã. Îãðîìíè êàìúíàöè ñòðóïàíè íà êóï. Ïðèðîäà.

- Âîäåíè÷íî êîëåëî . . .

- Êàêâî ?

- Ìåëíè÷åí êàìúê . . .

Îïðÿí âúðõó áðåãà, ñ äèàìåòúð íÿêúäå äâàäåñåòèíà ìåòðà, íåâèäèì çà íåèçêóøåíèÿ, ëè÷åøå èçïðàâåí îãðîìåí ìåëíè÷åí êàìúê à ïîä íåãî îùå åäèí. Ïî ñðåäàòà ïðîñâåòâàøå îòâîð, ïî ïîäîáèå íà ñòàðèòå ñåëñêè õðîìåëè.

- Íèìà? . . .

Çàâúðíàõìå ñå â ìúë÷àíèå. Ñåäíàõìå òàì îò êúäåòî áÿõìå òðúãíàëè, ñòàðèÿò åâòèí è äîñòúïåí çà ïîåòè áàð "ßëòà" äíåñ ïðåâúðíàò â ïåðâåðçíî ÷èñò ñêúï÷èéñêè "Ìàêäîíàëäñ" çà áúäåùè ðîáîòè, è àç ñè ìèñëåõ ÷å åòî íà, êðàé ìåíå ñòîè îùå åäèí íåäîîöåíåí îò îáùåñòâåíîñòòà ïúðâîîòêðèâàòåë, ñïîñîáåí äà äåøèôðèðà çíà÷èòåëíèòå ïðàçíîòè íà íàøåíñêàòà íåïèñàíà íàé-äðåâíà èñòîðèÿ.

ÊÎÃÀ È ÊÀÊ

ïî÷èíà Òîäîð Ðèçíèêîâ, íå ñå ðàçáðà. Íà ñëåäâàùîòî ëÿòî ïðè ñêàëèòå ïîä Ìàäàðà, èëè Ìàéêàòà "ÌÀ - ÒÀ - ÐÀ", áå ïóñòîø.  îáùèíà Êàñïè÷àí ñå áÿõà óñïîêîèëè, ÷å âå÷å íÿìà êîé äà òðåâîæè ñëó÷àéíèòå òóðèñòè. Èìàíÿðèòå îò Íîâè Ïàçàð áÿõà ìèðÿñàëè. Íÿìàøå êîé äà ãè ïðåçèðà. Êíèæêàòà ñ áðèëÿíòíîòî åñå íà "Ïåùåðíèÿ ×îâåê" âúðõó ïðèðîäíàòà è èñòîðè÷åñêà çàáåëåæèòåëíîñò Ìàäàðà + Òîäîð Ðèçíèêîâ, íàâÿðíî âñå îùå ñòîè çàêëþ÷åíà â îáùèíñêèòå øêàôîâå. Îáùèíèòå õàðåñâàò äà áëåñòÿò ñ èíäóñòðèÿ - íå ñ íÿêàêâà ñè åäâà äîëîâèìà äðåâíà èñòîðèÿ ðàçíèùâàíà îò ÷óäàöè. Ñàìî èçñóøåíèÿò îò ïîëñêè òðóä ïðåñòàðÿë Áàé Èâàí îò âðåìå íàâðåìå íàäóâà îãðîìíà êàáà-ãàéäà ïîä ñâîäîâåòå íà Ãîëÿìàòà Ïåùåðà íàäÿâàéêè ñå, ÷å îòíÿêúäå ùå ñå ïîÿâè â ñâîèòå öàðñêè êîæåíè îäåæäè Òîäîð, çà äà ðàçìàõà çàêàíèòåëíî äðåâåí êðåìúêëèÿ áîçäóãàí íàñðåùó íåïðàâäèíèòå ïî ñâåòà. Íî, íå ñå ÿâÿâà íèêîé.