ЕДИН ПОЕТ БРОДИ ИЗ ГОРАТА от Тодор РИЗНИКОВ

ВЕСТНИК „НАРОДНО ДЕЛО“ - вАРНА, 29.09.1972.
© 1972 – Тодор РИЗНИКОВ
ЕДИН ПОЕТ БРОДИ ИЗ ГОРАТА
от
Тодор РИЗНИКОВ

НИКОЙ НЕ ЗНАЕ защо измират старите брястове. Те растат на тучни и закътани места и въпреки това умират, но ние хората, улисани в грижите за днес и утре, не виждаме това или сме безпомощни.
„Жилав като бряст!“ - казваха едно време. Сега никой не сравнява никого с бряст. Значи за десетина години се е случило нещо, което, от една страна, не прави впечатление на никого и от друга – докарва хората дотам, че те изхвърлят от ежедневната си реч една поговорка като ненужна вече.

ТОВА НЕ СА РАЗСЪЖДЕНИЯ НА КАБИНЕТЕН УЧЕН, а на един горски, на един поет, влюбен цял живот в гората. Вървим с този поет – МИНКО ГОРСКИЯ – през снеженската Гора и скърбим на глас за участта на старите брястове. Той е мъж, стъпил здраво в петдесетте, с женени синове и младо, неостаряващо сърце. Прекарал цял един живот в гората, той я счита за розен дом.
- Не съм ли в гората, не мога да си почина и туй то!
Бай Минко е последният въоръжен мъж, който броди по забравените пътеки на ДИМИТЪР КАЛЪКЧИЯТА. Всеки кръстопът го вълнува, всеки белязан дъб го връща двеста и триста години назад. БАЙ МИНКО има рядкото щастие да бъде вднастоящето, н бъдещето, и в миналото на тази гора. Докато е при тебе и слуша по транзистора някаква реч в София, изведнъж навлиза в миналите векове. Ти не виждаш нищо друго освен измамни сенки на птичи крила, но Бай Минко се озовава сред брадати мъже с тежки ямурлуци, боздугани и ножове. Тъкмо попривикнеш с мисълта, че под тия дъбове е горял хайдушки огън, той се носи на буен кон някъде в утрешният бъден ден:
- Ей тука, под ХАНТЕРВОЛОВИЯ ДЪБ, младите ще идват да си дават клетва за вярност. Младите след петдесет години ще почитат гората . . .
Бай Мирко има право да пътува из Времето, без да бъде мистичен философ или безпочвен чудак. Когато чуем да казват за някого, че е поетична душа, ние почти никога нямаме на ум дали той има пряко отношение към Поезията – или не. Случаят с Горският Минко е тъкмо такъв. Трийсет и две години той броди из Гората, без да се сети дори, че за да бъде наречен Поет, трябва да съчини поне два стиха. Той гледа на вековните дървета, като на хора. Всяко дърво според него, има своя участ и своя съдба. По тях той неволно резбира какво е вечността.

53
- Когато видя някой с брадва, сърцето ми се обръща! - казва Бай Минко. - По-добре да ми отсече ръцете, отколкото да посегне на някое дърво.
Но тия, които носят брадви, много добре си дават сметка какво ще последва, ако Горският ги завари в Гората и затова правят всичко възможно да останат в сянка. Те и да искат да отсекат хилядогодишен дъб, не ще успеят, но могат като истински хищници да разръфат раната му, да я подлютят. Ако вековното дърво е изкорубено, те не го подсичат, а го подпалват. Горският великан става огромна камина и започва да сипе жарава върху главите на пътниците. Няма по-жестока изобретателност от тая. Подухне вятър и обжареното дърво пламва като факла. Напусто конят на БАЙ МИНКО потъва в отровна пяна. Злото е непоправимо! Когато могъщият някога дъб рухне, за бракониера настава завидната възможност да се тюхка и вайка около Горския, а сетне да наръшка някоя магарешка каручка „ОВЪГЛЕТИНИ“ и да си иде по живо – по здраво . . .
- Добре че брястът не прави коруба! - утешава се БАЙ МИНКО, защото след Дъба той най-много обича Бряста.

В СНЕЖЕНСКАТА ГОРА брястове не растат, но районът на БАЙ МИНКО е достатъчно щирок. Нагоре в живописния пролом на ГЛАВНИЦА някога е било ЦАРСТВОТО НА БРЯСТОВЕТЕ. Сега те са оредели и се броят на пръсти. Половината от тях са сухи, а другите умират пред очите му.
- Не съм Господ да им вдъхна дуща, но си имам едно наум . . .
- Старите изсъхнали брястове от двете страни на Реката трябва да оживеят.
- Виждаш ли ги – казваше ми той – как са преплели ръце, като стари сватове на хайдушка свадба? Гледам ги тия трите и си мисля какво ще бъде, ако се намери човек, който да изсече и самите лица на тия сватове заедно с пушките и сабите им! Ето, от тоя, наклонения, ще стане такъв ДИМИТЪР КАЛЪЧЛИЯТА, че да ти заговори! Другият до него, по-стройният, е истински БОРАН СТЕФАН . . .
Чудех се как може БАЙ МИНКО да гледа толкова дълго, без да мигне и сам на свой ред виждах цели хайдушки дружини от двете страни на РЕКАТА, виждах възкръсналите за нов живот брястове и си мислех: „АКО ПРЕЗ СНЕЖИНСКАТА ГОРА НЯКОГА Е МИНАВАЛ ПОЕТ – ТОВА Е БАЙ МИНКО!“
Септември, 1972.
Село Снежина.
54