ЗА СТАРИННИТЕ КНИГИ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ - КИРИЛ МИЛЧЕВ-БЛОГ - 24.03.2014.

Обратно към блога | Предишен постинг

11:03 - Сириец съхранява булгарски дастан от ІХ в. Книгите на Волжка Булгария.

Във волжко-българският компилативен летописен труд от ХІІІ в. „Барадж тарих“, чийто съчинител е Баба Худжей, пише: „От Микаил останала книгата „Шан кизи дастани”, подарена от него на Бат-Угир (изглежда това е неволна грешка на автора, който на няколко други места в текста изрично посочва, че дастана е подарен при възкачването през 865 г. на Джилки, бащата на Бат-Угир Мардан. Последният е на власт от 882 до 895 г. - б. м.) при издигането му на трона. Аз съм я чел. В нея думите на стария дастан на българите за подвига на тримата елбири-побратими се преплитат със съчиненията на самия Микаил. Сеид Ахмед Бакир (Ибн Фадлан - б. м.) я намерил за непристойна и я забранил. Но у моя баща се е запазил списък на книгите на моллата, подарени на бега Гузи. Моллата Хасан ибн Исхак, известен с книгата си „Сборник от удивителни истории - наслаждение за читателя и слушателя”, занесъл един от малкото на брой ръкописи на дастана в Хордистан” (с. 50).

Човекът, който разпространил „един от малкото на брой ръкописи” на епоса на Микаил Башту, е сириец.

Това е известният в арабския свят преводач Хунайн ибн Исхак, р. през 809 г. и починал през 877 г. (според Н. Пигулевска) или 873 г. (според Анри Корбен).

Iluminure form the Hunayn ibn-Ishaq al-'Ibadi manuscript of the Isagoge

Неговият син се е казвал „Хубайш ибн ал-Хасан” (с. 34, Корбен), което показва, че Хасан е арабизираната форма на Хунайн.

Името на „Хубайш”  в „Барадж тарих” е предадено като „Худжа” (с. 50). Изглежда самият автор на летописа „Барадж тарих”, т.е. Баба Худжей от ХІІІ в., също произхожда от тази фамилия. Това е рода на Омар-Худжа, мар Худжа...

The eye according to Hunain ibn Ishaq. From a manuscript dated circa 1200.

Анри Корбен пише: „Хунайн е несъмнено най-прочутият преводач на гръцките произведения на сириански и арабски език; подобава да се спомене наред с неговото и името на сина му Хубайш ибн ал-Хасан. Имало е една истинска ковачница за преводи с екип, превеждащ или адаптиращ най-често от сириански на арабски език и много по-рядко директно от гръцки на арабски език. Така през ІХ век на арабски език се е изработила цялата техническа терминология на теологията и философията.” (с. 34).

Н. Пигулевска пише: „В каква тясна зависимост от сирийската медицина се е развивала арабската, става ясно от сведенията, съхранени за забележителният лекар в епохата на халифата Хунайн ибн Исхак. Хунайн ибн Исхак (809/10 - 877 г.) е владеел превъзходно гръцки език и с еднакво умение е превеждал от сирийски и арабски. Той бил продължител на традицията на Сергей Рейшански по преводите на гръцките медицински книги”.

„Барадж тарих” също упоменава, че професията „табиб” (лекар) се е предавала по наследство в тази фамилия (с. 50).

Благодарение на „Барадж тарих” знаем и наименованието на един от преводните сборници на Хунайн (Хасан) ибн Исхак: „Сборник от удивителни истории - наслаждение за читателя и слушателя” (с. 50).

Баба Худжей отбелязва, че „у моя баща се е запазил списък на книгите” (с. 50) притежавани от Хасан ибн Исхак. Явно това е нещо като търговски тефтер, по който може да се проследи пътя на всеки ръкопис (къде е подарен или продаден). Именно благодарение на този списък, Баба Худжей твърди, че има екземпляри от дастана на Микаил и един от тях е занесен от Хасан ибн Исхак на градоначалника (бег) на гр. Хорисдан, чисто име е Гузи (с. 50).

Баба Худжей не може да приеме думите на Якуб ибн Нугман в „История на България” (ХІ в.): „Аз не съм видял с очите си нито един екземпляр от дастана, а не мога да вярвам на устни сведения” (с. 50).

Баба Худжей не може да приеме това твърдение и отбелязва: „Между другото, в краен случай поне един екземпляр е бил донесен от банджийския търговец Калган от Хорисдан.” (с. 50). Тоест „донесен” в гр. Болгар.

Ще рече, сирийският екземпляр на Хасан ибн Исхак, не случайно не е продаден, а „подарен” (с. 50) на градоначалника на Хорисдан. Очевидно целта е била да бъде размножен и тогава да влезе в разпродажба, от търговец като Калган...

Явно гръкофил като Хасан ибн Исхак доста се е зарадвал на красивата легенда за Александър Македонски в епоса на Микаил; и на „Бун и Гар”, воини на Александър, които били изоставени в „пещерата Болгар”, за да не заразят останалата войска от смъртоносна болест. Пещерата обаче, вместо да им стане гроб, ги изцерила. Тогава двамата се прегърнали и решили вече да се казват „българи”...

Поетичната красота на тази легенда на булгарския дастан от ІХ в. за произхода на българите от войниците на Александър Македонски,(чиито имена са Бун и Гар), е вдъхновила и персийският автор от началото на ХІІІ в. Низами от гр. Ганджя (дн. град в Азербайджан), който я включва в епоса си „Искандер наме“ …

Очаквайте: Защо Ахмед ибн Фадлан, който посещава през 921 г. гр. Булгар в състава на халифатското посолство, забранява легендарния дастан „Шан кизи дастани“ (или „Шах кизи дастани“)на булгарския книжовник Микаил ибн Башту?

Ахмед ибн Фадлан с един от малкото арабоезични средновековни автори, за които не се знае почти нищо, освен че през 922 година участва в посолство на Арабския халифат до град Болгар и написва доста обемисто съчинение за това събитие. „Барадж тарих” (ХІІІ в.) описва: „През 922 г. Абдалах се върнал в България с Великото посолство на халифа. Главен негов посланик бил Рази, а секретар - Ахмед” (с. 56 ). По-нататък: „Всички участници в посланическата свита били възнаградени с щедри дарове. Мнозина от тях останали в България и сложили начало на известни български родове. Сред тях били Джакин, Барис, Балус и Ахмед (ибн Фадлан - б. м.). Канът (Алмъс - б. м.) назначил Ахмед за сеид на Болгар с името менла Бакир...” (с. 56) .

 Родословно дърво на Ахмед ибн Фадлан до пристигането му в гр. Болгар:

                                                         Джафар 
            

                                                     Хамад Бармак  

                                                         

                                                                                                                                Рашид   

                             Яхя                                            

                                                                                   Абас

          везир Джафар;        Фадлан                       

                                                                                 Фадлан

                                                                               

                                                                             Ахмед ибн Фадлан

Когато през 1923 г. бяха намерени от Валиди Тоган /1890-1970/ в ирански архиви  пълните текстове  на „Записки от Болгар”/”Рисала”/ на Ахмед ибн Фадлан, бе прочетено: „Тази книга е написана от Ахмад ибн Фадлан ибн Аббас ибн Рашид ибн Хаммад”.

Българското родословно дърво на потомците на Ахмед ибн Фадлан:

Ахмед ибн Фадлан (922 г., остава в гр.Болгар)

Насър

Мохамед        

Хамид

Нугман - умира 1061

шейх Дауд;  

                      Якуб ибн Нугман (ученик на имама Абу-л-Масали Джууейни, съученик на ал-Газали.)

Нугман ибн Хамид написва книгата „Казий китаби” (с. 105). Първоначално името на тази книга е „Кади китаби” (с. 17). Вероятно „Кадим китаби”, от араб. дума „кадим” (околовръст). Сиреч, в превод нещо като „Книга за нещата около нас”.

Синът на Нугман, Якуб „собственоръчно преписал и дописал „История на България”, която нарекли „Казий китаби”” (с. 105). Ще рече, тюркският превод на арабското „кадим”, е схванато като „казий” и заглавието е „Книга за земята ни”.

През ХІІ век андалузкият географ ал - Гарнати чете тази книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Цит. съч./ ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Болгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

През ХІІІ век Баба Худжей компилира при написването на „Барадж тарих” от този труд.

Баба Худжей компилира и от още един източник. Това са летописите Шан кизи дастани на Микаил Башту  и съчинението на сина му Абдула ибн Башту.

Абдула ибн Башту довежда през 922 година посолството на Арабския халифат в Болгар, в което секретар е Ахмед ибн Фадлан. В началото на „Записки от Болгар” (922 г.) Ахмед ибн Фадлан съобщава, че посолството на Арабския халифат в гр. Болгар е осъществено, благодарение на посредническата мисия на пратеникът на българският владетел Амъс, „мъж по име Абдула бну Башту ал - Хазари” (Ахмед ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България.С.,1992, с. 1).

Баба Худжей съобщава, че Ахмед ибн Фадлан, след като приел длъжността „сеид на Болгар”, забранил дастана на Микаил Башту „Шан кизи”. ( Баба Худжей, Цит.съч., с.50). Обиден от това, неговият син Абдула ибн Башту отива в столицата на Хазария град Итил, където продължава литературното дело на баща си.

Явно спречкването между Ахмед ибн Фадлан и Абдула ибн Башту не е било безобидно. Това става ясно от факта, че Ибн Фадлан, който пише своя труд „Записки” /”Рисала”/ в гр. Болгар, си позволява в предговора да нарече Абдула ибн Башту с низбата „ал - Хазари”, което влиза в противоречие със собственото му твърдение, че той е „посланик” (Ахмед Ибн Фадлан, Цит.съч., с.1) до халифата на владетеля на гр. Болгар, Алмъс.

Заглавието на епосът на бащата на Абдула, Микаил Башту, е „Шан кизи дастани” (или „Шах кизи дастани”). Историческата достоверност за съществуването на такъв епос сред волжките българи от ІХ век, е несъмнена. За съжаление от него са съхранени само откъслечни фолклорни преработки, които се появиха в края на ХХ век и бяха преведени в България под неточното заглавие „Сказание за дъщерята на Хана”.

Епосът на Микаил е завършен през 882 година и се казва дастани (разказ, разкази) за земята (кизи) на Шан (или „шах”, владетел).

За да разберем пълната и многозначна семантика на хунските термини „кизи, кесе”, които по-късно са заети и в тюркския език, е необходимо да интегрираме тюркоезичното значение на тази дума като територия (земя, кааза), със съхраненото у дунавските българи (и у русите) значение за вербалност (сказание, казвам, сказал, указ, приказ, наказ), за да се уясни, че запазеният у Багрянородни (Константин Багрянородный. Об управлении империей (превод на руски от американското издание: Constantine Porphirogenitus. De administrando imperio. Washington., 1967)) (Х век) топоним „Атил кезе”, не означава буквално „междуречие”, а „земята на Атила”.

В руските производни „указ, наказ, приказ” много ясно се е съхранило значението за „държавна реч”, следователно „киси, кезе”, не е просто абстрактно-географско понятие за земя, а държавно понятие за земя.

Това е причината „Кади (м) китаби” на Нугман да стане „Казий китаби”, понеже арабското значение на „кадим” (крачка, околовръст) постепенно се развива в арабската теология в посока на суфизма (крачките на дервишкото изкуство) и не удовлетворява историческата семантика в книгата на Нугман.

Абдула ибн Башту в периода 922 година - 943 година живее в хазарската столица Итил, където продължава литературното дело на баща си Микаил. Това го прави изключително интересен автор за хазарологията, понеже неговата книга по-късно става известна като „Хазар тарих” (История на Хазария). В нея се съдържат важни данни, не само за българската, но и за хазарската история. Тези данни „Барадж тарих” компилира през ХІІІ век.

Книгите „История на Хазария” /Х век/ от Абдула ибн Башту и „История на България”/ХІ век/ от Нугман, не са запазени. Но много от тях е компилирано в книгата „Барадж тарих” /”История на Барадж”/, писана от Баба Худжей през ХІІІ век. Тази книга се смяташе за изгубена, но един ръкопис от нея се оказа спасен от сталинските погроми през 1938-1940 г.г. върху старите книги с арабско писмо в СССР и той бе издаден в края на ХХ век в елцинова Русия.

Както казахме, около 922 година Ахмед ибн Фадлан забранява епоса „Шан кизи дастани” на Микаил Башту и неговият син, Абдула ибн Башту, напуска гр. Болгар и се установява в гр. Итил, хазарската столица.

Едва през 943 година Абдула ибн Башту, „доволен от реформите (на владетелят на Болгар Мохамед, син на Ялкау, който е балтавар от 943 до 976 г. - б. м.) посветил на кана своя дастан „Кисек - баш”, който започнали да наричат и „Кисекбаш китаби” (с.76).

Дастанът на Абдула ибн Башту е продължен след 944 година от неговият син Мамли. Тази книга става известна като „Хазар тарих” /”История на Хазария”/ и съдържа сведения за Хазария до нейният крах през 969 година.

През ХІІІ век владетелят Барадж, чието родословие (шеджере) е съхранено в съчинението „Дафтар-и Чингиз-наме”, казва на летописецът Баба Худжей, че в семейната му библиотека се пазели книги от „Бакир (Ибн Фадлан - б. м.), дастана на Микаил, дастана на Абдула и много други...” (с.105).

Нугман /автора на книга за България през ХІ в./, както посочихме, е потомък на Ибн Фадлан и до 1061 г. написва своята историческа книга, известна по-късно като „История на България”. „През 1061 г. куманите нахлули и убили кана и сеида Нугман” (с.103).

Якуб, син на Нугман, „собственоръчно преписал и допълнил” (с.105) книгата на баща си.

Фактически през ХІІІ век Баба Худжей е първият средновековен историк, който синтезира в своята хроника „Барадж тарих” летописите на две разграничени една от друга и враждуващи волжко-български писателски династии.

Нугман и неговият син Якуб до последно остават верни на волята на Ибн Фадлан и не включват като извор в книгата си по българска история дастанът на Микаил Башту „Шан кизи” от 882 година.

Баба Худжей пише:

„Интересно, че този кадия ( Якуб ибн Нугман - б. м.) даже не споменал дастана на Микаил в своето изложение „История на България” и се оправдал така: „Аз не съм видял с очите си нито един екземпляр от дастана, а не мога да повярвам на устни сведения”. Между другото - продължава Баба Худжей - в краен случай поне един екземпляр е бил донесен (в гр. Болгар – б.м.) от банджийския търговец Калган от Хорисдан (Харков - б.м).” (с.50).