Смайващи мистерии в Странджа
Планината крие много тайни в себе си
Странджа е една от планините в България, която крие много тайни в себе си. Намира се в югоизточната част на страната и продължава в съседна Турция, като се простира на обща площ от 10 000 кв. км., бивайки сравнително ниска като височина. С единия си край планината се среща с Черно море, пише parallelreality-bg.com.
Някои изследователи казват, че Странджа свършва в Константинопол (днешен Истанбул) със 7 хълма, върху които тамошната тракийска цивилизация започва своя живот 6 в. пр. н.е. Първия замък е изграден на първия хълм, който впоследствие се превръща в Магнаурската школа, където е учил и Боян Мага (който дава импулса за създаване на богомилството). В западната част на Константинопол и до ден днешен съществуват т.нар. тракийски врати и тракийски площад, а повечето императори са били с български или тракийски имена, което ясно показва потеклото им.
Легендата гласи че „Странджа” е била красива млада жена от знатен род, която по неспоменати причини никой не е посмял да поиска за жена. Тогава тя напуснала семейството си и с близки хора се заселила далеч от родният си дом. Не след дълго около нея започнали да се събират голям брой хора, които тя покровителствала и закриляла. По примера на амазонките, Странджа ходела с мъжки дрехи, обичала да язди дълго и да плува в морето.
Много кандидати идвали да я искат за жена, но тя връщала всички, докато един ден дошли голям брой черни хора предвождани от своя цар с явни намерения да не си тръгват без Странджа. Било невъзможно да откаже или да се използва сила, положението било безнадеждно. И в този момент земята се разтресла, морето и реките се разбушували, земята се надигнала и настанал страшен хаос. Когато всичко утихнало имало нови планини, морето от кристално бяло станало мътно и черно, а от черните хора нямало и следа. Така Странджа останала в планината си, която приела нейното име.
В познатата и непозната ни история много хора са минали оттам, живели са и са умирали, градили и разрушавали. Красотата и магията на тази планина е запечатала по малко от всичко в едно неизмеримо с времето състояние на нетленност и непреходност.
Богата на археологични находки Странджа много пъти е посещавана и изследвана от различни учени, ентусиасти, иманяри и религиозни представители. Тук легендите са преплетени с фактите, а науката – с мистицизма. Не подлежи на никакво съмнение обаче, че околността е пълна с разкрити и неразкрити тракийски светилища и съоръжения, някои от които могат да бъдат датирани още от атлантско време. Данните, с които се сдобих показват, че много е ограбено от иманяри през вековете; тази планина е пазила много съкровища и злато, но това само води на размисли, че има и много останало неразкрито, дълбоко скрито в недрата на земята.
По всичко личи, че целия район в древността е бил пристанище за фракция от оцелелите след катаклизма атланти, които разпръскват културата си сред местното население, което било траките. Интересен е факта, че именно в Странджа са откривани кости на гиганти, които веднага са потулвани, както това става с всяко подобно нещо навсякъде по света – нещо, за което си има специални екипи. Тези сведения достигат до нас тихомълком от приятели археолози.
Друго много интересно сведение е, че когато започва процеса по еретизирането и избиването на богомилите по света, те били събирани от цяла Европа и през таен подземен тунел, водещ началото си от пристанище на Черно море, били отвеждани в Странджа, в областта Марино селище, където били избивани. Говори се за над 66 000 избити богомили и седем посветени. Защо е било важно за някой да бъдат покосени точно там – остава загадка и до днес.
Въобще Странджа планина е богата на мистерии. Има доклади за много подземни тунели, правени от атланти и траки. Докладвана е също срещана с Йети, при която след 20 секунден контакт, съществото се разтваря във въздуха пред очевидеца. Споменавам това, защото не е история типична за България и изобщо района – или както става ясно – поне досега не сме знаели.
Безспорно, най-голямата мистерия в областта обаче си остава т. нар гробницата на Бастет.
Тя се намира в подножието на най-високия връх в българската част на Странджа – Градище.
Много истории се преплитат в една, много съдби се фокусират в една точка и ще се опитам изложението ми да бъде максимално подробно (като понякога, за целта ще трябва да се отклонявам от основната линия), за да можеш да разбереш детайлите предварително и когато отидем там да бъдем максимално адекватни наред със случващото се.
Историята около египетската гробница започва след появата на странна, древна карта с неразбираеми чертежи, геометрични фигури и йероглифи. Притежателят й, чието име се пази в тайна, решил, че става въпрос за скрито съкровище. Дълго време търсил специалисти, които да разчетат картата, докато се озовал в БАН. Оттам документът попаднал при Людмила Живкова.
Тук трябва да отворя първата скоба и да обясня коя е тя.
Людмила Живкова е дъщеря на Тодор Живков, българският комунистически диктатор и глава на БКП в периода 1956-1989 (сега за пръв път осъзнавам, че това са точно 33 години – не е ли това интересно?). Людмила е нетипичното за действителността и тогавашното мислене дете. Завършва история в софийския университет, история на изкуството в Москва и специализира в Оксфорд. Става министър на културата на Република България. В качеството си на такъв, Людмила Живкова прави един от рядко успешните за социалистическа България опити за реформа. Създава мощен екип в Комитета за Култура, дясна ръка и? е историкът Александър Фол(за който също ще стане дума по-късно). Безспорно изиграва роля за отварянето на България в културно отношение към не-социалистическия свят – прокарва и реализира идеята за създаване на Галерията за чуждестранно изкуствов София, както и редица международни изложби и мероприятия; България посещават редица изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят, често по нейна покана. Може би още по-забележителен е приносът и? в обратното – популяризирането на българската култура и историческо наследство зад граница. Един от многото примери за това е изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи”, обиколила повече от 25 столици по света и станала причина за световен интерес в областта на тракологията. Има роля в олекотяване на режима за недопускане на българи, особено учени и културни дейци, за посещения и работа в Западна Европа и САЩ. По нейна инициатива са организирани още честването на „1300 години България”, домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира” под егидата на ЮНЕСКО, построяването на „Национален Дворец на Културата” в София (който от смъртта и? до 1990 г. носи нейното име), както и откриването на буквално десетки хиляди културни домове, библиотеки, музеи и галерии из цялата страна, организира лично успешни археологически експедиции.
В същото време Людмила е невероятно обичана от народа и не крие (както повечето политици от световно ниво и до днес) своя дълбок интерес свързан с окултизма. Не знам как може да се обясни на хората от запада, които никога не са живели в условия на комунизъм (макар в САЩ той да е неумело прикрит и все още не напълно официален, но въпреки това – валиден) колко недопустимо и неуместно е дъщерята на вожда на народа да има подобни интереси. Оттам не може да се добие и пълно разбиране за личността на Людмила Живкова и нейното значение като явление за тези години в България. Така или иначе многобройните мероприятия, организирани от нея с идеята да популяризира по света самобитното наследство на българина се тълкува като „национализъм” от КПСС, в противоречие с пролетарския интернационализъм; особено остра е реакцията срещу „1 300 години България”. Интереса и? в света на езотеричното се появява след тежка автомобилна катастрофа през 1973. Тогава тя започва да се увлича по източни философии, установява връзки с небезизвестното руско семейство Рьорих, с което още повече си спечелва недоверието на идеологическите цензори в СССР, където философско-социалната система Агни Йога, проповядвана от Рьорих, е преследвана до 1987 г. Много известна става инициативата и? от огромен мащаб „Знаме на Мира”, която тя провежда. Във време, когато все още Студената война е в разгара си, по покана на България в столицата ни пристигат деца, които са своеобразни посланици на мира. Събират се в специално създадени влакчета и всички с усмивки и знаменца заминават за покрайнините на София, за да поставят и ударят камбанка на своята държава. Целият този проект се обединява от мотото „Единство, творчество и красота”. Три елементарни думи изписани на няколко езика, а целта е новите поколения да ги приемат и те като свое мото. До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3 900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Противниците и? в България я критикуват поради огромните средства, хвърляни в амбициозните и? проекти. Нейната „неудобност” и убеждения е причина да се спекулира с нелепата и? смърт – броени дни преди 40-я и? рожден ден – с версии за политическо убийство, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а официалната версия е злополука в банята; по-късно се предполага мозъчен кръвоизлив. След смъртта и?, политиката и? не намира наследник и голяма част от инициативите и? са преустановени.
Но да преминем към интересния период от нейния живот. По спомени от съвременници, скоро след съдбовната катастрофа, тя отказва да взема предписваните медикаменти и се изправя на крака с практики от нетрадиционната медицина. През последващите години проявява засилен интерес към източната философия и езотерични учения, което води до многобройни пътувания до Индия и Тибет, където се подлага на различни дисциплини и търси източници за истинския произход на българина (информация, която чак в последното десетилетие започва да излиза на светло за публиката). Людмила контактува активно с духовни водачи от цял свят. Близка приятелка с Индира Ганди – убитата през 1984 г. примиер-министър на Индия.
Известни са отношенията на Живкова с Ванга.
Ванга е следващата втора, голяма и ключова скоба, която се налага да отворя. Отново, много трудно е да се опише значението на тази личност на хора, които живеят извън България. Ванга губи зрението си много млада, когато бива ударена от светкавица. Тогава тя придобива силни пророчески способности, чиято правота се доказват и до днес, след нейната смърт. Тя не е обикновен ченълър. Приживе пред къщата и? винаги има опашка от хора, които искат да чуят нейния съвет по дадени екзистенциални или чисто битови проблеми. Предсказанията и? се изпълняват с удивителна точност,без грешка. Това превръща Ванга, в може би най-известната българка на всички времена – буквално всеки българин днес, знае коя е Ванга и е чувал за нея. Години след смъртта и?, все още се пишат книги за нея. Манията около тази жена е огромна. Колкото и парадоксално да е обаче, Ванга е още по-популярна в чужбина, отколкото в родната си страна (което е модел, проследим в историята, свързан с всичко българско). Най-известна е тя в Русия, където има опити да бъде канонизирана като светица от православната църква. Ванга редовно е посещавана от държавни глави на различни нации, президенти, министри и други за съвет. Това е съвсем накратко историята около тази жена.
И така, вече можем да се върнем към нашата история. Случката с тайнствената карта, за която споменахме по-горе е разказана подробно в книгите посветени на гробницата на Бастет „Хомо сапиенс за произхода на хомо сапиенс” на Кръстю Мутафчиев. Авторът е бил съветник на Людмила Живкова и като шеф на отдел „Културно наследство” е включен в изследователския екип в Малко Търново, който впоследствие започнал да проучва местността. И така активната част на историята започва през пролетта на 1981 г., когато секретна експедиция на Комитета за култура в състав от 5 човека е изпратена от тогавашния шеф на Комитета Людмила Живкова да извърши разкопки в седлото под връх Градище (710 м.).
Ще представя нещата обаче от гледната точка на друга ключова фигура в историята – племенницата на Ванга, която също се включва във въпросната експедиция. Следващото е превод на част от нейната книга посветена на Ванга:
„При Ванга идват какви ли не хора с най-невероятни въпроси, искания и проблеми. Идват дори и такива, които искат да им каже кои цифри ще се паднат от следващия тираж на тотото, за да спечелят много пари, разни иманяри, настояващи да им каже къде има закопани съкровища, за да ги открият. Някои от тях носят писмена и карти, мислейки, че като ги подържи в ръцете си, Ванга ще се ориентира по-лесно и ще им каже къде е точно мястото. Такива хора Ванга отпраща с възмущение, защото не признава придобиването на пари без честен труд.
Един ден при моята майка на Рупите дойде човечец с молба да му ходатайства да бъде приет от Ванга. Показа и? някакъв смачкан лист хартия с написани, по-точно много несръчно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на йероглифи.
Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които човекът каза, че представлявали карта.
Не вярвам и не се отнасям сериозно към този вид преживявания, слушах с половин ухо и с нарастваща досада, защото много хора ни притесняват с молби за ходатайства, а освен това трябваше да отидем до Петрич.
Човекът надълго и нашироко и? обясняваше, че носил тази карта при разни професори в София, но никой не могъл да му разчете писмото, даже му казали, че това са глупости, защото според тях там били просто наредени в редове знаци, които не приличат на никое писмо, което им е било познато. Та човекът беше дошъл при Ванга да му го „разчете” и да му каже къде са парите.
Понеже майка ми много добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и тъй като е отзивчива към проблемите на всички Вангини посетители, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да казва, че дъщеря й, т. е. аз, е изучавала и се е занимавала с йероглифи и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя много ме бе надценила.
Човекът дойде при мене – аз седях на пейката до Вангината къщичка – и отново най-подробно ми разправи всичко.
Вече съвсем притеснена, не го слушах изобщо и съвсем бегло погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го разчета, след като отдавнашните ми университетски познания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, оскъдни. Това бе непосилна за мене работа. Освен това „професорите от София” като че ли бяха прави. Наистина много от знаците приличаха на арабските йероглифи, но между тях имаше и съвсем непонятни за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, отколкото йероглифи.
Разбрах, че усилията ми са безнадеждни, но след като вече бях обявена от майка ми за „капацитет по йероглифите”, предложих на човека да ми разреши да препиша този текст и в София да го покажа на някои специалисти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.
Човекът се съгласи и след като се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.
Аз, разбира се, на часа забравих и него, и разговора, който водихме, защото още от началото бях убедена, че цялата тази работа е някаква измишльотина или плод на болна фантазия.
Разбрах, че усилията ми са безнадеждни, но след като вече бях обявена от майка ми за „капацитет по йероглифите”, предложих на човека да ми разреши да препиша този текст и в София да го покажа на някои специалисти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.
Човекът се съгласи и след като се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.
Аз, разбира се, на часа забравих и него, и разговора, който водихме, защото още от началото бях убедена, че цялата тази работа е някаква измишльотина или плод на болна фантазия.
Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и спешната работа и следобед отново се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и след като си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия разговор, който водихме с този човек. Разказах и? за картата и йероглифите, които разглеждах и отново категорично заключих, че това е някаква глупост, за която не си заслужава да говорим.
Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време, после малко помълча и каза:
- Да, ама не е глупост! Тука става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята, нито за която и да е друга засега. Този текст и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за скрито съкровище, а за писменост, която досега не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг – няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно! Защото с него е записана историята на света – две хиляди години назад от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето.
Този саркофаг е сложен и скрит в нашите земи от хора, които са дошли от Египет. Вървели са с камили. Имало е и роби, войни и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат и зарит с огромни количества пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност.
Слушах Ванга удивена и смаяна и не вярвах на ушите си. Възможно ли е да има такова чудо – неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви причини да не вярвам на казаното досега от Ванга, но това ми се стори повече от невероятно.
Когато се върнах в София, показах преписа на мои колеги – специалисти и преводачи, – но те всички установиха, че този текст не може да бъде разчетен и вероятно представлява някаква безсмислица. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато отново отидох в Петрич, съвсем неочаквано пак заговорихме с Ванга за картата и скритото „съкровище”, за което става дума в нея.
На Ванга и? беше интересно да разговаря на тази тема. Имах чувството, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм показала преписа на специалисти и аз и? казах, че съм претърпяла пълен провал. Тя рече:
- Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е дошло времето му!
Казах й, че е много жалко, защото съм споделила казаното от нея пред неколцина приятели ентусиасти, които веднага изразиха готовност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим.
Ванга не отговори нищо, после дойдоха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а после като че ли вижда някакви картини, защото спуснатите и? клепачи се разтваряха и очите и? се движеха под тях, като че ли проследяваха нещо.
Когато отново останахме сами, изведнъж без всякаква връзка с водения в момента разговор Ванга ми заговори на предишната тема. Много бавно и отчетливо, много образно и като че ли четеше по книга – започна да ми описва подробно някаква местност в планината. Имах чувство, че самата тя е там и ми рисува с най-малки детайли онова, което вижда: не убягнаха от вниманието и? нито дребната растителност, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки. Накрая спомена за някаква голяма скала и каза, че трябва да отидем на мястото на 5 май. Попитах я защо точно на 5 май, но тя ми каза само:
- Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната.
И ми даде да разбера, че повече не желае да говори по този въпрос.
Въобще не разбрах какво означава последната и? реплика, но ние вкъщи сме свикнали да не задаваме излишни въпроси и аз се задоволих с това неясно обяснение.
Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „следотърсачи”, които дирят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите по-скоро ме притесняваше, отколкото да ми доставя удоволствие. На моменти ме обземаше сериозно съмнение в успеха на това издирване и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова точно и подробно ми го беше описала Ванга, че беше невъзможно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния край на малка поляна. Огледахме внимателно цялата местност, но не забелязахме в нея нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето различни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на големи разперени дървета.
По едно време следобед небето помрача и не след дълго заваля проливен дъжд. Потърсихме подслон под короните на дърветата, но след около час всички бяхме мокри до кости. На едно равно удобно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си дрехи и храната, но и брезентът не устоя на силните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи около два часа, после дъждът спря, но небето остана облачно и мрачно. Стъмни се. Запалихме буен огън, за да се изсушим, и решихме край него да прекараме нощта. Това ми се струваше доста лекомислено, още повече че бяхме само петима души в непрогледната нощ, наоколо нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не спираме посред път, да положим усилия да дочакаме тук идващия ден, за да видим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това съвършено непознато място е напразно, защото небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз искрено се съмнявах, че на другия ден ще наблюдаваме слънцето.
Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.
Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам защо решихме да застанем точно там и да очакваме нещо, неизвестно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има – вероятно много отдавна издълбани – три кръга, „соларни”, както ги наричат археолозите, с големина на малка чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто остър връх сочеше към земята.
Половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината около двадесет минути и след това почти цялата скала бе огряна от слънцето.
Без да сме специалисти и археолози, без да разбираме случайна ли беше тази игра на светлината, или сме били свидетели на някакво интересно явление, самият факт, че Ванга ми каза да наблюдаваме първите лъчи на слънцето точно на този ден – 5 май – и то ни даде своето странно доказателство (щом е казано – ще го видим!) – всичко това ни изпълни със странно вълнение и възбуда.
През целия ден коментирахме случилото се, разглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „бележеха”, и зачакахме да падне нощта, за да видим какво ще ни покаже слънчевата посестрима – луната.
Повтори се историята от предишния ден. Около три часа, преди да се стъмни, отново заваля проливен дъжд и отново се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко след това се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да видим нещо друго, но скоро установихме, че облаците постепенно се разчистват, и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.
Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.
Беше около 21 часа.
Навсякъде беше тъмно. Лъчът докосна върха на скалата и после, многократно докосвайки соларните кръгове от ляво на дясно, около петнадесет минути описваше вече познатия ни триъгълник с остър връх, насочен към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната скала и никой не смееше да пророни и дума, но вероятно и петимата сме мислели едно и също: случайна ли е тази игра на светлината по скалата, или между тях има някаква закономерност.
Но най-невероятното започва сега.
Няколко минути след това южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак отвътре като екран на телевизор и сред планинската тъмнина тя се открои в светлосиво. И миг след това се появиха в открояващ се бял цвят… две фигури. Бяха огромни и заемаха почти цялото осветено пространство – гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и около 3-4 м. широка, фигурите се виждаха толкова отчетливо и се открояваха така релефно, че имах чувството как всеки момент могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкова потресаващо, че ние буквално се вкаменихме – от това, което виждахме със собствените си очи, и (защо да крия?) – от страх…
Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги забравя, докато съм жива. Отляво на скалата на преден план в цял ръст стоеше възрастен мъж, по-скоро старец, с дълга до земята роба и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет – нещо като топка, кръгло, но не беше топка, по-скоро някакъв непознат уред.
На по-заден план, но по-горе и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам защо, на мене ми заприлича на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг и спуснати надолу крака и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.
Фигурите стояха достатъчно време на скалата, така че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „угасна”, стана отново тъмна и всичко наоколо се покри с непрогледна тъмнина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, за да помислим за някакви светлинни ефекти.
Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме наблюдавали видяното около двадесет минути.
След това бързо отидохме до палатките, по неизречена команда буквално за броени минути събрахме светкавично багажа в тъмното и осветявайки си пътеката само с фенерче, блъскайки се в коренища и камъни, мълчешком и с неподозирана от нас бързина се смъкнахме надолу и след около два часа видяхме първите светлини на града.
Почувствахме се сигурни от близостта на хората и започнахме да говорим. Оказа се, че и петимата сме наблюдавали тези фигури и описанията ни не се различаваха едно от друго…
Може би масова психоза? Но ние не знаехме защо трябва да стоим пред тази скала и през ум не ни е минавало, че ще видим нещо на нея. Репликата на Ванга беше: „Трябва да наблюдавате първите лъчи на слънцето и на луната.”
Поради роднинството ми с Ванга някой може да помисли, че аз съм била предупредена и психически подготвена за някакво събитие, дори и да не съм знаела какво е то. Добре, но другите хора? Бяхме различни по възраст и образование, и по разбирания. А за Вангините видения относно поставянето от някакви същества на двете невидими за нас скулптури тогава въобще не ми мина през ума. Не ми минаваше и до днес, когато започнах да пиша за Ванга и извадих от папките си записките, оставени в библиотеката ми още през 1979 година. Значи не можем да говорим и за внушение. Какво беше тогава? И защо Ванга ни изпрати на това място?
Веднага на другия ден отидох при Ванга и и? разказах всичко подробно. Беше и? много интересно, но не пожела да направи никакъв коментар.
Но това, което видях тогава, не ми дава мира и досега. За какви фигури става дума – дали за тези, които е видяла Ванга, или за някакви други? Дали това е мястото, което тя знае, но не го казва, или то е някакво друго място? Какви са тези фигури, кой ги полага тук и защо, с каква цел?
След време още няколко пъти ходихме на това място и сутрин, и вечер, но повече не видяхме нищо.
Решихме да не споделяме с никого за това необикновено преживяване, защото ще прозвучи като разказ от фантастичен роман. Спомних си думите на Ванга: „Ще дойде времето на „чудесата” и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. Всичкото скрито злато ще излезе на повърхността на земята, но ще се скрие водата. Това е определено!”
Дълбоко вярвам в казаното от Ванга за бъдещите открития на съвременната наука. Надявам се един ден тя да открие ключа към тази странна загадка, която беляза живота ни с докосването до „нещо свръхестествено” и така категорично промени представите ни за много неща…”
Точно на гореописаната история и казаното от Ванга се гради цялата митология около случая.
Макар и по-рано като хронология, сега е момента да се каже един допълнителен факт, който като че ли има най-голяма тежест за сериозността на ставащото и макар въпросната случка да се случва години преди всичко разказано досега, само след всичко описано, следващата история може да бъде оценена.
По време на специализацията и?в Оксфорд през втората половина на 70-те години, Людмила Живкова има среща с висш представител на британското разузнаване МИ6. По време на разговора той и?съобщава, че с помощта на британските СДВ-станции (станции за сканиране със свръхдълги вълни) под връх Градище, в Странджа е засечена огромна кухина с изумително правилна форма на куб, за която няма съмнение, че е от изкуствен произход. Людмила Живкова е силно впечатлена от тази информация. Първоначално свръхдългите радиовълни СДВ се използват от американската флотска радиослужба за повикване на подводниците, тъй като се оказва, че за този честотен обхват дълбочинното проникване не е проблем. Впоследствие се установява, че свръхдългите вълни проникват без проблем не само през тлъст воден слой, но и през земната кора. Това довежда до активното им използване за дълбочинно сканиране на земните недра и регистриране на всякакви кухини в тях, както празни, така и пълни с нефт или газ. Тъкмо такава британска СДВ-станция „напипва” каверната във формата на абсолютно правилен куб в Странджа. Впоследствие Людмила забравя този факт, чак докато картата не влиза в играта и Ванга не дава своите възгледи за нещата. Когато Людмила получава стабилни позиции като председател на Комитета за култура, възлага на екип от най-близкото си обкръжение да започне разкопки на мястото в условията на пълна секретност. Трябва да се отбележи, че експедицията не е възложена на Археологическия институт към БАН, а на хора от собствения и?екип. Трудно е да се направи пълен анализ на събитията от онова време, но вероятно разговорът на тема „кухината в Странджа” с човека от МИ6 е бил доста по-обстоятелствен, а и очакваната находка в тази пещера е била толкова шокиращо невероятна, че се е наложило пълното засекретяване на разкопките… Тъй като Людмила има много контакти в световен мащаб с всякакви духовни лидери и личности, при едно от пътуванията си в Индия, тя се свързва с двама лами, свещеници и те също я уведомяват, че в България е саркофага на богинята Бастет. Което означава, че явно в пространството има някаква информация за нещата и някои хора отдавна знаят за това какво е скрито по нашите земи. Ламите са казали, че това откритие ще направи голямо добро на България в бъдеще.
И така, всичко описано досега явно дава достатъчен сериозен повод за започване на разкопки. В експедицията участват:
- Кръстю Мутафчиев – ръководител на служба „Културно наследство” в Комитета за култура.
- Красимира Стоянова – служител в Комитета за култура, племенница на баба Ванга (интересното е, че по-късно Красимира завършва египтология в НБУ).
- Иля Прокопов – ст. н. с. II степен, историк и нумизмат, по-късно директор на музея в Кюстендил и на Националния исторически музей (НИМ).
- Цеко Етрополски – вероятно става дума за журналиста Етрополски, завеждал бюрото на ЮПИ в София.
- Георги Пантов – главен механик на Рудник „Странджа” (Не е ясно дали това е петият основен член на експедицията, или има още един).
Официалната история мълчи откъм подробности как са протекли разкопките, както и какво е открито. През лятото на 2009 г. за първи път посетих мястото и направих свое собствено проучване на нещата. Това, което разбрах се оказа много по-голямо, дълбоко, древно и многопластово от всичко, което знаехме досега. Намесени са множество интереси и следите се преплитат една връз друга, което прави представянето на нещата в една адекватна хронология почти невъзможни. Успях да се срещна и да интервюирам местния „събирач на истории”, Илия Петков, който е бил партиен секретар по това време и също е бил пряк участник в събитията. Милият човек е вече доста възрастен, но добротата е изписана на лицето му. Прие ме с удоволствие и разказа чистосърдечно, всичко което знаеше. Разговорът на моменти бе доста комичен, защото клетия човек е почти оглушал. Слуховите апарати не му помагаха и трябваше да крещя в ухото му, когато исках да задам някой въпрос. В процеса ми хрумна, че мога да му пиша въпросите си на лист, но дори тогава той ги четеше с лупа, защото нямаше очила. Това не се налагаше често обаче, защото той разказа почти всичко което искам да знам, без да задавам конкретни въпроси. По всичко личеше, че е разказвал целия сюжет безброй пъти на десетки хора, като мен, които са идвали от цялата страна, за да се докоснат до мистерията.
Ще пресъздам подробностите около случилото се, така както не могат да бъдат намерени в нито един официален източник.
След прожектирането на холограмата, разкопките започнали бавно и мъчително. Прогреса бил бавен и станало очевидно, че трябва по-тежко оборудване за постигането на целта. По този повод се присъединяват минни инженери, които заключват, че това е стар тракийски, а впоследствие е бил и римски полу-открит рудник, с открита част и галерии. Първоначално, миньорите намират само дървена лебедка, която очевидно била много стара. В процеса на копаенето експедицията намира вестник „Правда” на руски. По-късно Илия ми обясни, че през 1949-50 г. пристигнал инж. Лебедев, който дошъл да изследва района на база някакви стари документи намерени в Ермитажа в Санкт Петербург под претекст, че иска да види дали има условия за развитие на рударството в околността. Тази версия е много слабо издържана. Очевидно руснаците са просто поредните, които са получили сведения по свои пътища, че в Странджа има нещо от голямо значение, което ако попадне в ръцете на някоя от Великите сили, може да бъде в голяма полза. Излиза, че руснаците открили статуи до кръста както и камъни с надписи (и на Градището и на Мишкова нива, за която ще стане въпрос по-нататък в изложението). Опаковани са в чамови дъски в 1 волска каруци и са пренесени до пристанището в Бургас, а оттам – навярно за СССР. За да се убеди Илия, че нещо наистина е изнесено от страната, той отишъл при коларя и го попитал, дали тази история е вярна. Коларя казал „да” – била една пренатоварена каруца, теглена от 2 вола. След това Илия разказа за едно друго, още по-старо сведение. По време на турско робство, от Цариградската патриаршия са били изпратени двама свещеници с много висока култура и ранг. Те дошли с група работници, които са работели и на гробницата на Бастет и на Хероона (за който ще обясня по-късно) в продължение на 6 месеца. Възрастните хора твърдят, че са отнесли всичко за Цариград и може би Гърция. Всичко това води на въпроса – какво се случва тук? Излиза, че българите за пореден път разбират последни, за това, което е скрито в собствените им земи! Очевидно за това малко забутано място в малка Странджа се знае от Индия през Великобритания, Русия и дори гръцката ортодоксална църква! След това Илия каза, че мястото е посещавано и от нацистите, което разбира се е логично и е похлупака на всичко. По време на ВСВ в Малко Търново е имало 2 групи нацисти. Едната е инсталирана в граничния отряд, където са сложили голяма антена. Другата е настанена в местността Витаново. Ходили са на върха Градище за да подслушват линиите. Предвид сведенията, които имаме, че фашистите са се интересували от всичко окултно и са пращали експедиции по цял свят в дирене на всякакви древни, скрити оръжия, които да обърнат хода на войната в тяхна полза, не е чудно, че са минали и през Странджа. Официалната версия за присъствието на немските войници е за да се подслушват телефонните линии по време на войната, но предвид всички други екипи, които са ровели в околността, няма да е смело, ако предположим, че всичко е просто едно извинение, за истинската цел, която е пещерата на Бастет. По стечение на обстоятелствата, един от нацистите загива в областта, когато камион го блъска по невнимание, давайки на задна скорост при строежа на един бункер. Гроба на този германец стои и до днес и аз го посетих, за да се уверя в историята. На паметната плоча едва се различава вече почти изличена свастика. Оказа се, че историята е вярна.
Поемайки по следата, че разузнаванията по целия свят и различни духовенства знаят за гробницата на Бастет в България, попитах Илия дали преди въпросните събития през 80-те, в околностите е имало легенди свързани с Бастет или нещо подобно. Той се позамисли и разказа следната история. Преди много години негов приятел донесъл снимка на килимче, на което е избродирана жена-котка с мустаци. Снимката е направен в Стара Загора в апартамента на един друг техен познат, където над леглото стояло въпросното килимче с този образ на фона на двата върха – Малко и Голямо Градище. Явно тази легенда е съществувала и отпреди и се е съхранила по този начин (вече ти бях писал веднъж затова, как в българските килими и шевици се вгражда езотеричното знание на древните).
В контекста на историята за нациста обаче, можем само да заключим, че определено Германия също има апетити във въпросния сюжет, тъй като има слухове, че всичко в процеса на разкопките е отнесено там за изследвания и никога не е върнато. В процеса на разкопките, екипа попаднал на вход, подобен на минна галерия водещ към дълбок тунел и затворен с обработен правоъгълен камък. В тунела са открити полуизгнили дървени дръжки от сечива и скрипец. Освен тях екипът открива 2 камъка от черен гранат – плосък с гравиран мъжки профил и сферичен с 12 стени (това се потвърждава и от Илия, който твърди, че скоро след приключването на разкопките посетил мястото и под камъните имало остатъци от същия черен гранат). За него изследователите смятат, че е ценен информационен носител, подобен на днешните микрочипове. Находките били изпратени незабавно по разпореждане на Живкова в ГДР за лабораторен анализ, но там, както вече казах, изчезват безследно.
Групата попада и на друга странна находка. На около 2 м. след входа откриват дупка в пода с формата на окръжност, приличаща на кладенец и запълнена с каменни късове. Върху скалите на връх Градище пък са открити странни указателни стрелки и знаци, напомнящи древна писменост и идентични с тези върху старинната карта. На лявата скала отгоре е имало 3 соларни кръга, които ако се съединят се получава триъгълник, който сочи входа на едната галерия, която те откриха (както се описва в горе поместения разказ на Красимира Стоянова; сведение, което се потвърждава и от Илия Петков). Впоследствие екипа намира вход и от южната страна. От източната страна на рудника пък, те открили много голяма пещера, която имала невероятна акустика. Тази пещера е засипана и е неузнаваема днес като локация. Самият аз не успях да открия къде се е намирала, а какво е имало в нея – по сведения – никой не е разбрал, защото е била затрупана при взривовете на скалата, без да бъде проучена.
Докато екипа е работил по обекта, дали им няколко граничари, които да им помогнат в изкопните дейности. При копаенето започва да им посинява бялото на окото и да получават пареза на крайниците. Носят се слухове, че част от тях след това са полудели и загинали. След този случай спрели да ползват „външни” хора. Впоследствие се оказва се че има много силна радиация на мястото, която може да е породена или от извънземната технология, която е закопана там или от някакъв вид защита, която е била поставена от древните, която да влезе в действие срещу любопитни люде.
Други слухове твърдят, че екипа е намерил скиптър от извънземна материя – метър, метър и нещо, който показва различни холограмни образи, в зависимост къде точно хванеш скиптъра. Според някои източници член на експедицията контрабандно е изнесъл този артефакт от извънземен произход, намерен при разкопките под Градището (както и кости от неуточнено погребение в Хероона, намиращ се в съседство – в местността Мишкова нива; костите са принадлежали на същество, високо 260 (!) см. и са били продадени на западна космическа програма (вероятно NASA) във Виена. За съжаление тази информация е невъзможно да се допълни и детайлизира). Изглежда пещерата е свързана с този вид технология по някакъв начин. Това, което е проектирано от скалата навярно е просто изображение, което се активира на определени периоди с някаква цел и не е свързано по никакъв начин с групата посетила мястото. Ванга просто е получила информация, кога ще е поредната прожекция. (Има и други твърдения на местни хора за наблюдение на подобни фигури на същото място през различни части на денонощието.) Заедно с информацията, че са открити предмети от извънземен произход ни дава основания да мислим, че цивилизацията оставила този вид съоръжения или е близка до тази, отговорна за устройствата в Румъния, за които Raduговори или поне става дума за нещо сходно. Както съм споменавал и преди – възможно е всички тези комплекси да са свързани с безкрайната мрежа от подземни тунели, от които земята е пронизана. Ако не пряко свързана с румънския комплекс, то всички места в областта около пещерата на Бастет не са случайно разположени и имат своето значение. Смята се, че всичко е един огромен комплекс, има много неоткрити неща в района и много обрасли, тъй като в България пари за археология – не се отделят. Нещо, на което Мафията и иманярите, не възразяват.
В крайна сметка няма ясни данни за това, какво е изровено от гробницата на Бастет. Това, което аз мисля, от всичко, което разбрах, е че самата гробница е на няколко нива и всичко, което е изнесено от нея не е същината на скритото вътре. До най-дълбоките нива никой не е успял да проникне, в това вярвам твърдо.
Въпреки секретността на проекта новината за необичайните находки стига до ушите на Държавна сигурност (българския вариант на NSAпо времето на комунизма) и службите вземат обекта под своя опека. Дълго време районът е бил отцепен от военните. Внезапната смърт на Людмила Живкова слага край на проучването. Патронажът поема министърът на минералните ресурси Стамен Стаменов, но той също умира преди експедицията да се върне на Градището.
След това мястото е строго охранявано от гранични войски и специални части. По свидетелства на бивши ДС служители чак до „нежната революция” обектът бил охраняван предимно от спецвойски. Около него била вдигната и „жива ограда” от силно отровни пепелянки, отглеждани от узбеки, регистрирали фирми по 56 постановление в крайбрежната ивица от Созопол до Ахтопол. И ако случаен човек имал неблагоразумието да се опита да се провре през „съскащия” плет, влечугите веднага пускали в действие смъртоносния си език.
Четири дни преди кончината на Людмила, на 16 юли 1981 г., бъдещата дясна ръка на Горбачов, академик Станислав Шаталин, с целия си екип се озовава… в …Малко Търново! Какво е правил там – остава неизвестно. Изглежда руснаците имат твърдо присъствие в областта и имат апетити.
Обектът отдавна не се охранява от военните, но така или иначе достъпът до него е невъзможен без изрично разрешение на гранична полиция направено няколко дни предварително, защото се намира непосредствено до българо-турската граница и попада в зоната „зад мрежата”. Отвън мястото прилича на обикновен хълм и с нищо не подсказва, че под него лежи египетски саркофаг. От западната му страна се забелязват два отвора, напомнящи изоставени рудници.
По привидно стечение на обстоятелствата, в местността Мишкова нива (много близо до гробницата на Бастет), по същото време когато текат разкопките от екипа на Людмила Живкова, работи и професорАлександър Николаев Фол– виден български историк (от гръцки произход) – траколог и филолог, основател на Института по тракология. Фол демонстрира открито враждебно и пренебрежително отношение към Мутафчиев и Стоянова, а реално през цялото време работят на няколко километра разстояние един от друг.
Професора се е занимавал с проучването на мястото, което той нарича „Хероон” (което преди това, както вече споменахме е разграбено от гръцките монаси и руснаци, наред с находката на Градището и където е открит скелета на гиганта). Най-ранните предания са, че това е светилище на Дионис.
Култов паметник построен приживе за обожествяван владетел, жрец или митично същество, превърнат впоследствие в негова гробница. Официалната датировка е 2 000 г пр. Хр., а неофициалната говори за 3 000 г. възраст на външният кръг и камерата и 6 000 г. на външният кръг и долмена с гранитната плоча,което автоматично повдига въпроси. Или най-малкото ни кара да погледнем по-замислено към гробницата на Бастет под близкия връх. В тази връзка трябва да кажем, странни неща са наблюдавани и на Мишкова нива. Местни жители твърдят, че усещат някакво енергийно излъчване, но какво точно никой не може да обясни.
От другата му страна е разкрит уникален тракийски комплекс от V в. пр.н.е. – тракийска куполна гробница, светилище с жертвени корита, некропол и крепост от римско време. Находките подсказват, че случайно или не мястото е било свещено както за траките, така и за римляните.
Нашето внимание към този обект привлече неговата прилика с машина за преминаване през пространството, времето и измеренията създадена от атлантите (самия комплекс прилича на Атлантида както я описват някои от птичи поглед – 3 вписани един в друг кръга). Лично по мое мнение, обекта е доста по-интересен от самата гробница на Бастет, а самото място е много по-отворено енергийно за посещение, за разлика от Градището.
Така или иначе свързването на няколко сходни обекта в местността в една схема предполага наличието на още обекти и още по голяма мрежа със специфична функция.
За размисъл
Преди да дам заключението на нещата и края на самата история, нека помислим отново малко за всичко случващо се.
Кога човек скрива най-скъпото нещо, което притежава, на най-сигурното място?
Когато го очаква някаква голяма трагедия, някаква фатална загуба. За Древен Египет това е времето след 332 г. пр. Хр., когато великият Александър Македонски разбива персите и завзема Египет. След девет години умира, а властта на неговата огромна държава се поделя между неговите военачалници. Управител, а после цар на Египет, става Птолемей, който поставя началото на династията на Птолемеите, управлявала до 30 г. пр. Хр. След това Египет бил покорен от Рим, а в VII в. сл. Хр. – от арабите. Това бил един предизвестен край за залеза на великата египетска цивилизация.
На около 20 км. северно от град Мемфис се е намирал легендарният град Ану (Хелиопол), който бил седалище на могъщото духовенство. Жреците попечителствали Школата на мъдростта и пазели религиозния държавен култ. Тази школа била прочута и по времето на Птолемеите, за нея с огромна почит разказва и Херодот. Но тези жреци не били само „духовници”, по-скоро високообразовани избраници, едно научно затворено общество, запознато не само с религиозните идеи, но с най-древните познания, с науката за небесните тела, вероятно с изкуството на символната архитектура и йероглифите. С две думи, тези жреци-учени били съвсем наясно каква е бъдещата съдба на Египет и се опасявали за опазването на хилядолетните познания. Египет вече не бил сигурно място за съхранение на тези знания, защото предстояли още войни, кръвопролития и промени в целия регион. Трябвало да се търси сигурно убежище, но къде?
Още през VII в. пр. Хр., по време на управлението на фараона от XXVI династия Псаметих I, 664-610 г. пр. Хр.) гърците основали своя колония на територията на Египет – в делтата на река Нил, югозападно от Саис. Тук възникнал големият гръцки град Навкратис (възприеман като предшественик на Александрия), който изиграл голяма роля за сближаването на египетската и гръцката култура. Египетското влияние се разпростряло в страните от Средиземноморието, а по-късно и върху Римската империя, в чийто състав освен самият Египет влизали още Балканите, Италия и други страни от Западна и Източна Европа. Наред с египетските култови предмети в тези страни прониквали и египетските религиозни представи, така че нашата територия не е била непозната за жреците.
Ванга казва: „Историята на света – две хиляди години преди нашето време и две хиляди след него, е изписана от вътрешната страна на голям каменен саркофаг от черен гранит, на непозната досега писменост.” Това не е необичайно. Царските книги за отвъдното се срещат изписани в Древен Египет по късните каменни саркофази от времето на персийското владичество и Птолемейският период. За първи път такава книга е пренесена върху саркофаг още по времето на Мернептах (1213-1203 г. пр. Хр.). По време на Средното царство също са използвали саркофази с изписани отвътре свещени текстове. Обикновено те се изработвали от черен или червен гранит. Повечето от откритите досега саркофази са датирани от периода на XXVI-та династия (около 500 г. пр. Хр.). Тогава в Гиза често нахлували външни лица и жреците от онова време явно предпочитали идеята за изписани каменни саркофази, които да се полагат в гробници, слизащи дълбоко под земята, с широки правоъгълни шахти, като тези в Сакара, например.
Според мен тайнственото и необикновено пътешествие на древните египтяни до Балканския полуостров в земите на траките (бъдещите български земи) е станало по времето на Птолемей I (ок. 323 г. пр. Хр.). Както вече уточнихме, това не е било невъзможно, защото и двете земи са били част от Римската империя. А преди това, по времето на Александър Македонски, са били части от неговата „Световна македонска държава”. В многоезичната македонска армия се сражавали и много траки, които после се заселвали по долината на Нил.
Ванга дава указание, че египтяните са „дошли по вода”. Те били добри мореплаватели. По времето на Птолемеите Египет водил войни за морски пътища и бил признат за Средиземноморска държава. Значи не е било проблем да се организира пътуване от Египет, през Средиземно море, Дарданелите, Мраморно море и да се достигне югоизточния бряг на Черно море, откъдето започва да се извисява Странджа планина. От тази страна тя се издига полегато и е удобна за изкачване.
Остава да отговорим на въпроса защо саркофагът е донесен и скрит в тази планина. Тя се намирала в територия, която се превърнала в отдалечена северозападна провинция на Римската империя и изпаднала в изолация, довела Тракия до упадък през III-I в. пр. Хр. Голяма част от населението на укрепените тракийски селища и на високопланинските крепости започнало да слиза в равнините, по-близо до производителните центрове.
Странджа в по-голямата си част се намира в днешна европейска Турция. В българската част заедно с друга по-малка планина, намираща се близо до западните и? склонове, образуват ниската заоблена планинска верига Странджа-Сакар.
По билото на Странджа минава границата на България с Турция, а най-високият връх на планината в българската част е висок 710 м. и се нарича Голямо градище. Някога тук е имало тракийска крепост.
Под нея тече река Резовска.
Под този връх е поляната и тайнствената скала, на която е наблюдавано чудното явление с изображението на двете фигури.
Странджа планина е известна със залежите от медни и железни руди, затова още от древни времена тук е било развито рударството и има прокопани галерии на древни рудници под планината. Това са важни уточнения, защото те ще ни помогнат в по-нататъшните разсъждения.
Според някои версии думата „странджа” е одриска по произход и идва от името „Тонзос” (река Тунджа), „Тра-Тонзос” (на изток, отвъд реката) – „Транзос” – „Транза” и „Странза” при българизацията и грецизацията, т.е. от одриска гледна точка на изток от Тонзос, към черноморския бряг. Зоната Тра-Тонзос е била огромна и е достигала чак до т. нар. Делта на Босфора. Според друг тракийски топоним думата означава „връх, защита, шлем, височина”, а според старобългарския корен „стран”, означава отстранена, затворена територия – с две думи защитено и закрито пространство, подходящо да се скрие нещо ценно.
Но Странджа върви редом със Сакар планина и докато за първата планина можем да намерим някакви обяснения за името, не така стои въпросът със „сакар”. Откъде идва, какво означава? Аз поне не можах да открия никаква следа освен тази на древните египтяни и смятам, че е привнесено от тях. Защото те нищо не са правили случайно. Всяко тяхно действие, да не говорим за важната им мисия в Странджа планина, се е подчинявало на определени магически и религиозни ритуали, свързани с определено божество, с цел то да покровителствува и пази направеното в негово име.
Сакара се наричала в Древен Египет местност до платото Гиза в Мемфиския некропол. Тя има голямо значение в историческо отношение, защото тук са представени всички основни династии – от Първата до епохата на Птолемеите и управлението на персите. Названието „Сакара” идва от името на древния бог на мъртвите – Сокар. Първоначално вероятно е бил бог на земята и плодородието. По време на празника му по полетата е теглен камък (неговото култово изображение?) в ладия, закрепена върху шейна, а хората са следвали с венци от лук около вратовете си. Тъй като култовият обсег на Сокар били некрополите, той се превръща в бог на мъртвите. В уподобяването на божествата на царя Сокар приема образа на небесния сокол и започват да го изобразяват стоящ върху камък. Основните обекти на култа към Сокар били могилата и свещената лодка, която отнасяла мъртвия цар на небето. По време на Древното царство Сокар се смятал за покровител на занаятите, рудодобива и по специално на металообработването.
Отъждествяван е с бог Озирис – бог на плодородието, подземния свят и възкресението. По време на Средното царство е известен като синкретичен (общ) бог Сокар-Озирис, тъй като между двете божества има тясна връзка и действията и ролите им често пъти са взаимозаменяеми. По времето на Птолемеите празникът му е свързан с кръговрата на слънцето към пролетта, когато като Озирис символизира възкресението и обновлението на природната сила. Празникът се е провеждал през петия месец по време на новолуние с издигането на свещената колона „джет” като символ на възраждането на духовното.
Според древната свещена египетска книга Ам Дуат – Книга за отвъдния свят, Сокар се вижда в изображението на четвъртия и петия час. Тази книга била белег на царската гробница и на познание, недостижимо за обикновения египтянин. Била разделена на 12 части, които символизирали 12-те часа на нощта. Четвъртият и петият час са Четвъртата и Петата област на подземния свят, като Петата, където властва бог Сокар, има изключително важно значение – това е най-дълбоката и централната част на отвъдния свят, където настъпва преобразяването на покойника, където „тленното се превръща в нетление”.
Изображението на Петата област в древните египетски текстове представлява тунел, пълен с вода, който води от изток на запад и се изкачва към голям Сфинкс, чиято задница е затрупана с пясък. Този Сфинкс, наричан „Акер”, сякаш пази входа към странна елиптична камера, в която стои Сокар, изобразен тук като човек с глава на сокол…
Известно е и друго изображение: Сокар е застанал в могилата си, в нещо като хълм, увенчан с някакъв черен коничен символ.
Спомнете си как е описан „фараона” на скалата при експедицията в Странджа – той е увенчан с конична царска корона.
Според древните египтяни той е бил бог, въплъщаващ земята. Изобразяван е като тясна ивица земя съответно с човешка или лъвска глава в двата края или просто като два обърнали си гръб лъва. Едното животно гледа на Запад, където залязва слънцето и започва нощния му път и където се намира царството на мъртвите. Другото животно гледа на Изток, където всяка сутрин слънцето се издига от царството на тъмнината. Двата лъва пазят входа и изхода на подземния свят.
Казаното от Ванга е напълно възможно – възможно е египтяни да дойдат по вода, да се изкачат на известно, но скрито място в планината, да донесат изписан отвътре със свещени текстове саркофаг от черен гранит и да го закопаят дълбоко в земята! Защо обаче било необходимо да се отиде на определеното от Ванга място и да се наблюдават първите лъчи на слънцето и луната точно на 5 май? Защо тази дата е била толкова специална?
Празниците на Сокар-Озирис като период на възраждането на природата и духовността са се чествали през май по време на новолуние. На 5 май 1981 г. луната е била в новолуние и е преминавала през Кит, Овен и Бик! Древните египтяни са вярвали, че тяхната цивилизация е създадена в ерата на Телеца/Бика, затова и в Старото царство са се прекланяли пред бика. Някои съвременни астрономи датират тази ера през 4630-2200 г. пр. Хр. Значи на тази дата сме получили едно древно, четирихилядолетно послание и потвърждение – това едва ли е случайно. Древноегипетските писмени паметници съобщават, че Ростау (отвъдният свят) трябва да бъде търсен в нощното небе: „Аз изминах пътищата на Ростау по вода и по суша. Това са пътищата на Озирис и те са в небето.”
Слънцето на този ден е преминавало през съзвездието Овен, изгряло е в 6,17 ч., залязло е в 20,31 ч. и в лъчите му няма нищо особено, освен че триъгълникът, който очертават върху скалата, се повтаря вечерта с лунните лъчи. Но според египетската митология слънцето и луната са двете очи на небесния ястреб, олицетворяван от бог Сокар. Лявото е деня – слънцето, а дясното – луната или нощта. Тъй като едното от тези очи „расте” и „намалява” в течение на лунния цикъл, древните египтяни използвали числени части от единицата за обозначаване на символа на Уаджет (Окото). Събирането му означавало завръщането на пълната луна като символ на хармония и че космическият порядък Маат е непокътнат. Значи общо взето ние сме били във времето, указващо този порядък.
Високообразованите учени-жреци са владеели до съвършенство езика на символите, названията и символната архитектура. Името на нашата планина Сакар едва ли е случайно съвпадение с името на местността Сакара, посветена на бог Сокар; той е древен бог, изобразяван като сокол, небесната птица, каквато се среща в Странджа; бог е на мъртвите и подземния свят и владее една от най-важните области – тази, в която материалното се превръща в духовно. Какво по подходящо място да съхраниш древните световни познания, изписани на саркофаг? Нали те са ни дадени от боговете? А дали пък там, под скалата, където стояхме, има такова място за преобразяване? Сокар е покровител на рудниците и на металообработването, на дълбоките минни галерии и шахти, с които е опасана цялата Странджа планина. На това място е имало стар меден рудник,а съвсем близо до него, до Малко Търново има още действаща мина. Освен това Ванга неведнъж споделяла: „Всички говорят за пирамидите в Египет, но древни пирамиди има и у нас”.
Когато настъпи определеното време и саркофагът с тези древни познания бъде намерен, можем да си представим пътя, по който ще вървят откривателите: вероятно дълга подземна галерия ще завършва с дълбока четвъртита шахта (нали в такива през 500 г. пр. Хр. жреците в Гиза са заравяли изписаните саркофази, за да ги запазят от чужденците), след това ще достигнат до тунел и овална пещера пълни с вода, където в средата, върху някакъв постамент, камък или скала („хълм”) ще се намира саркофагът. Центърът, в който материалното придобива нематериален израз по някакъв начин, какъвто не можем да си представим.
Ванга е права като казва, че не става дума за „съкровища” в нашето материално разбиране на думата. Но едва ли е толкова лесно да влезеш вътре, ако не си допуснат, ако не е отворена за теб портата на подземния свят, както се казва в един текст от пирамида: „Отворени са за теб портите на Акер”, защото лъвовете пазят и на входа и на изхода.
Има теории, че първите хора, населявали земята, били хората-лъвове според древните египтяни, т. е. хората-богове, които се появили на тази планета в периода на зодиакалния знак „Лъв” преди около 11 хиляди г. пр. Хр. Възможно е древното познание, за което говори Ванга, да датира от това време, но за мен е интересен и един друг факт: защо древните египтяни са предпочели да скрият древното си познание в нашите земи и защо ние (българите) почитаме толкова много лъва или лъвовете и даже ги изписваме и в съвременния ни държавен герб? Лъвът не е животно, което е обитавало тези земи. Явно причината е друга. Лъвът изразява физическа сила, но и духовна мощ и още древните траки са го изобразявали на стели и керамични съдове. Защо древните българи не са поставили на герба си конската опашка, а са оставили лъва? Повлияни ли са от вярванията на древните египтяни или са имали свои познания за първите човеци-лъвове и за началото на човешката история? Или пък имат с египтяните някакви общи, древни допирни точки?
Със своята дарба да вижда и чува „отвъдното” Ванга беше вестителят на древния бог Сокар-Озирис и ни предаде неговата покана да се уверим, че „онзи” свят съществува, че древните познания не са легенди и че в Странджа съществува „врата на времето”, през която се преминава в друго, нематериално битие. Но фигурите, които са се прожектирали от скалата, внушават и нещо друго, според Красимира Стоянова: „по-възрастният, стоящият отляво, древен „библейски” старец протягаше към нас с дясната си ръка нещо кръгло – като топка, като уред, като… земното кълбо. А горе вдясно седеше богът-„фараон” на царствения си трон, като символ на божествения ред, който определя и движи световните събития в изначално определен ред: от смърт към живот, от материалното към духовното. А ние, уплашените до смърт от видяното, стояхме в краката им и мечтаехме да открием „съкровище”, та да си оправим материалното положение – бяхме ужасно дребни и жалки и не разбрахме посланието. Инак щяхме да знаем, че ни е нужно друго битие и че дребните ни житейски страсти нямат никакво значение, нито влияние върху божествената подредба на света. Древните египтяни са вярвали още, че Бог Тот, създателят на писмеността е укрил много от записаните божествени текстове в различни тайни места по света и че когато е необходимо, тези текстове ще бъдат открити. Аз вярвам, че такъв ден ще дойде, защото пак си спомням казаното от Ванга: „Науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. Ще бъдат разгадани много тайни. Ще се открият много старини.”
Последствия
Това, което се случва в крайна сметка след всичко описано е, че всички материали по експедицията били заключени в сейфа на бившия шеф на Главно следствено управление ген. Леонид Кацамунски, братовчед на придворния зограф на Людмила Живкова Светлин Русев (който е масон).
Първа жертва на прокобата стават войничетата, копали мистериозното съоръжение.
През фаталната 1981 г. се случват още много прокобни неща. Групата се връща в столицата, за да анализира находките, но точно преди да замине отново, дъщерята на Първия внезапно умира.
След кончината и? екипът остава без покровител. За да могат да продължат разкопките, племенницата на Ванга – Красимира Стоянова се обръща за съдействие към тогавашния министър на минералните ресурси инж. Стамен Стаменов. Той им обещава хора и техника, за да стигнат до дъното на нещата. На 26 август групата отново е в Малко Търново. Едва слезли от колата, към тях се затичал кметът на градеца: „Инж. Стаменов е починал!”
Бившият шеф на служба „Културно наследство” Кръстю Мутафчиев сънувал страшен сън: от тялото му се вдига пара, а над него се вие орел. Той го приел като знак да спрат работата, ако искат да останат живи. (Хората от експедицията, открила гробницата на Тутанкамон, също разказвали, че сънували огромен орел над главите си, а после се разболявали от странна болест).
През същата година архитектът, разучил и трасирал терена за разкопките, катастрофира и няколко месеца е между живота и смъртта.
През март следващата година се образува съдебен процес по обвинение в присвояване на държавна собственост, по който един от обвиняемите, заедно с бившия зам.-министър на външните работи и генерал от Първо главно управление (ПГУ) на ДС Живко Попов, е и Кръстю Мутафчиев. Осъден е на 15 години лишаване от свобода, от които осем прекарва в Пазарджишкия затвор. Над цялата история ляга тежкото клеймо „Строго секретно! Държавна тайна!” и онези от участниците, които не попадат в затвора, млъкват за дълго.
Преди да почине от рак, Мутафчиев разкрил, че проклятието на саркофага погубило и най-близкия му приятел – режисьора Стефан Харитонов, съпруг на известната актриса от Народния театър Жоржета Чакърова. Той го поканил да заснеме първия филм за загадъчното погребално съоръжение, без да подозира, че обрича приятеля си на мъчителна смърт. Няколко години по-късно Харитонов вдига температура 41 градуса, започва да бълнува и изпада в безсъзнание. Официалната диагноза е инсулт, но Кръстю Мутафчиев е категоричен, че режисьорът е станал жертва на „фараонската болест”.
Материалните доказателства за съществуването на некропола, които останали в България били иззети от тайните служби и заключени в секретен сейф в бившето Главно следствено управление. За тях е знаел само генерал Кацамунски.
Материалните доказателства за съществуването на некропола, които останали в България били иззети от тайните служби и заключени в секретен сейф в бившето Главно следствено управление. За тях е знаел само генерал Кацамунски.
И до ден днешен, местните жители твърдят, че щом доближат до мястото, усещат силно негативно енергийно излъчване. Необяснимата енергия е била засечена и със специални уреди от изследователския екип на Живкова в началото на 80-те. Според работилите по проекта лъчението идва от вътрешността на връх Градище. Именно с енергийното излъчване те обясняват и доста големия терен със странна симетрична форма, върху който не никне трева. Площта стои оголена, въпреки че почвата е плодородна.
Мястото е негативно, не само защото са убити толкова много хора, след завършването на гробницата, но вероятно и заради защитите, поставени от древните. Когато отидох там усетих съоръжението напълно капсулирано откъм публика и външна намеса. Обекта съдържа своите тайни и това се чувства, но просто няма никакъв шанс към момента, тайната да бъде разбулена. Самото място сякаш те гони и казва „Нямаш работа тук”. Възможно е да се дължи на технология излъчващи подобни вълни. Усещането ми съвпадна и с по-късно казаното от познати-контактьори, че гробницата няма да разбули тайните си в близките 3 години и не е хубаво да се рови там. Някои хора казват, че не е излишно да измиеш обувките си от калта, която е полепнала по теб от това място, защото енергиите не са хубави. Точно затова не се препоръчва и да се седи там много.
Друг дълбоко впечатляващ факт е, че по това време Странджа, която е една почти обезлюдена планина, изведнъж се насища до немислими предели с авангардна наука – филиали на Института по ядрена физика. Институт по техническа кибернетика и роботика. Лаборатория за подводно заваряване. Институт по ботаника… Звучи като в научно-фантастичен роман! Но е факт – там, до Бастет! Защо? Струва си човек да се поразмисли. Истината е, че каквото и да има под Градището, то продължава да си седи дълбоко под земята и не е далеч от ума, че дали ще бъде разровено, не зависи от София. Британските тайни служби имат достатъчно респектиращо реноме, за да допуснем дори и за миг, че ще развържат чувал, който не знаят как да вържат отново!
Няма коментари:
Публикуване на коментар