ЕКЗАРХИЯТА - ПРОТОДЪРЖАВНОСТ - ФБ - 27.02.2016.

ЕКЗАРХИЯТА КАТО БЪЛГАРСКА ПРОТОДЪРЖАВА

ПРОФ. Д-Р ПЕТКО СТ. ПЕТКОВ·FRIDAY, FEBRUARY 26, 2016

На 27 февруари (ст. ст.) се навършват 146 години от издаването на дългоочаквания султански ферман от 1870 г., с който след десетилетни борби е удовлетворено желанието за признаването на българския народ като отделна общност в империята чрез създаването на Българска екзархия. Диоцезът на автономната Българска православна църква обхваща почти всички земи, населени преобладаващо с българи. Това са общо 18 епархии: в Добруджа, Северна България, Нишко, Северна Тракия и Македония (Скопска и Охридска епархия са присъединени по-късно след допитване). Екзархията е резултат от общонационално движение – религиозно по форма и политическо по характер. Учредителното й събрание (Църковно-народният събор от 1871 г.) и приетата от него екзархийска конституция (Устав за управлението на Екзархията 1871 г.) са събития и актове, характеризиращи не толкова специфична религиозна различност и солидарност, колкото национална съобщност и политическа съпричастност към общобългарско национално-държавно бъдеще. Екзархията подготвя исторически новата българска държавност, тя е своеобразна българска протодържава, при това с модерно устройство и управление, независимо от религиозната си форма . Забележително е например, че делегатите на Църковно-народния събор решават екзархът да не е пожизнен, каквато е практиката в православния свят, а да се избира за срок от четири години, което е по-характерно за държавен глава на република .

Макар и просъществувала твърде кратко, за да развие целия си протодържавен потенциал, от конституирането си до войната 1877-1878 г. Екзархията проявява твърде разнородна активност, само част от която е строго религиозна: тя събира данъци и разпределя приходи (финансова); издържа/обгрижва училищата на българите (образователна); тя представлява съгласно фермана и обичая в империята, но и съгласно с устава си своето паство пред властите и отговаря за него (политическа; оособено показателно това става през 1876 г. след българското въстание – мисията на Др. Цанков и М. Балабанов - и в края на годината по повод нежеланата от българите османска конституция – случая с демонстративното отсъствие на българския предстоятел екзарх Антим І от османския парламент); тя има съдебни правомощия и дейности; тя проявява дори международна активност (дипломатическа), доколкото чуждите представители в империята гледат на екзарха като на главен изразител на българските интереси, нагласи, желания и контактуват с него в този смисъл и в това му качество . Впрочем като главен представител на българите в империята и пред външния свят гледат на екзарха и османските управници; иначе те едва ли биха инициирали свалянето му от екзархийския пост през 1877 г. заради активната му подкрепа за стремежите на собствения му народ към политическа автономия и реално държавно самоуправление.

Съществуването на Екзархията като българска протодържава обаче е за сметка на основните й духовни религиозни функции и задължения. Отказът дори да се мисли Екзархията като духовно, душеспасително учреждение от повечето българи до 1878 г. е само преобладаваща тенденция в българското общество, която от 1879 г. по ред причини става водеща държавна политика в Княжество България.

Значителна част от българското общество приема учредяването на Екзархията като успешен завършек на продължително и справедливо движение за национално признаване. Но още през 70-те години на ХІХ в. българската общественост се раздвоява в преценката си какво е основното предназначение на Екзархията - духовно или национално-политическо. По-малко са привържениците на истинското, духовно предназначение на Българската православна църква (Екзархията), които аргументирано и последователно апелират: “нека не забравяме, че преди всичко екзархията е църква; нека не забравяме това никога, защото само тогава тя ще може да отговори на целта си, като влезе и в правилния онзи път, в който я води самото й високо назначение” .(М. Балабанов, Трета народна нужда. - Век, бр. 29, 27.07.1874 г.) По-лесно се възприема (а след 1879 г. окончателно се налага) национално-политическото внушение на Христо Ботев: “Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло; а сичкото друго - не е за нейната уста лъжица... Един от най-главните врагове на прогресът и на свободата са били, а може би още дълго време ще да бъдат духовенството и религията” . Подчинени на господстващия през ХІХ в. дух на национализма, повечето представители на българския елит (както и някои висши духовници и най-вече Йосиф І ) са убедени в приоритета на националноохранителните функции на Екзархията, те я възприемат предимно като “сечиво” на националната политика.

По същата причина мнозинството депутати в Учредителното събрание от 1879 г. налагат в конституцията на Българското княжество един „мъртвороден” и неприложим чл. 39, който не само че не се прилага в бъдеще, но и блокира нормалното, ефективно самоуправление на Българската православна църква в Княжеството, доколкото по конституция тя трябва да се управлява от „върховната духовна власт” – общ Синод, какъвто обаче (общ за българите в Княжеството и Османската империя) никога не се свиква . (П. Ст. Петков, За един „мъртвороден” член от Търновската конституция. – DE JURE. Официално издание на Юридическия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, № 1, 2010, с. 79-84)

Пак поради същите национално-политически причини и обстоятелства, Екзархията след 1878 г. се мисли (поне от българите) и се изявява като свръхдържавна институция, доколкото се занимава с държавно-присъщи задачи и функции в територии, признати й за диоцез и населени с българи, но след съществените международноправни промени през 1878 г. включени в няколко различни държави: Княжество България, Османската империя, Румъния и Сърбия. Що се отнася до последните две, екзархът и българското държавно ръководство още през 1879 г. разбират, че независимо от гръмко-пожелателния текст на чл. 39 от княжеската конституция, частите от „българската църковна област” в Северна Добруджа и Нишко са завинаги загубени за българско църковно управление и окончателно откъснати от екзархийския диоцез . Екзархията след 1878 г. и особено след 1908-1909 г. е своеобразен субект на международното право, тъй като нейната юрисдикция не се ограничава само в пределите на Османската империя. Както твърдят някои автори още през 30-те години на миналия век, „Българската екзархия неусетно се превърна от чисто национална или административна, вътрешна организация, в извъндържавна” . (Ил. К. Секулов, Българската екзархия от гледището на международното право. С., 1934, с. 8) Но ако това може да се твърди с известна условност за периода до Балканските войни, то за времето след 1913 г. упоритостта на Ил. Секулов да отстоява валидността на същото твърдение е неоснователна. Заключението му, че и през 1934 г. „Екзархията продължава да бъде, както в миналото, единственият законноустановен и признат от международното право църковно-просветен институт на всички българи от източноправославно изповедание, където и да се намират те – в пределите на свободната българска държава, под гръцко или сръбско иго, в Албания и другаде из Европа и Америка и въобще всякъде по света” надвишава по пожелателно-заклинателния си заряд дори ентусиазма и ината на учредителите, решили че с един текст от конституцията на Княжество България (чл. 39) могат действително, независимо от реалните условия и обстоятелства, да гарантират националното единство чрез въображаемо съподчинение на всички български църковни области на една обща „върховната духовна власт” – Синода на Екзархията, „дето и да се намира тя”...

Българската екзархия подготви исторически новата българска държавност, тя би могла да се разглежда (макар и условно и при коректното прилагане на един нов термин) като своеобразна българска протодържава. Но така тя можеше и успя да функционира за кратко време, и то само в условията, в които беше създадена, т.е. в Османската империя 1870-1878 . (Ако само за миг успеем да си представим, че финалът на преддържавната нова българска история не е реално случилият се в годините от 1876 до 1879, че еволюционният път на почти двувековния български преход към Новото време не беше така рязко прекъснат през 1876 г., независимо че нарушаваме догмата „в историята няма „ако”, ще можем много ясно и дори ярко да си представим Екзархията като българска протодържава).

Известно е, че „българите наследяват от Османската империя минимален опит в държавните дела” . Но значителна част от този скромен, но важен опит е свързана с устройването, функционирането и управлението на Екзархията през 70-те години на ХІХ в. не само като религиозно учреждение, а и като българска протодържава. Именно нейните ръководители – екзархът, митрополитите, епископите, както и миряните, участвали в борбата за учредяването й и в конституирането й като институция – Г. Кръстевич, д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Икономов, М. Балабанов и др. – са първите и почти единствените държавници с някакъв управленски опит. В това отношение духовните лица имат предимство пред светските – те управляват цели епархии и отговарят за всички изброени дейности на Екзархията в тях.

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, всъщност Българската екзархия е не само резултат от десетилетните усилия на българите за национална еманципация в условията на Османската империя, тя е и върховно постижение на българската преддържавна модерност (доколкото „идеята за модернизация от края на ХІХ в. е неотделима от цялата гама протекции на „националното”. - Р. Аврамов, Стопанският ХХ век на България. С., 2001, с. 21), което обаче не можеше да оцелее в първоначалния си вид при променените политически и международноправни условия след 1878 г. Това, че като историческа конструкция Екзархията просъществува и след 1878 г. и продължава да действа предимно като българска националноохранителна институция в Османската империя до войните 1912-1913 г. е неоспорим факт и заслуга на цяла плеяда духовни и светски дейци от „века на национализма”. Но функционирането й като Православна църква на българите със специфични и предимно духовни задачи и след 1878 г. е поставено пред трудно преодолими пречки и препятствия, част от които са свързани с необратимите политически резултати от руско-турската война 1877-1878 г., а други произтичат от самия характер на продължителните българо-гръцки църковно-национални борби, завършили от църковна гледна точка без победител . (П. Ст. Петков, Църковно-духовното и национално-политическото начало в българо-гръцката разпра през ХIХ и началото на ХХ век. - В: Международна конференция в чест на професор доктор Тотю Коев. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2005, с. 188-197; Същото в: П. Ст. Петков, Историята като полифония. Изследвания по нова история на България (От Българската завера 1835 до Крайовския договор 1940 г.). Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2005, с. 82-94. За да не бъда разбран неправилно, ще цитирам целия абзац от статията, посветена неслучайно на проф. Т. Коев: „...Независимо от това, че Цариградската патриаршия провокира национално-политически конфликт с българите и няма същински (а само формално канонични) църковни основания, като остава в същата (сиреч национално-политическата) плоскост, т.е. като се отклонява от църковното начало, българското антипатриаршеско движение автоматично се натоварва с предимно минусите и малкото плюсове от политическия характер на борбите дотолкова, че по мое мнение дори в края на ХХ век не може да се твърди със сигурност коя от двете страни е спечелила и дали от църковна гледна точка изобщо има победител. Изводите за справедливия характер на движението и постигнатите значими резултати - национално-политическото признаване и оцеляване на българската общност (1870-1913 г.) - са исторически аргументирани, но с тези постижения не могат да се оправдаят и компенсират трайните негативни последици за духовните функции на БПЦ, резултат от развитието на продължителния българо-гръцки спор предимно в руслото на национализма”).

Публикувано в: Петко Ст. Петков, Българската православна църква и държавната власт в Княжество/Царство България 1878-1912 г. (Институционални отношения). В. Търново : Изд. „Фабер”, 2012, с. 10-20.