СНЕЖИНСКИЯТ КМЕТ от Тодор РИЗНИКОВ

© 1973 – Todor TIZNIKOV
Вестник „НАРОДНО ДЕЛО“ - Варна, 22.09.1973 .!
СНЕЖИНСКИЯТ КМЕТ
от
Тодор РИЗНИКОВ

ДО ПРОЧУТИЯ ИЗВОР „БАШ ПУНАР“, седи замислен мъж и от време навреме присяга към шуртящите курни. Някога изворът приличаше на сребърен харман, на врящо езеро. После нечии ръце го стегнаха в благороден затвор, наречен „КАПТАЖ“. Хванаха го, както се хваща камчийска кошута, и го вързаха с въжета-водопроводи.
Някога, когато замисленият мъж бе все още млад, млад беше и „БАШ ПУНАР“. После и той, като извора бе каптиран. Живя половин век и не натрупа нито богатства, нито имане. Пред къщата си насади ягоди и единствената му радост бе да гледа как мускурливи малчугани се опитват да преповторят младежките му лудории, като си побъркват незабелязано и пълнят пазвите си със сочни плодове.
Младостта му прошумя и оттече като буйните, бистри води на „БАШ ПУНАР“. Колко сборове, колко свадби и панаири! Бъдещият кмет на СНЕЖИНА бе на двадесет години и му се струваше, че на този свят може да се живее и без да се задават въпроси. Видиш ли в ливадите млад и хубав кон и сърцето ти го поревне: мятвай се на гривата му и гони с него вятъра. Някой откраднал мома и гърми на провала – какъв по-сгоден случай от този „ДА ДРЪПНЕШ“ на три пъти половин бакър вино? Туй ще ти остане! „ЧОВЕК И ДОБРЕ ДА ЖИВЕЕ - УМИРА И ДРУГ СЕ РАЖДА“.

БЪДЕЩИЯТ КМЕТ НА СНЕЖИНА не искаше и да знае, че може би на същото място, гдето се веселеше с другарите си, преди 1100 години ВЕЛИКИЯТ ЮВИГИ ХАН ОМУРТАГ е изрекъл крилатите си думи. Но неусетно и ненадейно дойде въпросът над въпросите какво трябва да се прави, че да изживее своя единствен живот на земята, както подобава? Младостта му прошумя и отнесе вековечните истини, които изглеждаха непоклатими. „ВЕСЕЛИ СЕ – ТУЙ ЩЕ ТИ ОСТАНЕ!“. После ще се опнеш за последен път и ще те ръснат с китка по челото. А изяденото и изпитото ще го вземеш ли със себе си?А сборовете и панаирите ще вземеш ли? Пък дори и да ги вземеш всичките тези съблазни, нали ще бъдеш прах, нали ще станат прах?

55
ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ – кажи го четвърт век – БАЙ ДРАГИЯ е кмет на СНЕЖИНА, но никога не съм го виждал тъй бодър и енергичен. Можеби е така, защото, където стане и където седне, се чувства като на бойно поле. Един ден, след като обходи ЯЛИЯТА НА БАШПУНАРСКАТА РЕКА, където бе прекарал детството си, той излезе насред село като новороден. И беше решил – беше наясно какво трябва да прави.

В НАЧАЛОТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА родното му село бе едно от първите разбунени огнища. После стана тъй, че остана встрани от талвега на общия подем. Нямаше в него няколкоетажни сгради, нямаше прогимназия. Но СНЕЖИНА можеше да стане един истински РАЙСКИ КЪТ със своята вековна гора, със своята студена и бистра вода.
Няколко щриха върху една цигарена кутия – и планът за бъдещият център на селото се роди. Останалото щеше да се реши на общоселското събрание. А после? После дните и нощите на БАЙ ДРАГИЯ се смесиха. И сънят му престана да бъде сън. Докато всичко си отиде на мястото . . .

ВИЖДАЛ СЪМ ГО да обяснява усмихнат на някакви гости:
- Да, това синьо-зелено езеро и тая китка от тополи не са ни паднали от небето. Тук по-рано беше жив пущинак, обрасъл с бъзей и репей. Беше гъше сборище и свърталище на безпризорни псета. Нямаше ги трите острова. Нямаше ги и брезовите мостове между тях. А ИВАЙЛОВИЯТ ОСЕН, гдето е на 700 години, сега гмурка зеленото си чело в бистрите води на езерото и се мъчи да навили с могъщите си клони облаците. Ехей – той вече не е самотен старец, както преди. Една млада осенова гора шуми наоколо. А и гургулици, и авлиги вият гнезда по крехките им върхове. И пеят ли, пеят.

ПЕЯТ, защото през този ден на двата снежински острова има две свадби. Едната от невястите е от някакъв далечен град, другата е тъдявашна. Но и двете са от хубави по-хубави и празнуват свадбите си в СНЕЖИНА. А един мъж, смесил дните и нощите си, ги гледа и им се радва. Не иска той никаква награда, не иска ничия признателност. Един мъж, прехвърлил своя половин век, иска само едно: БЪДЕЩИТЕ ХОРА ДА СЕ УСМИХВАТ.
56