НА МА-ТА-РА ПАЗИТЕЛЯТ ЧУТОВЕН от Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

© 2008 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
НА МА-ТА-РА
ПАЗИТЕЛЯТ ЧУТОВЕН
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

OCEAN PRESS-VARNA
2010

В ЗНОЙНАТА ИСТОРИЯ на ниските варненски литературни страсти, името на покойният Тодор РИЗНИКОВ (1932-1996/?) отваря слабоизвестна, недобре проучена, забележително интригуваща духовна страница. Чужд на вечните литературни ежби на дребно; кой доколко е поет – кой съвсем не е поет; кой до къде е писател – от кога журналист; къде се поставя запетайка или запетайка придружена с тире, (Съдбовен грях за талантливи задочници!); Тодор РИЗНИКОВ успя овреме да се уедини в своя собствена си вътрешна интелектуална ниша, на самопожертвувателно пътешественическо самозамонашване.

ЧЕРПЕЙКИ ОТ ПОГРЕБАНОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА НА БЪЛГАРИЯ, Тодор РИЗНИКОВ непредвидено и изненадващо се появява по научни, и не чак толкова научни параполитически форуми, далеч преди да се дипломира при Великотърновският Университет. Където насмешливо хвърля дискусионна ръкавица, по проблемите на Прото-България. Рядко приемана за словесен двубой. (Мнозина бързат да си вземат писмени бележки – диктофоните са лукс!) Времената са орисано преходни и менте-перспективни. Дискусиите – рег-ламентирани и идеологемно-рудиментарни. Всъщност неже-лателни. През тоталитарни времена практиката е – да си траеш. (Не се знае - от коя трънка какъв заяк би пръкнал. Ето защо – млък!) Глави вече не хвърчат, но внезапното изхвърляне от работа, поради доноси, е вместо добро-утро. По това време безусловно всички прескрипции в науката идват по неведоми пътища от високо, та вихърът на компетентната безкомпетентност е повече от шеметен. (Понастоящем дваж!) Чужд на вечните гонения по стълбата нагоре - която винаги води надолу, Тодор РИЗНИКОВ си позволява така да удря словесна капа у земи, че да събере очи на докладчици, слушатели, и неизменните партай-наблюдатели. Неговите оригинални, а неправоверни прозрения и хипотези; за произхода и вярванията на Прабългарите, за техният път от Тибет насам; са в отчайващ разрез с официализираната историческа наука раздираща небесата с твърдение за славянския произход на българина.

Превърната чрез набор древни като света догми - в козметичка световна. Практиката на персонална творческа изява по Българската Земя Хубава е доказала и доказва, как подобни личности рядко успяват да получат цялостен обществен отклик и признание. Освен всред аркадаш-запалянковци. Частните сказки не са забранени, но са подменени с пропаганден лекторски апарат, успял да надслови знаменитости. Структуриран основно от съпруги на партай-босове. Устати женуря, нападнали трибуните на Великото Народно Събрание - в по-късно време (1989.!), та до понастоящем (2010.!). Задънили исконният човешки зов за Братство, Равенство и Свобода, че дурма си купят колекционерско пиано. Дори в настоящите дни на всеобща духовна немара и мързел, и трайно политическо непостоянство, сказки изнасят най-вече премиери и министри, в присъствие на глобално забавляващи се топ-западняци. Е, понякога и някой цар в оставка. (Учените – за какво! Туй да не ти е Асен Златаровото академично време!) Нови идеи биват допускани единствено, като аспект на хиперцентрализирана партийна дружбаш-цедилка. Така че, докато се върши нещо – нищо да не се свърши. Резултат на тежки умувания от принудително олисяли белокоси лаици. Около мащабни маси под червено сукно. Следвайки безскрупулни “революционни” рецепти. Пропаганда, която отдавна не е комунистическа, ни болшевишка, ами откровено национал-използваческа. Всеки публичен доклад, всеки научен труд, безусловно започва и завършва със задължително спекулативно обезсмъртяване на набедени партийни вождове. По недоглеждане класифицирани като “световни постмаркс-истки философи”. Университетските катедри пъшкат под надведомствен контрол. (Тъй оцеляват и понастоящем!) Титли и благини биват присъждани, чрез целево политизирани докторантури. Служебно натикани в ръцете на комсомолски селяндур-аферисти. За които кафеджийски подшушнатите имена на Алберт Айнщайн, Джон Атанасов и Папа Хемингуей, (Пръв път ги чуят!), са повод да паднат от изненада от задната стъпенка на някой столичен боклуджийски камион. Където хитричко отбиват работарски стаж за получаване на

столично жителство, (Ха бакалъм, апапи!), водещо към университетски катедри, че да пипнат задгранични командировки, подменили революционни тужурки с елегантни фракове. Странно, но по времена на интензивна възхвала на грубият идиотски ръчен труд; в името на социалистическо бъдеще на целокупното човечество, шумно възпят от поети и композитори; в столицата все още се шият нагръдници и фракове по мярка, с неизбежните папионки. Не от другиго, ами от случайно пощадени бивши шивачи на короната. Докато бившият царски обущар, скритом разказва спомени в кафене „Колумбия“, преди да се завърне в своят си гараж, където да довърши поредна частна поръчка свише. Това прави, мнозина изпадайки в мисловна безисходица, да се окажат толкова далновидни, че овреме да зарежат неблагодарното научно поприще. Неколцина, под успешен чуждестранен брак, възват на запад, за да дриблират в прикрит монархизъм. (Парата върти фукарата!) Където изтрайват, докато пипнат зелена карта. Подир което – развод по балкански. Онези, гдето са преуспели (Не от наука - от спекула с антики!), подир десетилетия ще се завърнат, ни лук яли – ни мирисали, готови да рушнат БНБ, БАН и ВАК из корен, а това означава бъдещето на страната. И странно – почти успяват.

САМОТНИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ остават презрително изолирани - в характерна творческа самота. И, още по-лошо – на самоиздръжка. Твърди се, че така е всъде по този лъжовен свят. (Ама не е!) Преживяйки с просяшки заплатки. (Никъде го няма!) Рядко успяват да се радват на високи научни титли, без добро от съответните окръжни партийни комитети, където проучвателната дейност ефективно рови родствени яйцеклетки. Където критериалността е - собствено казано – на махленско равнище. (Такава е и понастоящем!) Но, които имат решаваща дума досежно, дали някой кандидат-дисертант е достатъчно некадърен, че да бъде допуснат до блестяща защита. Съществени са – най-паче - родствени връзки от днес обезлюдените завинаги села. По каприз на Тато прераснали в

градове-държави, от където всеки гледа да избяга в столицата. Престрашат ли се да драснат зад граница, попаданали в свой си изследователски ареал, понякога успяват да се докажат. За да свършат изхвърлени през прозорците на някоя провинциална австрийска библиотека, поради подозрения в прекалена компетентност. (Сам си го направи!) Останат ли на място, устискват пенсия за старост. А ако това – Не дай Бог! – стане, в ранна утрин възпитано навестяват кофите за смет. Все още в ролята на вечни младши научни сътрудници. (Да се трудим неуморно другари!) Отначало с погнуса и нежелание. После свикват. Казионната наука предоставя поле за лимитирана личностна изява единствено, на бюрократично институционализирани оръженосци. Предъвкващи мухлясали марксиско-ленински постулати, подир връщане от творчески командировки на Запад. (Валутна книжка – за марксисти!) Чиято научна стратегия, тактика и практика се изразява, в издирване възможности за отнемане на запрялите в недоумение ветрени мелници, от някой партийно забаламосан местен Дон Кихот. И предоставянето им, в разположение на Политбюро от свое име. (Димитровски Награди!) Че, да бъдат изнесени квалитетно на запад. (Подарени от наивитет - продадени на евтиния – заменени за стратегически данни които ги има във всеки справочник!) Останалото е каканижене на неясни лекции, пред още по-неясни леко въоръжени слушатели. Докато стане възможно разкриване на частни университети. Оглавени от професорат изненадващо заменил секретна наблюдателна квартира, с турско кожено кресло на ректор. Където всичко е до болка ясно – имаш ли пари учиш – подир това безработен. Световнопризнати учени с доказан научно-приложен принос, са превърнати в одържавени чиновници, наплашени до смърт - от безмилостни заводски организатори на производство, че биха могли да попаднат всред шумотевицата на опримитвени цехове. Управлението на науката умишлено е многостъпално, следователно изцеждащо, объркващо, и разбира се – докрай побъркващо. Редовият научен изследовател е въдворен на

най-ниско управленско стъпало, с мижава държавна заплатка, че евтината наука при СоциализЪма, е благодат за обилно оножданата наука на КЪпитализЪма. Обезпечен с бакалски тефтер и молив, (За своя сметка!), и някоя жалка надлежно регистрирана “Continental”. От шрифтът на която службите - част по час - вземат копи-отпечатъци – че да не се случи нещо непредвидено с рахатя на държавността. Жалък придатък за квалифицирано решаване на ежедневни производствени проблеми, които рядко биват реална наука. Креативни личности подобни на Тодор РИЗНИКОВ, а те са мнозина, подир десетилетия лишения; преодолявайки какви ли не хитроумно преплетени пречки наричани – липса на цензура; все пак успяват да оставят мъчителна диря в лоното на науката, изкуствата, и културата. Светъл лъч новопробудно, пронизал дълбоко клеясалия тоталитарен политически сумрак, кооптиран от надменни професионализирани лаици из непребродния придворцов апарат на безбройните партийни сектетари по места. Следващи измишльотски революционни идеологеми, зад които прозират по московски адаптирани слогове от щатска организация на труда от краят на деветнадесети век. Съгласно които би следвало световното човечество отсам Берлинската Стена съвсем да прокопса, докато не престава до гуша да затъва.
ВСРЕД ТАЗИ НАГЛА РОБСКА ОБСТАНОВКА, Тодор РИЗНИКОВ остава самотна падаща звезда, пресякла нечии научно-финансови интереси и поради това - под пожизнена възбрана. Скитащ потомствен интелектуален парий, имитиращ провинциален селяндур-глупак, че на столичната публична трапеза туй върви най-густо. Успял да кръстоса пеш кратката Земя Българска. Преровил и записал полузабравени песни и сказания. (Кой ги усвои!?!) Преоткрил корените на Веда Словена всред тайните песнопойци на родопските мюсюльмани. Превъплътил се, в краят на своят не така дълъг живот, в театрализиран първобитен жрец, не другаде - в пещерите под съкровната за Мати Болгария Мадара. Дано, в

тези смутни – вечно преходни за България - времена някакси опази всичко онова, което никой не го е еня, дали ще се опази. (MA – THA – RA!) А именно – поизтритите следи от БОГИНЯТА МАЙКА НА ПРОТО БЪЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА. Тодор РИЗНИКОВ успява да преоткрие ред възпретени за изследване остатъци от древни духовни средища. Към които световната историческа мисъл едва сега получава свободен достъп. (Електронна екипировка – Баста!)
В РАЗГОВОР:
“Триъгълникът Варна-Мадара – древният Град Орфей в местността “Орфенското” тепърва ще бъде проучван, оценяван и коментиран.”
ТОДОР РИЗНИКОВ остава завладян завинаги от загадъчните слова на Веда Словена, опитвайки се да ги дешифрира. считайки ги за единствена и достовернО кодирана история на древна Прото-България Прибързано обявена от казионната наука, (И Царска - и Отечественофронтовска!), за ловка проруска мистификация. Нейното вторично откривателство е съмнително, а нейното изследване не е санкционирано. Значително по-късно, Веда Словена ще стане обект на дългогодишна дейност на академичен екип оглавен от мастит учен. Този остатъчен сборник национална кодирана история чрез народни песнопения; разшифровани, тълкувани и преосмислени от мнозина, но на-първом от Тодор РИЗНИКОВ; крие Истинската Истина за мигрирането на прабългарската нация из дебрите на Афганистан и Бангладеш, през Балканите по Европа и света. (През шестдесеттях години на миналия век, при разкопки във Великобритания, изненадващо е открита стела с Мадарски Конник!) Разбран, защитен и възнаграден от високопоставена дама с монокъл и кок, Тодор РИЗНИКОВ е един от малцината частни изследователи, каквито тоталитарното общество недолюбва и наказва, но търпи и допуска до къшей горчив хляб от денонощен магазин. Един от множеството труженици, чиито частни постижения държавата предпочиташе и предпочита да игнорира. Вместо да стимулира, разгъва, и приобщава. Нехабилитиран писач по проблеми,

национална историоведческа мисъл. които изпреварващо жилят върховете на пирамидата на наведената в поклони – веднъж на изток – втори път на запад. За да напомнят, че по Земята Българска креят огнища безсмъртни и магични, огнища духовни, сакрални и транцедентални, поради политически апетити поставени под вековна възбрана. Приживе майсторски потулван. Което - общо взето - го безпокоеше слабо. Бе един от примрилите се с налаганата от векове глобална тишина досежно българският литературен гений. Своеобразен аспект на глобално постановена от Великите Сили цензура. Постмортем Тодор РИЗНИКОВ бе задължително забравен. Никой от трите варненски писателски съюза, (Такива ли са те!?!), не се е сетил да се заинтересува, къде именно е гробът на този насмешлив първооткривател на възпретената за изследване подвижна история на племена и народи, населявали някога – и всякога - нашенските злачни земи балкански. Литературстващ дисидент, временно устроен на мижава уредническа длъжност в днес останалия без покрив и покров, поради смешни кризисно-оптимизационни мероприятия, “Национален музей на Българската Литература” в столицата. Рядко допускан до международни трибуни, откъдето управляющите - и преди и сега, харесват единствено елей в ушите и тежък хонорар в джоб, Тодор РИЗНИКОВ не престава да кръстосва страната – от светилище до светилище, от певец до гъдулар, в търсене на Истината на Истините за Корените Протобългарски, до самата своя бедна кончина там, под дълбокото небе на Ведическа Мадара.
ТЪЛКУВАНЕ:
МАДЪР-РА; МАТ–ДАР–РА; МАТА-РА – Майка дарила на света Слънцето!”
Мат – Майка;
Дар - Дарила;
Ра – Радост - Слънце!
Където дири неуловими за останалия свят релации между Минало, Настояще и Бъдеще. За да пророкува. Дали

единствено за себе си? Какво именно? Като грамотен изследовател, е изключено Тодор РИЗНИКОВ да не е записвал безбройните полуграмотни сръдливи духовни водачи, за които всяко древно светилище е нищо повече освен стока за политическо послужване и поевропейчен селски туризъм? Историческата безграмотност и забрава целево ползва чуждестранни политически апетити за безгранична власт. О, да! Тодор Ризников имаше видения, при това – не какви да е:
 
ТОГАВА ТОЙ КАЗА:
“Мадара е на път да се окаже един от най-древните центрове на средиземноморска цивилизация по тези земи.”
... под необятния скален навес непредубеденото око може да види непокътнат каменният трон на Орфей, а образът на самия божествен певец да потърси в лицето на вековечният конник. (“Каспичан днес”- Ocean Press-Varna, 1993!)
“ … дойде време всеки разумен човек … да влезе в собствената си пещера. … и там да потърси силата, увереността си …”
“ ... истината е вътре в нас, тя е генетично заложена там.”
“Колкото фантастично да звучи, Конникът не е единственото и съкровено скално творение.”

За поколението наричано “Пропаднали Надежди”, името Тодор РИЗНИКОВ означава бегъл спомен. За поколението което идва, този бездомен търсач на антични светилища, но не и съкровища, би придобил значение и стойност на регионален (О, не! Национален!) артистичен феномен, след като бъде основно проучен и подходящо представен. Без да успее да натрупа десетки книги, (Предимство на автори по ЦК-списък!), но с бая публикации в централната и местна преса, Тодор РИЗНИКОВ бележи своеобразна диря в областта на свободния социал-историографски частен експеримент.


В КРАЯТ НА АПРИЛ 1990., из страната се разчува, че полугол чудак обитава пещерите под Мадара. Това е преоткривателя на полузабравената, по партийному игнорира-на “Веда Словена”. Писателят-експериментатор Тодор РИЗНИКОВ, е възседнал каменен трон незабавно, след като се е явил по националната телевизия в предизборен клип, в ролята на Карл МАРКС. Характерната специфика за интелектуалците-дисиденти в Мати Болгария Всевечна е това, че безусловно всички - до един - са бивши марксисти. Мълчаливата интелектуална съпротива, срещу менте комунистическият режим в страната, винаги се е водила от луди глави добре запознати с основите на марксизма. Полуоблечен в нещавени овчи кожи. На глава с огромна корона с рога от коч. В ръката жезъл. На кръст препасал ръчно кован нож. Гордо раздрусал под кожена пола застаряло тяло, в онези халтави избелели плажни плувки марка „Торпедо“, с които на младини е преследвал чужденки по плажа. Разочарован от пресните политическите сметки в столицата. Омъдрял окончателно. На ляво рамо преметнал кожена торба със сирене, пиперница и самун хляб. Често-често отпиващ отцедена в кафена чаша пещерна вода, Тодор царства под усойната сянка на високите скали на Мадара. На недостъпна висота е отворил таен бивак ограден с плет. В него рядко допуска някой. Там крие последното съкровище - което притежава; все същата шумна пишеща „Ерика“, която влачи със себе си надлъж и шир през страната. Недалеч гайдата на Бай Иван от Кюлевча - зове и оплаква. Натрупат ли се любопитни, а това са най-вече чужденци, Тодор си позволява да пророкува. През пророчествата – евристични вербални прогнози - се носят легендите на Древна България. Наивни доброжелатели предполагат, че се е заселил в очакване извънземни. (Мястото бива!) Други, че с Тодор се е случило най-лошото. (Пръщи от здраве!) Трети, че се е превърнал в комедиант на „новото време“. (С каква цел!?!) Един самотен изследовател - за пръв път свободно, без програма и началство, на своя сметка и отговорност, провежда частни антроположки и зследвания. Прииждат туристи. В недалечното

кметство Каспичан, отговорните за “културата” в радиус десет километра и половина, не пропускат да се нацупят. Не са свикнали на подобен ихтибар извън стените на пльоснатото от железобетон подобно на крепост учреждение. Ако се е поселил за да търси имане - няма да я бъде. Околността кипи от професионални иманяри. Всичко отдавна е преровено, и все пак - от време на време - се открива по нещо. Тази земя е давала, дава – и ще дава. За да бъде препратено зад граница. Откривател на родопродопското “Орфенско” край село Осина, (Разчуло се е!), Тодор е подозрително компетентен конкурент, зад който стои управата на Историческия музей в Шумен.

ОТ ВРЕМЕ НАВРЕМЕ, натрупат ли се дечурлига, Тодор си позволява да държи патриотични проповеди. Науката, като доказан път към Истинската Истина е докрай опасна. РИЗНИКОВ си позволява да тръгне от полузабравени древноселски вярвания, тълкувайки ги реалистично и достоверно, можеби окончателно и завинаги, (Но къде е неговият тълкуващ Веда Словена ръкопис?), опазените писмена на “Веда Словена”. (Неговият принос за обнародване на изключително рядкото фототипно издание е безспорен!) В чиито текстове, Тодор не престава да търси и открива корените на античната миграция на прабългарското племе. (Проблем, по който родната наука – в зависимост от политичесия вятър – не престава да се тутка!) За да установи хипотетично не само произхода, но и посоката на неговото древно придвижване от Тибет и Памир към западните брегове на древен Темарин.
 
„Ако да имаме транспорт, Бого, и ако тръгнем от тук по следите на Прабългарите, Бого, пълно е със сакрални знаци, ще стигнем право в Тибет!“

Пътешествие, което подир двадесетина години успя да стори екип на Националната телевизия.


ПРЕДИ ПОЧТИ ПОЛОВИН ВЕК, Тодор РИЗНИКОВ, по онова време редактор нейде из Варна, нашумява с мъчителното обнародване на един откровено народностен, съвсем не сантиментален, със стойност на задълбочено социологическо проучване, роман. „Ловецът на диви патици“ маркира вечният преход на орисаното отвеки на беднотия и упадък традиционно българско село. Романът започва и завършва с прослава на онова, което се е случило по време на кооперирането, а по-точно на експропиирането на българското село в Сърта, предвиждайки неговият настоящ упадък. Отхърлен от неявната по онова време цензура, при наличие на издателски договор, авторът води дълги години дела с единственото варненско книгоиздателство, за да ги спечели – по тоталитарно време – благодарение на една достойна съдийка. (Каталожен № 723, ДИ „Георги Бакалов“ - Варна, стр. 428, художник Григор Спиридонов, редактор Усин Керим, Варна-1965.!) Странно откровен за своето време роман, който направи Стара Варна да се види тясна на Тодор РИЗНИКОВ, но и на кого ли не от тогавашните варненски литератори. Където свястна работа има единствено за партийни командоси. Романът излиза през шестдесетте години, доста окастрен, а през осемдесетте при ДИ „Народна Младеж“ - София, (Каталожен № 23, 428 стр., художник Иван Тодоров, редактор Тодор Янчев, София-1980.!), бележейки дни на размразяване и предстояща политическа промяна.

ПРИСМЕХУЛНИК ПО ХАРАТЕР, изпълнен с примитивната доброта на християнско себеотдаване, от коьято селският сметкаджилък е прогонен вовеки, харесван от жените, но и наплашен от тях, Тодир не престава да се възхищава, като се забавлява, с хорски литературни хрумвания – включване на математически интеграл в стихове за Атенеума. Дали от по-зле към по-ужасяващо? На пръв поглед човек без врагове, по чиято светла памет литературстващи невежи продължават отровно да съскат, Тодор не си позволява да вързва кусур никому. Често се чудя, как някой сербез-литератори не оставят дори мъртвите в пощада. Детска болест на новопрогледнали, която на Балканите едва ли някога ще бъде изживяна. Дали, защото отсъства добронамерен и добросъвестен върховен ментор? За Монария ми е думата – разберете. Дали, защото отсъства задължително-необходимият апарат на платените артистични посредници? Ако такива все пак някой Божи Ден се навъдят и по нашите земи български, кому биха могли да продават продукта на частният интелектуал? Нали всичко на Балканите идва от втора ръка употреба? Вековното люшкане между повече от две религии и още повече преходни цивилизации, е равностойно на перманентно социално земетресение. На |Балканите никога не са расли баобаби. Няма и Китайска стена, а втори Кремъл има чак по Чехословашко. Народ, който разчита на пробуда от търпеливи самодейни просветители на дребно, не може да се надява на нищо повече – освен периодични опити за асимилация. На които успешно устоява. Лукс, какъвто никой друг народ в изнемога не би си позволил.

ОТДАЛ СЕ НА СПИСОВАТЕЛСТВО в краят на петдесетте години на миналият век, (Първа книга „Марко - учен котарак“, детска, каталожен № 1050, художник Иван Кенаров, редактор Пламен Цонев, 1962.!), син на известен детски писател и публицист, този вечно беден, вечно странстващ застаряващ мъж, има неблагоразумие да постави визитна картичка на вратата на своята варненска квартира, някъде по новопостроените блокове на бул. „Братя Миладинови“ във Варна.
ТОДОР РИЗНИКОВ
ПИСАТЕЛ

Ранни, ранни, наивнонепорочни тоталитарни времена. Телефонизацията крее в пелени. Притежаването на визитна картичка е упадъчен дребнобуржуазен лукс, защото едрата буржуация на практика е изкоренена. Счита се, че подобна вещ биха притежавали единствено шашнати. Това са времена, когато кварталният полицаймайстер ти идва на гости, и изумен от многото книжнина т предписва да си я съхраняваш вместо в библиотеки – на тавана в картонени кашони. А наличието на съкровен печат „EX LIBRIS”, макар изработен с разрешение на МВР, бива свързвано ПОВЕЧЕ с подозрения в държавна измяна, отколкото с налачие на добри лични библиотечни фондове. Захар и сол – вече са без купон, но се продават насипно. Червен пипер има бол, заедно с бял боб и чубрица. Всеки може да си купи кило филе от делфин, че да изкара до понеделник. Весниците са три централни и един местен, заменил деветте местни вестника от времената на омразната немска окупация по време на отхвърлената монархия. Корсото от площад „Независимост“ до портала пед „Морската Градина“ лее безизходно безгрижие. По него фучат откритите рейсове-лодки, от центъра при Катедралата, до новооткритият курорт „Дружба“. Всеки минувач би могъл да скокне в рейса без билет. Сироп „Комби“, боза и лимонада са най-достъпни питиета, а понятието „Бар“ е възпретено. Водката едва навлиза, но загубилите компас и посока са мнозина, и отрано петлаят крака всред множеството. Местните творци са уединени в една стара дървена сграда в Морската градина, където някога се е помещавала „Туристическа лига“ - Варна. Понякога там се мярка и Тород РИЗНИКОВ. Обувките са отчайващо евтини, порочно здрави, и безумно грозни. Такситатасе броят на пръсти. Леки коли се предлагат в продажба, гедеерско и руско производства, все още без опашка и списък – но кому стска. Макар под пара, влакът Варна-София-Варна, се движи в разписание (Премиални „кулбадинки“!). От съображения за национална сигурност презервативите родно русенско производство, (“Zebra” - Trade Mark!)q са обилно напудрени с талк. Мъката по осъзната липса на творческа свобода и изява са тежкотоварни. Интелигенцията удря по някой истински коняк „Димят“ в Клубът на културните дейци в Морската Градина, на местото на днешната Обсерватория, докато лее приглушена мъка в лирич(ни стихове и работническо-селска проза. Съчинения, които никой не се хваща да отпечата, за да не попадне под мелничните камъни на партийният и ведомствен контрол. Зер, поезията е дотам безумна птица, (Ти на Шекспиро ли че се прайш!?!), за която не се знае – кога ще те клъвне по сърцето. Не дай Бог, да си партиен лидер, узурпирал къщата на някогашен богаташ (Ангелсон – враг на народа!).

Върху визитната картичка под бакелитовия звънчев бутон, неизвестен доброжелател с обилно наплюнчен химически молив, е зачеркнал „писател“ и от сърце добавил:

ЧИ КЪВ ПИСАТЕЛ СИ ТИ БРЯ!

и се е подписал. На звънеца се звъни продължително. Отговор не бива да се очаква. Единственият писател на свободна практика в тогавашна Варна предпочита да не отваря. Не се знае, какво ще последва. Щом случайният посетител поеме по стълбището обратно, зад гърба му се разнася оглушителният шум на пишеща машина. Трябва да се работи. За да се живее.

ПО ОНОВА ДАЛЕЧНО И ВСЕ ТАКИ БЛИЗКО ВРЕМЕ, опонентите на Тодор РИЗНИКОВ но и на всеки пипнал перото за да стигне до пишещата машина мъж, си позволяват да твърдят, (Обичайна практика на всеки бюрократ!), че липсата на специално филологическо образование не им дава право, за да бъдат изобщо обнародвани, (Не си губи времето с писане, момче, има кой!), камоли да заемат щатен държавен пост – щото всичко вече е държавно. (За всеки влак си има пътници, момче!) Отдавна безусловно всичко е държавно, и най-напред Словото. Поне на пръв поглед. Кой за каквото е учил – за каквото е дипломиран - с това да си изкарва хляба. Планова държава е това. Само така ще се преборим с империализма и кабитализЪма в добавък. Изключение правят миропомазани, с неясни заслуги пред ОК, ГК, РК, Партия и Кмет. Скръбна тенденция, дала спонтанен тласък на мнозина от винаги бедстващата варненска интелигенция, да запишат, следват и завършат новоткрития Висши Институт за Изкуства във Велико Търново. Което означава почти безплатно (Да му мислят майка и тейко!) Целта е узаптяване на инакомислещите в по-късни години наричани дисиденти, щото да престанат да творят, без да престанат да се тюхкат по загубеното в задължително изучаване – независимо от профил и специалност - на псевдомарксисти теории – време. Така, че да мирясат на всяка една преложена им бюрократска бройка. Късното и прекалено дълго ученичество им е отнело ищах и сили за творчество.

ЛЕСНО ЗАПОМНЯЩА СЕ И ЯРКА ЛИЧНОСТ, споменът за Тодор РИЗНИКОВ изниква и понастоящем – от време навреме – десетилетия подир неговата неизяснена кончина. Случайни срещи породили нескончаеми разговори със зачително по-млади негови състуденти, говрят за неизкоренима симпатия породена от спонтанно първооткривателство. Което говори, че не всичко – все още – е загубено. Изкарал следване на передвижнически начала, денем Тодор РИЗНИКОВ прекарва по читални и билиотеки, а нощите под открито небе. Добродушен среднощен призрак, едро-едро крачещ всред полуосветени тревни площи, заемащ химикалка и кариран лист от окъснели студенти. И, аз зная с положителност. Не поради невъзможност да си ги набави. Не, и поради небрежност. Ами, поради серсемлък предназначен да докаже нивото на изучаваната наука. Преподавателите, негови акрани, и бивши армейски съкашници, избягват да го гледат в очи човекът недопуснал подпис и компромис. Защото претивани се оказват самите те. Дори продължителната по онова време военна служба, не е успяла да утрепе у Тодор онзи чисто български хъс към духовна свобода и личностна независимост, който цифровите технологии с такава лекота изкореняват понастоящем из душите на нашите деца.
СПОМЕН:
„Бяхме на разходка в парка на Велико Търново преди изпит. Из едни храсти излиза нашият по-възрастен съкурсник Тодор. Малко нещо в плевели обсипан. Оказва се, че спи под открито небе, макар че утре е заедно с нас на изпит. На следващия ден – на ипита – професорът остана с отворена уста пред неговите знания по политическа икономия.“







КОГА И КАК ПОЧИНА ТОДОР РИЗНИКОВ, не стана ясно овреме. Казват, било по Тодоров ден. (Така си отиват светците!) Намерили го закъсал без дъх, под скалите на МА-ТА-РА. Захвърлен в болница в столицата, той почива далеч от приятели и конкуренти. Предполагаемо – от естествена смърт. Година преди това, пак по Тодоров Ден, той бе прекосил централния площад на Стара Варна върху гърба на магаре. За да напомни, че магарешкото начало е характерно за „управление“ на науката, изкуството и културата в този древен, обичан и мразен, незабравим пристанищен град.
Днес, под скалите на МАДАРА, или МА–ТА–РА, “МАЙКАТА” (THE MOTHER!), както твърдеше Тодор, е пусто. В Община Каспичан е спокойно. Няма кой да тревожи обществеността с философии, че скалите са магьосани от Господ-Бог, а дялани от пришелци от изток. Иманярите са мирясали. Няма с кого да се задяват - няма кой да ги презира. Книжките за град Каспичан с брилянтното есе на Тодор върху Мадара на два езика, мухлясват в шкафовете на общината. Възхищението на НВ Цар Симеон Втори от тази малка спретната книга е пренебрегнато от общинските власти. (Бог на небето – Царят в Мадрид - какви са тези възхищения!) Поръчалият книжката общински секретар бива отстранен. Село Мадара бива амалгамирано от община Шумен, а това означава нова съдба за Мадарския Конник. Дали по-свястна? Конникът остава сам, заедно с още една тайна. Тайната за загадъчната смърт на неговият самодеен изследовател. Остава малко време, преди ветровете, бурите и халите на националният историографски нихилизъм, да го изядат докрай. С механическата прилежност на нашето модерно, ала толкоз обезумяло настояще. (Днешните дъждове, ветрове и бури са киселинни, радиоактивни, метални, и трансконтинентални!) Както нескопосното нашенско време изяде изследователят-мечтател Тодор РИЗНИКОВ. И няма никой като Тодор, да се възправи срещу всички нас, тълкувайки “Веда Словена” по човешки. Сочейки път през душите на живите - към Вечността на Мъртвите. Пътят на глобализма, по който принудително сме тръгнали, рядко води точно там, където сме най-необходими. Особено, ако се

опитваме да изпреварим Времето. Нещо, над което Тодор РИЗНИКОВ не преставаше да се надсмива. Дали му бе все едно?
THE END
06/08/10-06:29:45 AM
