ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ - ЗА БЪЛГАРО-СЪВЕТСКАТА ДРУЖБА - ФБ-18.01.2014.

„Всяко тържество на България е смърт за Русия“

Публикувано от Захари Стоянов на 9 април 2011 в Анализи|Печат | 7 коментара

Писмо до освободителя Аксаков

Захарий Стоянов

Г-ну И. С. Аксакову*, редактор на в. „Русь”,

Ако от 6 септември насам другите ваши събратя, руски вест­ници: „Московския ведомости”, „Новое время”, „Варшавский дневник”, „Киевлянин”, „Русский куррьер” и пр., и пр., бълваха само яд и злоба против нашето общо дело, то вие, уважаемий старче, стъпихте по на друга почва. Ако поменатите вестници например казваха, „че братушките” са народ неблагодарен, че „революционерите” трябва да се накажат, че турците трябва да се подпомогнат, за да завземат Източна Румелия и пр., то вие отговаряхте по-меко и по-снизходително, че България не трябва да има нищо свое, че нейната войска е войска руска, че рус­кото правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък.

Благодарим ви за откровеността. С това вие показахте, че сте руски патриот. Но позволете и нам да ви заплатим със същата монета, т. е. и ние да бъдем така откровени патриоти като вас. Вие сте горещ славянофил, познавате славяните , знаете, че в славянската натура е, щото всяко нещо да се говори ясно и открито. Освен това ще да бъдете така великодушни и търпе­ливи да чуете и нашето слово, словото на ония, които вие искате да унищожите, да слеете и затриете политически от лицето на земята. Няма да откажете, че и кравите ритат, когато се наруши тяхното кравешко право.

Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо съществу­вание — благодарим ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гониме, за което пак сами себе си ще обвиняваме? Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съвети през гори и планини, да ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомняме за вас само ония минути, когато вие гонехте неприятеля! А ако искате да помагате на своите „деца”, то може и от­далеч, там, дето нашата ръка не стига. Повярвайте, че вашата намеса в нашите домашни работи: кой да бъде министър, где каква църква да се направи и за какво да пишат вестниците и пр., е услуга смешна и нищожна. За да се уверите, че ние го­ворим право, благоволете да посетите трите части на България : Македония, Тракия и Княжеството. В първата, Македония, гдето не е стъпил крачецът ни на Ернрота, ни на Ремлингена, ни на Сорокина, руският цар е господ, Русия е земя обетована. В Тра­кия руският цар е свети Петър само. А в Княжество България, гдето по-отблизо са запознати хората с вашите „порядки”, руски­ят цар е просто цар и човек.

Да си бъдем сами, да си разра­вяме огнището със своите собствени ръце — ние желаеме и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-порази­телни факти, че опеката над народите, била тя православна, или гнило-западна, е убийствена. Ние знаеме, че там, гдето наро­дите не са се допущали да се месят в собствените свои дела, там тия народи са си останали деца пеленачета.

В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да по­гълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!

И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са до­волни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народ­ности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много доб­ре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита ща­стлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ ней­ната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славян­ските племена е чингизхановско. Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с ней­ните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна кул­тура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност , всяко разумно същество да се възхи­щава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика меж­ду твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В къ­со казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината. Че това е вашата любима девиза, вашата мечта — фактите са много. Вие скърцате злобно на нашия княз (26 брой , „Русь”) защо той в своята прокламация към българските вой­ници е споменал имената на славните ни царе Крум, Борис и Симеон; защо той не е казал, че българите нямат нищо, че всич­ко те дължат, и победи, и сполука, на вашите генерали и офице­ри — на тия офицери, които дезертираха от нас?

Турците, които са агаряни, немците и унгаритe, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено!

Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители. „Всеки, който не е с вас, той е про­тив вас.” После нашите победи при Пирот вие говорехте в своята газета: „Защо и княз Батенберг не е добре с нас, та да можем да го похвалим за победите му?” А какво ви е направил българ­ският княз, та не можете да му признаете едно право? Какво ви е той прегрешил ? Вината му се състои в това тежко престъпление, че не послуша вас, Катков и други да измени на България, да продаде нейните интереси на една чужда държава. За същите тия грехове и Богориди стана за вас лош. Ние бяхме очевидци, когато вашите дипломати в Пловдив през 1884 г., като наближи срокът за генералгубернаторството на принц Богориди, държаха едната си ръка един чек от 40 000 лири, а в друга — орденът „Св. Ана” с мечами. „Друго не искаме от тебе — го­вореха , — недей разсъждава и слушай каквото ти заповяда­ме: хем генералгубернатор ще си останеш, хем 40 000 лири ще имаш, хем „Св. Ана” за заслуга.

„Аз съм честен човек, нека моят наследник направи това”, отговори Богориди. „Ти си враг на Русия и като такъв трябва да паднеш” — казаха вашите дипломати. По едно време нашата преса беше прогласила , че такъв един подарък за заслуга (от около 3 000 000 рубли „чистаго серебра”) е бил предложен и на нашия княз. Но тъй като и той последвал примера на Богориди, то станал „враг на славянството”.

Не обичате вие волнодумството, уважаеми. Много ви е драго, като чуйте тълпата да вика гологлава „ура”. Ето защо вие кълнете в България и конституция, и интелигенция, и лите­ратура, и всичко друго, което мисли. Колко ще ви бъде вам драго и едва ли ще да има от нас по-добър народ, ако по селата ни наместо училища се издигат камбанарии, ако мястото на Народ­ното събрание е някаква си Киево-Печорска лавра, ако попът е пръв в селото, ако камбаната е единствената душевна храна на всекиго. Далеч от нас такива доброжелатели. „Не им щем ни ме­да , ни жилото” — както каза нашият съотечественик Др. Цанков едно време, когато в главата му имаше съвест и разум.

Не же­лаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара.това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с „ красния шапочки”?

Кой, та не вашите агенти на 7 и 8 ноември, когато България рискуваше да се закопае на Сливница, ходеха из Румелия да бунтуват же­ните против правителството? Кой в същите тия дни пиеше шам­панско в София за победата на сърбите, та не вашият агент? И защо всичко това? Само за жестоко отмъщение, само за туй, че и в българите се появила капка самостоятелност, че и те са се показали като народ, че и от тях ще се родят авторитети. А според вас всичко това трябваше да се замести с „бит по сему”, с c милостиво съизволение и с фелдфебелска „опитност”. Когато вашето славянско чувство се възмущава от историческите имена Крум, Борис и Симеон, то лесно да се убеди човек кол­ко ще бъдат вам противни и ненавистни и новите крумовци. Но стига засега толкоз! …

в. “Независимост”, 12.03.1886 г.

*Иван Аксаков, руски публицист, един от идеолозите на славянофилството и панславизма. От 1857 е председател на Московския славянски комитет. През 1878 е отстранен и изгонен от Москва след острата си критика на отстъпчивата, според него, позиция на руската дипломация на Берлинския конгрес. На него е кръстен град Аксаково, в област Варна.

Где е най-голямото робство

Захарий Стоянов

Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската „Независимост“. Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? „Tel maotre, tel valet“, или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.

В последният брой на „Т.К.“ тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.

Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва „младо татарче“. От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?

Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско – за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: „- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)“. „- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица“. „- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена“. „- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал“. „- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи“. „- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена“. (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).

Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 – 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? „- Продават се“, бил отговорът. Савата се почудил. „- Купи ни, купи ни, господине“, викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.

Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел „- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя – всичко е мое!“ И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).

Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).

Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 – 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите – на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на „Записки селскаго свещеника“, който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: „Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина“. На другия ден същото: „Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика“. В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. „- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца“, говорил той. Приказът се захващал така: „- Вие, подлеци …“

Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване „И-ва-н Ца-ре-вич …“ и пр.

Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: „- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно“. Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с „рапорт“: „- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите“ и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: „- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов“.

Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата – невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: „- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество“. По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. „Тия наказания са невероятни“, говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. „- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите“. Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: „- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: „- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …“ и пр.

Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която „Т.К.“ казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин – 25 000; на Завадовски – също 25 000; на Зорача – 13 000; на Корсакова – 4 875; на Лонски – 25 000; на Зубова – 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: „- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много“. Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на „Бедната Лиза“, и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.

Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.

Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.

Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова – защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?

Из „Непознати страници“, Захарий Стоянов, стр. 117 – 123